Определение № 1098 от 11.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2412/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ЛЮЛИН БИЛД“ ЕООД, [населено място], подадена чрез адвокат К. Н., против въззивно решение № 983 от 04.07.2022 г. по в.гр.д. № 917/2022 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 266695 от 24.11.2021 г. на Софийския градски съд, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решения от 24.01.2022 г. и от 26.04.2023 г. С първоинстанционното решение ответното дружество „ЛЮЛИН БИЛД“ ЕООД е осъдено на основание чл. 92 ЗЗД да заплати на ищеца К. И. И. 63 000 лв., представляващи дължима неустойка съобразно чл. 6 от споразумение от 20.04.2017 г., сключено между страните, ведно със законната лихва върху сумата от 27.05.2020 г. до окончателното ѝ изплащане.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от К. И. И., чрез адвокат С. Г., с който оспорва касационната жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира присъждане на направените разноски, за което са представени списък по чл. 80 ГПК, договор за права защита и съдействие от 16.11.2022 г., фактура № 1279/16.11.2022 г. и преводно нареждане от 25.11.2022 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е установил, че във връзка с предходни сделки, страните по делото са сключили споразумение на 20.04.2017 г., съгласно което „ЛЮЛИН БИЛД“ ЕООД, в качеството му на правоприемник на „МИИК“ ЕООД, се е задължило да приеме строежа на блок „А“ с акт „образец 15“ в срок от 6 месеца след 01.09.2017 г.; да приеме строежа на блок „Б“ с акт „образец 15“ в срок до 01.07.2018 г. и да въведе в експлоатация посочените строежите в срок до 01.09.2018 г., като в случай на забава при изпълнението на всяко от изброените задължения ще плати неустойка на всеки от възложителите - в това число и на ищеца. С порно е обстоятелството дали е осъществен съставът на чл. 92 ЗЗД във връзка с чл. 6 от процесното споразумение, уреждащ неустойката при неизпълнението в срок на посочените задълженията съгласно чл. 1, т. 2, т. 3, и т. 4 от същото. Въз основа на приетата по делото техническа експертиза е направен извод, че приемането с надлежен констативен акт на строежите е било възможно /фактически и юридически/ да бъде сторено поотделно за всеки от тях, тъй като блок „А“ и на блок „Б“ са обособени като самостоятелни сгради. В тази връзка са отхвърлени като неоснователни възраженията на ответника, че уговорените задължения по чл. 1, т. 2 и т. 3 от споразумението са недействителни по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. първо ЗЗД поради „невъзможен предмет“. Установено е, че след подписването на споразумението, във връзка с настъпила законодателна промяна е проведено производство по чл. 154 ЗУТ. За посоченото обстоятелство не е подписван анекс между страните за преуреждане на поетите задължения и по-конкретно за промяна на предвидените в чл. 1 срокове. Производството по чл. 154 ЗУТ не е обстоятелство, което може да дерогира задължението за неустойка на дружеството, дори и при наличие на съгласие на възложителя/ищец за провеждането му. Позоваването от ответника на непреодолима сила, изразяваща се в настъпила законодателна промяна, би могла да освободи дружеството от отговорност само, ако е била проведена процедурата по чл. 306, ал. 3, изр. първо ТЗ, за което липсват доказателства. Като неоснователно е отхвърлено и възражението на ответника, че претендираната от страна на ищеца на неустойка за всяко едно от трите задължения, за които се твърди забава в изпълнението, е недопустимо кумулиране на плащанията. Прието е, че всяко от посочените от ищеца задължения на ответника по чл. 1 от споразумението е конкретно индивидуализирано с определени срокове и се явява самостоятелно задължение. От граматическото и логическото тълкуване съобразно чл. 20 ЗЗД на клаузата за неустойка в чл. 6 от споразумението е прието, че същата е уговорена, така че позволява кумулиране на обезщетения /неустойки/ за неизпълнение на всяко едно от задълженията на дружеството, визирани в отделните – самостоятелни параграфи на чл. 1 от споразумението. По отношение на твърдението на ответника за подписването на констативен акт образец 15, съдът е приел, че представената по делото покана от 27.02.2020 г. сочи, че едва на тази дата, след сроковете по чл. 1 от споразумението, дружеството е поканило възложителя – ищец да подпише окончателния протокол образец 15. Предходната кореспонденция между страните е ирелевантна, а и в нея самото дружество е посочило изрично, че предстои последващо приемане на окончателен акт образец 15. Допълнително е посочено, че по делото липсват доказателства, че в уговорените срокове процесните строежи са били изпълнени и фактически до степен и годност за приемане с акт 15, съответно с разрешение за ползване и въвеждане в експлоатация. В заключение е направен извод, че ответникът е изпаднал в забава да изпълни задълженията си по чл. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 от споразумението, поради което имуществената му отговорност следва да бъде ангажирана на основание чл. 6 от споразумението във връзка с чл. 92 ЗЗД до предявения от ищеца размер.

