Определение № 1937 от 03.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 131/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Г. С. чрез пълномощника му адвокат Ц. И. против решение № 106 от 29.09.2022 г., постановено по гр. д. № 181 по описа за 2022 г. на Окръжен съд – Търговище, с което е потвърдено решение № 196 от 26.04.2022 г. по гр. д. № 1632/2021 г. на Районен съд - Търговище за отхвърляне на предявения от В. Г. С. против И. М. Т. и А. М. А. иск за допускане на изкупуване на основание чл. 33, ал. 2 ЗС при действително уговорените условия за покупко-продажба в нотариален акт № 8, том XIV, дело № 683/2019 год. на СВ при РСТ на самостоятелен обект в сграда – жилище-апартамент № 1, с идентификатор № *****, по кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-18/17.06.2005 год. на ИД на АГКК - София, находящ се в [населено място], [улица], ет. 2, с предназначение - жилище, апартамент, с площ от 87.00 кв. м., при граници и съседи на жилището: на същия етаж: няма, под обекта: обект № *****, над обекта: няма, ведно с 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор № *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-18/17.06.2005 год. на ИД на АГКК - София, с предназначение - урбанизирана, начин на трайно ползване - ниско застрояване (до 10 м.), с площ от 249.00 кв. м. (двеста четиридесет и девет) квадратни метра, находящ се в [населено място], [улица], при граници и съседи: ПИ ***, ПИ *** и ПИ ***, ведно с трите избени помещения от страна на калкана към съседната сграда, ведно с източната половина от подпокривното пространство и ведно със съответните идеални части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място. Отговор на касационната жалба по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден от И. М. Т. чрез пълномощника й адвокат И. И.. Оспорва се наличието на основание за допускане на касационно обжалване и се претендира възстановяване на направените разноски. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че ищцата е наследник по закон на Г. С. Г., починал на 19.07.1962 год., а първата ответница е наследник по закон на М. И. Г., починал на 12.08.1984 год. От приложения по делото нот.акт № 152, т.І, дело № 267/1959 год. на РСТ се установява, че наследодателя на ищцата и наследодателя на първата ответница са закупили недвижим имот, находящ се в [населено място] и представляващ къща при застроено и незастроено дворно място от около 360 кв.м., за което е бил отреден парцел *, пл.№ * в кв.124 по плана на града и до колкото в нотариалния акт не е посочено друго са го придобили в съсобственост при равни части. След смъртта на Г. Г. през 1962 год. наследодателя на ищцата и наследниците на Г. Г., с нотариален акт № 27, том II, дело № 415/1967 год. взаимно са си отстъпили право на строеж върху съсобственото дворно място, като наследодателя на първата ответница е придобил право на строеж върху втори етаж на двуетажна жилищна сграда, М. П. К., действаща лично и като майка и законен представител на В. и С. Г. С. и П. К. са придобили правото на строеж на първия жилищен етаж от сградата. Не се спори по делото, че правото на строеж е упражнено от страните, така както е било договорено и в съсобственото им дворно място е била изградена двуетажна жилищна сграда, като първия етаж е бил построен от родителите на ищцата и П. К., а втория етаж от наследодателя на първата ответница. Видно от приложения към нотариалното дело протокол по гр.д. № 322/1969 год. на ТРС към 30.01.1970 год. сградата е била изградена, като собствениците, съответно наследодателя на първата ответница, първата ищца са постигнали съдебна спогодба, като са разпределили собствеността върху избените помещения и подпокривното пространство в изградената сграда и са разпределили ползването на общите части. От приложените по делото удостоверения за идентичност, издадени и от общ. Търговище и от АГКК Търговище се установи, че недвижимия имот описан в посочените по-горе нотариални актове е идентичен с ПИ с идентификатор ***, с площ от 249 кв.м. по кадастралната карта на [населено място], одобрена със Заповед № РД-18-18/17.06.2005 год. на Изпълнителния директор на АГКК, а от приложените по делото скици от АГКК Търговище е видно, че двуетажната сградата, изградена съобразно отстъпеното право на строеж е с идентификатор **** и в нея има два самостоятелни обекта – жилище, а именно обект ***** на втори етаж и обект ***** на първи жилищен етаж. От нотариален акт за покупко-продажба № 8, том XIV, дело № 683/2019 год. на СВ при РСТ се установява, че първата ответница е продал на втория процесния самостоятелен обект в сграда – жилище-апартамент № 1, с идентификатор ***** с площ от 87.00 кв.м., ведно с 1/2 ид.ч. от ПИ с идентификатор ***, с площ от 249 кв.м., ведно с три избени помещения, от страната на калката на съседната сграда и източната половина на подпокривното пространство, ведно със съответните ид.части от общите части на сградата и правото на строеж върху дворното място за сумата от 41 000 лв. От приложените по делото копие от нотариално дело № 325/2019 год. на Нотариус С. Г. с район на действие ТРС се установи, че при извършването на сделката между двама ответници не са представени доказателства по см. на чл. 33, ал.1 ЗС. При така възприетите факти съдът е споделил и препратил към мотивите на районния съд, че въз основа на взаимно учредено право на строеж всеки от съсобствениците на терена е станал собственик на съответното жилище на първия и на втория етаж, като впоследствие са извършили делба и са прекратили съсобствеността и върху избените помещения и подпокривното пространство и са разпределили ползването на общите части на сградата. След реализиране правото на строеж земята, която е останала съсобствена е изгубила самостоятелното си предназначение, същата осигурява ползването на сградата по предназначение и вече има обслужващ характер. По този начин между страните по отношение на изградените два самостоятелни обекта в сградата не е на лице съсобственост, а е възникнала етажна собственост, спрямо която разпоредбите на чл.33 ЗС. По отношение доводите във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба, окръжният съд е посочил, че счита за основателно възражението на ответниците, че не е спазен двумесечния срок за предявяване на иска по чл. 33, ал. 2 ЗС. В хода на първоинстанционното и въззивното производство ищцата не се е явила лично в съдебно заседание, за да отговори на поставените й въпроси по реда на чл. 176 ГПК. Първият от тези въпроси е бил свързан с това дали ответницата е узнала още през 2019 г. от свои роднини, с които е съсобственик на първия жилищен етаж за продажбата на втория жилищен етаж от жилищната сграда на [улица]. Ищцата не се е явила в насроченото открито съдебно заседание на 11.04.2022 г. без да е представила доказателства за уважителна причина, поради която не може да се яви или невъзможност да се яви пред друг съд, където да даде обяснения по поставените й въпроси. По делото е било представено медицинско свидетелство от УМБАЛСМ „Н.И. Пирогов“ – гр. София (лист 119 от първоинстанционното дело), според което ищцата е била на лечение в болницата от 04.04.2022 г. до 07.04.2022 г., които дати прехождат датата на насроченото съдебно заседание за 11.04.2022 г. За тази дата не са представени доказателства за наличието на уважителни причини препятстващи явяването на ищцата в открито съдебно заседание. При това положение приложение следва да намери разпоредбата на чл. 176, ал. 3 ГПК, съгласно която съдът може да приеме за доказани обстоятелства, за изясняването на които страната не се е явила. Настоящият съдебен състав приема, че ищцата В. С. е узнала още през 2019 г. за извършената продажба на втория жилищен етаж от сградата на [улица] [населено място]. Косвена индиция за това е и приложеното към настоящото дело като доказателство гр.д. № 2088/2019 г., което е образувано на 29.11.2019 г. по искова молба, подадена от майката и сестрата на ищцата В. С. срещу същите ответници с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС и по отношение на същия имот. Само на това основание – неспазването на преклузивния двумесечен срок за предявяване на иска от узнаването за сключената сделка, същият е следвало да бъде отхвърлен. Останалите изводи на първоинстанционния съд са приети за правилни. Ищцата не е установила, че процесния имот е бил в режим на съсобственост. От събраните по делото писмени и гласни доказателства се установи несъмнено, че процесният имот, представлява самостоятелен обект в двуетажна сграда, построена в поземлен имот, съсобствен между ищцата и първата ответница, в която сграда има и друг самостоятелен обект, собственост на ищцата. Твърденията на ищцата, че процесният имот, находящ се на втория жилищен етаж на сградата, е съсобствен между нея и първата ответница са неоснователни, доколкото се установява в първоинстанционното разглеждане на делото, че праводателят на ответницата, от една страна и праводателят на ищцата, сестрата на ищцата и ищцата, от друга страна, са си отстъпили взаимно право на строеж в съсобственото дворно място, като изрично са договорили, че праводателят на ответницата ще построи втори етаж, а ищцата, майка й, сестра й и П. К. - първия жилищен етаж на двуетажна сграда, като по този начин и на основание чл. 63 ЗС всеки от тях е станал собственик на съответното жилище - на първи и втори етаж, а впоследствие видно от представения договор за съдебна делба от 1970г. са извършили делба и са прекратили съсобствеността и върху избените помещения и подпокривното пространство, разпределяйки си ползването на общите части на сградата. След реализиране на правото на строеж, земята, която е останала съсобствена е изгубила самостоятелното си предназначение, същата осигурява ползването на сградата по предназначение и вече има обслужващ характер. По този начин между страните по отношение на изградените два самостоятелни обекта в сградата не е налице съсобственост, а е възникнала етажна собственост, спрямо която разпоредбите на чл. 33 ЗС не се прилагат и като собственици на жилището първата ответница и майка й са имали право да се разпоредят с него, прехвърляйки го на трето лице, ведно с прилежащите идеални части от обслужващия терен, без ограниченията на чл. 33 ЗС. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторката се позовава на основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните въпроси: 1) съобразно действащият закон към 1967 г. възможно ли е построяването на сграда без да е учредено право на строеж; 2) при учредяването на взаимно право на строеж върху съсобствен парцел винаги ли възниква етажна собственост на построената сграда или страните по този договор могат да вложат различно съдържание н самия договор; 3) при наличието на съсобственост върху земя, върху която е построена сграда, в която сграда е налична индивидуална собственост на различни собственици, възможно ли е продажбата на недвижим имот-апартамент, заедно с част от земята и в този случай не следва ли тази сделка да се предложи на съсобственика на земята. Касационният съдебен състав не констатира наличие на основание за допускане на касационно обжалване. От една страна поставените въпроси касаят единствено извода на въззивния съд, че чл. 33 ЗС е неприложим, тъй като имотът предмет на сделката между ответниците, не е бил съсобствен между продавачките и ищцата, но не и извода, че не е спазен двумесечния срок за предявяване на иска. Следователно допускането на касационно обжалване по някой от поставените въпроси не би рефлектирало върху изхода на спора. Същевременно въпросите не са от значение за точното прилагане на закона или за развитие на правото, нито променящите се обществени условия налагат съдебната практика да бъде осъвременена. Самите въпроси са резултат на пряко пренебрегване или неразбиране на основните принципи на вещното право, а именно, че могат да съществуват само уредени в закон вещни права, респ. недопустимо по договорен път да се уговори съдържание на вещно право и че вещните права се придобиват само по уреден в закон фактически състав (чл. 1 и чл. 77 ЗС). Първият въпрос е свързан именно със способите за придобиване на вещни права, а вторият въпрос със съдържанието на ограниченото вещно право на строеж. Отговорът и на двата въпроса следва пряко от закона – чл. 92 ЗС, че собственикът на земята придобива и собствеността на постройката, освен ако не е установено друго и чл. 63 ЗС, определящ съдържанието на ограниченото вещно право на строеж (да се построи обект върху чужда земя и да се придобие собствеността му в отклонение от принципа на приращението по чл. 92 ЗС). Отговорът на третия въпрос следва пряко от закона и се определя от статута на съсобствен урегулиран поземлен имот, застроен със сграда в режим на етажна собственост, когато всички съсобственици на терена притежават и самостоятелни обекти в сградата, в който случай чл. 38 ЗС посочва земята като обща част, чието предназначение е да обслужва сградата и идеални части от която се явяват принадлежност към самостоятелните обекти в сградата. Съсобствеността върху идеални части от общи части или от урегулиран поземлен имот, предназначен да обслужва сграда в режим на етажна собственост (ако не е със статут на обща част, но не може да бъде поделен при условията на чл. 200, ал. 1 ЗУТ) не може да обуслови право на изкупуване, в какъвто смисъл е и практиката на ВКС по решение № 177 от 13.07.2010 г. по гр. д. № 745/2009 г., ІІ г.о. и решение № 130 от 9.05.2012 г. по гр.д. № 1481/2010 г., ІІ г.о. Доколкото принципите на вещното право не са променени, посочената практика не се нуждае от осъвременяване. С оглед изхода на настоящото производство В. Г. С. следва да възстанови на И. М. Т. направените по повод касационната жалба разноски в размер на 400.00 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат И. И.. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение