Определение № 2577 от 21.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1212/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Я. А., против решение № 447 от 15.12.2023 г. по гр. дело № 612/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пазарджик, постановено във фазата по извършване на съдебна делба чрез разпределяне на делбените имоти по чл. 353 ГПК, и изменено с определение № 52 от 26.01.2024 г. в частта за разноските.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Извежда касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с наличие в делбения урегулиран поземлен имот само на една жилищна сграда, а не на две такива, и с приложимост на чл. 349, ал. 2 ГПК за имота като способ за извършване на делбата на поземления имот заедно с построените в него сгради, в която съдът няма правомощие да променя предназначението на сграда по арг. от пар. 127 ЗИДЗУТ и чл. 147а ЗУТ, за която липсва и провеждана процедура за признаването й на режим на търпимост. Иска отмяна на решението. Претендира разноски.

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК със специалното основание, регламентирано в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като формулира следните правни въпроси:

1. Възможно ли е във втората фаза на съдебната делба да бъдат обособени реално няколко обекта, когато до делба е допуснато неподеляемо дворно място, предназначено за жилищно строителство, застроено със сграда на основно и няколко на допълващо застрояване. Поддържа, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 89 от 12.07.2019 г. по гр. дело № 3607/2018 г. на ВКС, I г.о., решение № 96 от 01.07.2015 г. по гр. дело № 1116/2015 г. на ВКС, II г.о., и решение № 50156 от 16.01.2023 г. по гр. дело № 4161/2021 г. на ВКС, I г.о., и

2. Налице ли е основание за възлагане на имот по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК при липса на спор между страните, че съделителят е живял с наследодателя към момента на откриване на наследството, когато съделителят няма друго жилище, и как съделителят доказва отрицателния факт, че не притежава друго жилище, освен неоспореното му твърдение от останалите съделители. Излага, че по този въпрос обжалваното въззивно решение е в противоречие с решение № 29 от 17.04.2018 г. по гр. дело № 1729/2017 г. на ВКС, I г.о., т. 9 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение № 50156 от 16.01.2023 г. по гр. дело № 4161/2021 г. на ВКС, I г.о., решение № 9 от 12.03.2021 г. по гр. дело № 1469/2020 г. на ВКС, II г. о., и ТР № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС.

Ответниците по касационната жалба – А. Я. К., С. А. К., Т. М. И. и С. М. И., в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК са подали отговор на касационната жалба, в който излагат правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на изложените в нея касационни основания. Претендират разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., при проверка по допускане на касационното обжалване, намира следното:

Производството е във фазата по извършването на съдебната делба.

С влязло в сила решение е допусната съдебна делба на урегулиран поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастрален регистър на [населено място], представляващ УПИ *-* в кв. 23 по регулационния план на града, с площ от 376 кв.м, заедно с построените в него: еднофамилна двуетажна жилищна сграда със застроена площ 40 кв.м и идентификатор **, намираща се на уличната регулационна линия на имота; едноетажна жилищна сграда със застроена площ 28 кв.м и идентификатор , погрешно отразена в КККР на [населено място] като сграда на допълващо застрояване - друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда, и означена на скицата към основното експертно заключение като МЖ 3, находяща се в дъното на поземления имот (ПИ) с идентификатор * на южната граница с ПИ с идентификатор * и на източната граница с ПИ с идентификатор *, заедно с пристроения към нея от север санитарен възел със застроена площ от 6 кв.м, и едноетажна монолитна постройка - склад от западната й страна със застроена площ от 14 кв.м, представляваща източна част от сграда с идентификатор ** по КККР на [населено място], означена по скицата от същото експертно заключение като МС, и двуетажна стопанска постройка (монолитен етаж и паянтов втори етаж), със застроена площ 23 кв.м, представляваща западна част от сграда с идентификатор ** по КККР на [населено място], означена по скицата от експертното заключение като 2 МС, при дялове за поземления имот и двуетажната жилищна сграда от 10/16 идеални части за А. А., по 2/16 идеални части за А. К. и С. К. и по 1/16 идеална част за Т. И. и С. И., и за едноетажната жилищна сграда и двуетажна стопанска постройка от по 4/16 идеални части за А. А., А. К. и С. К. и по 2/16 идеални части за Т. И. и С. И.. Съсобствеността между съделителите е възникнала въз основа на извършено от наследодателите А. А. и М. А. дарение по НА № 125 от 27.04.1999 г. на 1/2 идеална част от дворното място и двуетажната жилищна сграда и наследствено правоприемство от М. М. А., починала през 2003 г., и съпруга й А. М. А., починал на 01.11.2020 г., за останалата част от делбеното имущество.

При разглеждане на делото в първото заседание във фазата по извършване на делбата съделителят (ищец) А. А. е направил искане делбените имоти, представляващи поземлен имот със застроените в него сгради, като неподеляем жилищен имот, в който е живял заедно с наследодателя А. А., и поради непритежаването от него на друго жилище, да му бъде поставен в дял по реда на чл. 349, ал. 2 ГПК. Искането е оспорено от другите съделители – А. К., С. К., Т. И. и С. И., поради наличие в поземления имот на две сгради на основното (жилищно) застрояване и възможността за обособяването на два дяла от делбените имоти и разпределяне на същите с поставянето им в общ дял на намиращата се в дъното на поземления имот едноетажна жилищна сграда с идентификатор ****.

След приключването на съдебното дирене, в хода на което са събрани писмени и гласни доказателствени средства и прието експертно заключение с дадени изводи за неподеляемостта на урегулирания поземлен имот и построените в него две жилищни сгради, първоинстанционният съд с решение по чл. 353 ГПК се е произнесъл относно способа за извършването на съдебната делба на делбените имоти. При избора на способа за извършване на делбата е изложил мотиви, че основен принцип при извършване на делбата, установен в чл. 69, ал. 2 ЗН, е при възможност всеки съделител да получи дял в натура, и такава възможност е налице, когато броят на допуснатите до делба имоти е равен или по-голям от броя на съделителите, и в тези случаи делбата следва да се извърши чрез съставяне на разделителен протокол и теглене на жребий, а ако това се оказва невъзможно или много неудобно (съгласно разясненията на т. 5, б. „б“ от ППВС № 7/1973 г.) - чрез разпределяне на имотите между съделителите по реда на чл. 353 ГПК, след съобразяване на предявените претенции по чл. 349 ГПК, като поставяне на общ дял на няколко съделители може да стане или при изрично тяхно съгласие, или когато делбата се извършва по колена. Посочил е, че от включените в делбената маса имоти – дворно място и построените в него две жилищни сгради и стопанска постройка, възлагателната претенция по чл. 349, ал. 2 ГПК е приложима само за жилищните сгради, които са неподеляеми, но за тях не са налице предвидените в закона предпоставки, тъй като съсобствеността върху двуетажната жилищна сграда не е възникнала само по наследяване и не е доказана липсата на притежание на друго жилище. Приел за неприложими тегленето на жребие и публичната продан, като способи за извършване на съдебната делба на делбените имоти, поради по-малкия брой на допуснатите до делба имоти от този на съделителите, наличието на делбени имоти, съществено различаващи се един от друг по площ, обем или стойност, различни дялове на съделителите, ползването от съделителя А. А. на допуснатата до делба двуетажна жилищна сграда, и възможността, предвид групирането на съделителите, всяка една от групите да получи реален дял от имотите чрез разпределението им по чл. 353 ГПК. При прилагане на този способ на извършване на съдебната делба на имотите съдът е постановил разпределяне в дял на съделителя А. А. (сега касатор) на двуетажната жилищна сграда и 135.5/376 идеални части от поземления имот, за които е посочил определянето им като припадащата се част от земята съгласно чл. 40, ал. 1 ЗС, в която в резултат на извършване на делбата чрез разпределение на построените в нея сгради възниква хоризонтална етажна собственост и придобива статут на обща част съгласно чл. 38, ал. 1 ЗС. Разпределил е на ответниците А. К., С. К., Т. И. и С. И. в общ дял едноетажната жилищна сграда и двуетажната стопанска постройка заедно с 240.5/376 идеални части от поземления имот, като неравенството в стойността на поставените в дяловете имоти е уравнил с пари – сумата 1852.25 лева, от която съделителят А. А. е постановено да заплати на съделителите А. К. и С. К. по 617.42 лева, а на съделителите Т. И. и С. И. - по 308.71 лева.

Въззивното производство е образувано по жалба на съделителя А. А., с която пред въззивната инстанция е навел оплаквания за неправилно възприемане от първоинстанстанционния съд на изводите на експертното заключение относно определянето на пазарната стойност на делбените имоти и вида на сградите и тяхното състояние и извършена погрешна преценка на предпоставките за възлагането на имота при преценката за притежаването на друго жилище.

С въззивното решение, предмет на касационното производство, Пазарджишки ОС е потвърдил изцяло решението на първата инстанция. За обосноваване на извода за правилно извършване на делбата чрез способа по чл. 353 от ГПК с разпределение между съделителите на обособените дялове от делбените имоти, представляващи поземлен имот и построените в него двуетажна жилищна сграда, едноетажна жилищна сграда и двуетажна стопанска постройка, въззивният съд е приел, че същият е съобразен с вида и предназначението на построените в неподеляемия урегулиран поземлен имот сгради и наличието на повече от един самостоятелен обект на право на собственост, каквито в случая представлявали посочените жилищни сгради. Изложил е за установено от експертното заключение и събраните други доказателствени средства във фазата по допускане на делбата, че едноетажната жилищна сграда с идентификатор ****, заедно с изградения към нея санитарен възел и източната част от допусната до делба стопанска постройка, която е самостоятелна сграда и представлява принадлежност към посочената сграда, има предназначението на жилище и въпреки застрояването и преустройването през периода от 1983 г. до 1992 г., т.е. през време на действието на ЗТСУ (отм.) и подзаконови актове по прилагането му, на изискванията на които тя е отговаряла, е нанесена погрешно в кадастралната карта като сграда с друго предназначение, а именно на стопанска сграда. Посочил е, че въпросът за вида и предназначението на посочената сграда в имота като част от основното застрояване на делбения урегулиран поземлен имот, предназначен за жилищни функции с подробния устройствен план на [населено място], е разрешен със сила на пресъдено нещо по чл. 298, ал. 1 ГПК с решението по допускането на съдебната делба и следва да бъде зачетен от въззивния съд при условията на чл. 297 ГПК. Съобразявайки приетото за установено относно момента на построяване на двете жилищни сгради в поземления имот и тяхното състояние към момента на извършване на съдебната делба, въззивният съд е приел, че същите отговарят на изискванията на правилата и нормативите за жилища и жилищни сгради, установени в ЗТСУ (1973 г., отм.), ППЗТСУ (отм.) и Наредба № 5 за правила и норми по териториално и селищно устройство (1977 г., отм.), както и на действащите такива и регламентирани в ЗУТ и Наредба№ 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, поради което и представляват сгради на основното застрояване в поземления имот. При наличието на тези две жилищни сгради в поземления имот и заявеното от ответниците групиране и поставяне на делбени имоти в общ дял, въззивният съд е изложил, че съдебната делба следва да бъде извършена чрез разпределяне на делбените имоти по чл. 353 ГПК, при прилагането на който способ всяка една от групите съделители (съделителят А. А. и останалите съделители) получава реален дял от имотите.

За неоснователни е приел въззивният съд и оплакванията на съделителя А. А. относно определянето на пазарната стойност на имотите и поставяне в дял на стопанската постройка поради поддържането й и заплащането на данъци. Изложил е мотиви, че за определянето на пазарната стойност вещото лице по експертното заключение е използвало ефективни методи и средства за анализ и оценка на пазарните стойности на имотите по местонахождението им и пазарна конюнктура и при отчитане на всички възможни фактори, значими за формирането на пазарната стойност. Поддържането на сградите в поземления имот и плащането на дължимите за тях данъци въззивният съд е посочил за относимо за уреждането на сметките между съделителите, но не и за разпределението на несамостоятелната постройка в имота, която е и с различно предназначение.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаното от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване не се обосновава.

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актовете на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.

По формулирания от касатора в изложението към касационната жалба правен въпрос, свързан с възможността за обособяване на няколко обекта на право на собственост при допуснато до делба неподеляемо дворно място и застрояването му със сграда на основно (жилищно) и няколко на допълващо застрояване, не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същият не е обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора, свързан с приложимия способ за ликвидиране на съсобствеността на имотите между съделителите, установени с влязлото в сила решение по чл. 344 ГПК, а и съдържа възпроизвеждане само на част от установените в делбеното производство факти и то според поддържаната от касатора защитна теза в процеса. Решаващите изводи на въззивния съд за приложимия способ за извършване на делбата, така че да се осигури възможност за получаване на реален дял от делбените имоти на всяка една от групите съделители, като основен принцип на делбата, залегнал в чл. 69, ал. 2 ЗН, са изведени в случая с наличието на две жилищни сгради като самостоятелни обекти на право на собственост в неподоляемия урегулиран поземлен имот, също част от делбената маса и чието основно застрояване по чл. 20, ал. 2 във вр. с чл. 8 ЗУТ според предвиденото по плана предназначение на същия е жилищно. Изложеното за застрояването на имота с две жилищни сгради с идентификатори ** и **, т. е. с повече от една сграда на основното (жилищно в случая) застрояване на делбения имот, е обосновано във въззивното решение не само с решението по допускането на съдебната делба и неговото установително действие и задължителна сила по чл. 297 и чл. 298, ал. 1 ГПК, но и с техния вид и предназначение, изведена от въззивния съд с приетите за установени в процеса време на застрояване и тяхно състояние при извършването на съдебната делба и съответствието им с действалите към тези моменти правила и нормативи за жилищна сграда и жилище.

Липсва и твърдяната за приета от въззивния съд промяна в предназначението на застроената в делбения поземлен имот едноетажна сграда с идентификатори ** не по установения от закона ред, наведените доводи за която са привързани с така формулирания въпрос. При определянето на предмета на делбата във фазата по допускане съдът е приел действителното предназначение на сградата за жилищна сграда и съответно погрешното й отразяване като сграда с друго вид предназначение (друг вид производствена, складова, инфраструктурна сграда) в кадастралната карта и кадастрален регистър на [населено място], като за отразяването й е посочил действителния й юридически статут на самостоятелен обект на собственост и нейното предназначение за жилищна сграда, респ. представляваща като такова сграда на основното застрояване в делбения урегулиран поземлен имот. Така посоченото е в съответствие с установената практика на ВКС по чл. 290 ГПК (решение № 102 от 4.10.2019 г. по гр. дело № 4736/2017 г., на ВКС, II г.о.), в която е прието, че отразяването на изводите на съда относно наличието на грешка в кадастралната карта по отношение на застроен обект се извършва чрез посочване на действителния му юридически статут, като съдът допуска до делба съсобствения застроен обект на вещни права, съобразявайки се с установеното в делбеното производство, а не с начина на отразяване в кадастралната карта и кадастрален регистър, одобрени по реда на ЗКИР. Последните според тълкувателните разяснения, дадени по т. 4 от ТР № 8 от 23.02.2016 г. по тълк. дело № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС, имат само декларативно действие и от тях не произтичат промени във вещноправния статут на имотите и отсъствието или наличието на запис или записи в кадастралния регистър не може да има доказателствено значение или легитимиращ ефект, по-големи от тези на актовете за собственост. Затова и посочването на сградата според приетото от съда за нейните вид и предназначение са неотносими изложените доводи за нея като незаконен строеж и с режим на нетърпимост по пар. 16 ПР ЗУТ и пар. 127 ЗИДЗУТ, привързани в изложението към така поставения въпрос. Това е така, тъй като тълкуването в практиката на ВКС (решение № 60087 от 28.06.2021 г. по гр. дело № 3984/2020 г., на ВКС, II г. о., решение № 280 от 6.12.2016 г. по гр. дело № 2394/2013 г. на ВКС, IV г.о.) е, че незаконният строеж, дори и в режим на нетърпимост по пар. 16 ПР ЗУТ, респ. по пар. 127 ПЗР ЗИДЗУТ, е годен обект на вещни права и може да бъде придобиван от субектите по всички уредени в закон придобивни способи, от което следва и че може да се прекратява съсобствеността върху такъв строеж. А и установяването на режим на търпимост по пар. 16 ПР ЗУТ на едноетажната жилищна сграда с идентификатор ** в делбения поземлен имот и отчитането му при извършването на делбата на делбените имоти, макар и да не е посочено изрично, се извежда от мотивите на въззивния съд в обжалваното решение относно момента на застрояване на жилищните сгради и тяхното състояние при извършване на делбата и направената преценка за съответствието им с действащите правила и нормативи.

В обобщение изводите на въззивния съд в обжалваното решение не само не съответстват на така формулирания правен въпрос в изложението към касационната жалба, но и за тях не се установява противоречие с посочената в него казуистична съдебна практика на ВКС по чл. 290 ГПК, т. е. не е налице и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Част от тази практика изрично предвижда обособяване на дялове според броя на съделителите при повече от един самостоятелни обекти на собственост в делбения имот (решение № 50156 от 16.01.2023 г. по гр. дело № 4161/2021 г., на ВКС, І г.о), както е и приетото в разглеждания случай, а друга част от нея е неотносима, тъй като тя разглежда характера на сградите на допълващото застрояване и значението му за собствеността им по арг. от чл. 98 ЗС, респ. за невъзможността на делбата им отделно от сградата/сградите на основното застрояване (решение № 96 от 01.07.2015 г. по гр. дело № 1116/2015 г. на ВКС, II г.о., и решение № 89 от 12.07.2019 г. по гр. дело № 3607/2018 г. на ВКС, I г.о.).

Следващият правен въпрос, свързан с предпоставките за възлагане на имота по чл. 349, ал. 2 ГПК и доказването на отрицателния факт за непритежаване на друго жилище, също не осъществява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Въззивният съд е приел за неприложим чл. 349, ал. 2 ГПК относно делбеното имущество, включващо неподеляемия урегулиран поземлен имот и застроените в него сгради, като неподеляем жилищен имот, поради наличието в имота на две жилищни сгради, респ. на повече от един самостоятелни обекти на собственост, които могат да бъдат обособени на дялове за всяка от групите съделители в имуществената общност, и за удовлетворено искането на съделителя А. Амуров за двуетажната жилищна сграда с идентификатор **** с разпределянето й в негов дял. При тези решаващи изводи на въззивния съд за извършването на делбата на съсобственото имущество и по вече гореизложените съображения, които е ненужно да бъдат повтаряни, по така повдигнатия втори правен въпрос също не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. Затова по него не е необходимо настоящият състав да обсъжда и специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, което е обосновано не само с преобладаващо неотносима към поставения въпрос съдебна практика, но и с доводи в изложението към касационна жалба, които имат значение за правилността на решението като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК.

В заключение, касационното обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да се допуска, тъй като не е налице наведеното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не се констатира и хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

При този резултат на ответниците по касационната жалба следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят своевременно претендираните от тях разноски по производството пред касационната инстанция за адвокатско възнаграждение, установени от представения договор за правна защита и съдействие за защита.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.