Жалбоподателят е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните правни въпроси:

1. При положение, че отделните сгради в обхвата на издаденото строително разрешение нямат качеството на сгради със самостоятелно функционално предназначение и по тази причина за всяка от тези отделни сгради не може да бъде издаден самостоятелен протокол-образец № 15, дали сключеното между страните споразумение е с невъзможен предмет?

2. При наличието на приети в преписката по делото писмени доказателства за положителното наличие на съставен към 20.02.2018 г. проект за протокол-образец № 15 за сградата на бл. А, както и за изпращането на същия документ до ищеца за полагане на подпис, представлява ли обстоятелството, че ищецът не е подписал сочения документ, неизпълнение на негово насрещно задължение, водещо до създаване на обективна пречка за по-нататъшно развитие на процедурата, а оттам и до невъзможност за издаването на протокол-образец № 15 за сградата на бл. А в рамките на първоначално определения със споразумението срок?

3. При наличието на приети в преписката по делото писмени доказателства, установяващи, че след сключване на споразумението от 20.04.2017 г. между страните ищецът е декларирал съгласието си и участвал като възложител в административно производство по преработка и изменение на одобрения проект, което производство обективно води до забавяне в строителството, представлява ли извършването и провеждането на такава преработка на проекта промяна на поетите съгласно чл. 1.1, т. 2, т. 3 и т. 4 от споразумението задължения на изпълнителя, която води до неприложимост на първоначално установените със споразумението срокове за тези задължения?

4. При липсата на изрично изявление, обективиращо съгласие за кумулиране на неустойки, допустимо ли е предвидените в чл. 1, т. 1 – 4 от споразумението етапи на изпълнение на строителството да бъдат възприемани като самостоятелни задължения, съответно неспазването на всеки един от определените в чл. 1 срокове да бъде основание за претендиране на отделна неустойка по смисъла на чл. 6 от споразумението?

Твърди се, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК.

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Четирите въпроса по съдържание отговарят на основните възражения на ответника, понастоящем касатор, срещу основателността на предявените искове, които дружеството поддържа във всички инстанции до момента. Въззивният съд изрично е приел, че доколкото блок „А“ и блок „Б“ са самостоятелно обособени като обекти и по предназначание, то е било възможно приемането на констативен акт образец 15 поотделно за всеки от двата строежа, следователно уговорените задължения не са с невъзможен предмет, същите са конкретизирани самостоятелно и позволяват кумулиране на обезщетенията за неизпълнение на всяко едно от тях. Проведеното производство по чл. 154 ЗУТ не дерогира задължението на строителя по чл. 92 от ЗЗД във връзка с чл. 6 от споразумението, доколкото е установена на първо място липса на необходимост от провеждането му, а на второ – липсва на проведено производство по чл. 306 ТЗ за значението на настъпилата законодателна промяна на непреодолима сила. Във връзка с подписването на окончателния акт образец 15 релевантна е поканата от 27.07.2020 г., а не предишна комуникация между страните. Видно от посоченото въпросите на касатора изразяват възраженията му относно обосноваността на правните изводи на въззивната инстанция и правилността на поставеното решение по същество, поради което същите не могат да обусловят допускането на касационното обжалване, нито могат да бъдат разглеждани в производството по чл. 288 ГПК. Проверката на фактите по спора не е допустимо да се извършва в производството по чл.288 ГПК, доколкото касае обосноваността на съдебното решение, а необосноваността не е сред основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, като евентуалното и наличие следва да се преценява при разглеждането на касационната жалба по същество, но едва след като е налице кое да е от основанията по чл.280 ГПК относно нейната допустимост.

Обжалваното решение не е очевидно неправилно съобразно самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Наведената от касатора аргументация за липсата на съдебна практика е неотносима към посоченото основание за допускане на касационното обжалване. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване (ЗИДГПК, обн. в ДВ бр. 86/2017 г.), не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. От съдържанието на въззивното решение не се констатира нито превратно прилагане на материалния закон, нито груби нарушения на правилата на формалната логика.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 5121 лв.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд