Определение № 1462 от 24.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1194/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 2405/05.02.2025 г. на Д. Г. В., Д. Й. В. и Д. Х. Я., [населено място], чрез пълномощника адвокат В. Г., срещу въззивно решение № 1028/03.12.2024 г. по в. гр. д. № 1131/2023 г. на Окръжен съд - Бургас. В касационната жалба се поддържат оплаквания, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Следва ли наследството да е прието, за да се счита, че има осъществено владение от наследниците на един недвижим имот от момента на откриване на наследството? Ако невладеещите наследници са приели наследството десет години след неговото откриване, следва ли да се приложи презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между сънаследниците досежно установената от сънаследник фактическа власт върху целия наследствен имот; 2. Чия е доказателствената тежест в производството при оспорване на нотариален акт, с който се признава право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587 ГПК, когато оспорващата страна не се легитимира с нотариален акт досежно правото си на собственост върху имота; 3. Следва ли съдът да постанови акта си, след като анализира всички доказателства – писмени и гласни, от приобщения доказателствен материал в тяхната съвкупност и да осъществи преценката си на релевантните за спора факти, като изхожда от логическите, опитните и научните правила, обезпечаващи истинността на неговите констатации, за да бъде обосновано съдебното решение по делото; 4. Задължен ли е съдът при преценката на събраните гласни доказателства да изложи подробни мотиви кои от тях и защо възприема като обективно и безпристрастно дадени и защо дава вяра на показанията на едната група свидетели пред тези на другата група, следва ли достоверността на свидетелските показания да се преценява с оглед всички доказателства по делото; 5. Следва ли с решението по чл. 344 ГПК съдът да допусне делбата като определи действителните квоти на съсобствениците на процесния имот; 6. Какъв е начинът, по който следва да бъдат определени правата на съсобствениците в придобит по наследство недвижим имот, когато към него е присъединена площ от съседен поземлен имот по споразумение със собственика му приживе на наследодателите и последните не са притежавали надлежен документ за правото на собственост върху тази площ, а и към момента на смъртта им не е бил изтекъл десетгодишен срок за придобиването й по давност от последните. Ответниците по касация община Созопол, чрез адвокат Л. А., А. Н. С., Д. Н. К. и А. И. К., чрез адвокат Д. С., са подали писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Община Созопол счита, че касационната жалба е неясна. Останалите ответници поддържат липса на основания за допускане на касационно обжалване, като оспорват жалбата и по същество. Претендират се разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е отменено решение № 682/27.03.2023 г. по гр.д. № 2939/2022 г. на Районен съд – Бургас в частта, с която е допусната съдебна делба на поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], община Созопол, с площ от 898 кв.м., с адрес: [населено място], [улица] при квоти между страните: 0,7425 % за Д. Г. В., 0,12375 % за А. Н. С., 0,12375 % за Д. Н. К. и 0,01 % за община Созопол. Вместо него е постановено друго, с което е допуснато извършване на съдебна делба на поземления имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], с площ от 898 кв.м., при квоти от 73,519% за Д. В., 12,389% за А. С., 12,389% за Д. К., 0, 891% за община Созопол и 0,813% за Д. Я.. В останалата част, с която: 1/ е допусната съдебна делба между Д. В., А. С., Д. К. на сграда с идентификатор **** по КК и КР на [населено място], със застроена площ от 66 кв.м., ведно със съответното право на строеж върху терена, и на сграда с идентификатор **** по КК и КР на [населено място], със застроена площ от 28 кв.м., ведно със съответното право на строеж върху терена, при квоти от 0,50% за Д. В., 0,25% за А. С. и 0,25 % за Д. К.; 2/ признато е за установено по отношение на А. С., Д. К. и А. К., че Д. Я. не е собственик на „243,8/898 кв.м. идеални части“ от поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР на [населено място], на 1/2 ид. ч. от сграда с идентификатор **** и на 1/2 ид. ч. от сграда с идентификатор ****; 3/ отменен е на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно владение от 14.04.2022 г., първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивният съд е приел, че на 12.06.1986 г. Х. Г. Л. и А. А. Л. с констативен нотариален акт са признати за собственици по покупка и давностно владение на дворно място, представляващо парцел *-* в кв. 17 по плана на [населено място], цялото с площ от 870 кв. м., от които собствено място 862 кв. м., заедно с построената в него масивна едноетажна жилищна сграда и салма. На 09.06.1994 г. Х. и А. Л. са дарили на внучката си Д. Г. В. 1/2 ид. ч. от процесното дворно място, с неуредени регулационни сметки за 8 кв.м., с право на ползване на северната половина от парцела, заедно с направените подобрения, както и с право на строеж на жилищна сграда. Правото на строеж е реализирано от Д. В., като е построена сграда с идентификатор ****. Х. Л. е починал на 08.01.2005 г., а А. Л. - на 07.03.2006 г., като са оставили законни наследници Д. Я. и Н. Х. Г.. На 24.10.2007 г. Н. Г. е починал, оставяйки за наследници ищците А. С. и Д. К.. На 22.01.2020 г. Д. Я. е дарила на дъщеря си Д. В. 215,20/898 ид.ч. кв. м. от поземлен имот с идентификатор ***, с площ от 898 кв.м., както и по 1/2 ид. ч. от построените в него сгради с идентификатори **** и ****. На 14.04.2022 г. с констативен нотариален акт за собственост по давностно владение Д. Я. е призната за собственик на 243,8/898 кв. м. ид.ч. от процесния поземлен имот, както и на по 1/2 ид. ч. от построените в него сгради с идентификатори **** и ****. По делото са приети данъчни декларации от 29.06.2020 г. и 04.04.2022 г., подадени съответно от Д. В. и Д. Я., в които като съсобственици на процесните имоти са посочени А. С. и Д. К., кореспонденция между А., Д. и Д. от края на 2021 г. и началото на 2022 г. за определяне на цена за изкупуване на имотите и прекратяване на съсобствеността върху тях, както и два броя експертни оценки на имотите за определяне на пазарна стойност към 09.07.2019 г. и 16.09.2021 г. От заключението по техническата експертиза е установено, че сградите с идентификатори **** и **** са в лошо състояние и негодни за ползване. Свидетелите Г. и Х., колеги на Д. К. и Д. В., са посочили, че през 2017 г. на работното място двете са водели разговори за прекратяване на съществуващата съсобственост чрез изкупуване на притежаваните идеални части, като е възлагано извършване на пазарна оценка на имота, но не е постигнато споразумение за цената. Свидетелката М., е заявила, че А. С. е посещавала имота само за оглед, като след смъртта на наследодателите никой не е живял в него. Свидетелите С., А. и Т., жители на [населено място], са посочили, че след смъртта на наследодателите за наследствения имот се е грижила Д. Я., която е поддържала двора и градината, а в южната част на градината е поставила парник. Съдът е приел от удостоверение на община Созопол, че поземлен имот с идентификатор *** с площ от 898 кв.м. попада в УПИ * в кв. 17 по ЗРП на [населено място], съответстващ на бивш УПИ *-* по плана на селото от 1971 г., в който община Созопол участва с площ от 8 кв.м. Според техническата експертиза различието от 25 кв.м. в площта на поземления имот по регулационния план от 1971 г. и този от 2007 г. се дължи на промяна на западната дворищно-регулационна граница, която е изместена към УПИ *-*, а остатъкът от 3 кв.м. се дължи на неприложена северна улична регулация. Според вещото лице оградата на място съответства на отразеното в кадастралната карта и на регулационния план от 2007 г. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че е неоснователно възражението на ответниците за частична недопустимост на отрицателния установителен иск в частта, надхвърляща идеалните части, получени по наследство от ищците, върху дворното място. По силата на КНА Д. Я. се легитимира като собственик на съответните идеални части от дворното място, вкл. за такива над придобитите по наследство от ищците, като те безспорно засягат и биха имали значение върху квотата от съсобствеността на ищците при уважаване на иска, съответно е налице правен интерес за предявяването му. Посочено е, че в отношенията между сънаследници презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима. Сънаследникът, който твърди, че е завладял частите на останалите сънаследници в съсобствеността, трябва да докаже, че е променил държането на тези части във владение. Промяната в намерението за своене следва да се манифестира пред останалите сънаследници. След смъртта на общите наследодатели ответницата Д. Я. е посещавала редовно имота, поддържала е южната му половина и е полагала грижи за дворното място. Съдът е посочил, че тези дейности представляват действия по обикновено управление и поддържане на съсобствен имот и сами по себе си не доказват промяна в намерението, с което той е владян. Не са установени фактически действия, с които тя да е отблъснала владението на останалите сънаследници. Упражнената от нея фактическа власт не е съпроводена с отричането на правата на ищците, като е прието, че с подадената данъчна декларация Д. Я. дори е признала права им на съсобственици. От показанията на свидетелите също ставя ясно, че през 2017 г. са водени разговори за прекратяване на съсобствеността между страните. Същите съответстват на представените по делото експертни оценки за пазарната стойност на процесните имоти, във връзка с преговорите за изкупуване между тях. Изложени са съображения, че не са предприети действия, обективиращи намерение за своене, и по отношение на сградите в имота. Вещото лице е посочило, че те са в много лошо техническо състояние, не са извършвани ремонтни дейности, а от 2007 г. никой не е живял в тях. Приет за доказан е и фактът, че ищците са разполагали с ключ за имота, доколкото за изготвяне на експертните оценки за пазарната стойност на имотите е осигуряван достъп в различни периоди. Направен е извод, че Д. Я. не е придобила по давност посочените в констативния нотариален акт идеални части от процесните недвижими имоти. Като неоснователно е преценено и възражението за придобиване по давност на увеличената площ от имота в резултат на различия в регулационните планове. От заключението по техническата експертиза, както и от свидетелските показания на свидетеля А. С. съдът е установил, че разликата от 25 кв.м. в плановете от 1971 г. и 2007 г. се дължи на преместване на оградата от процесния УПИ *-* към съседния УПИ *-* и не представлява придаваемо място по регулация. Според вещото лице оградите на място съответстват на отразените кадастрални граници и се владеят на място от собствениците на УПИ *-*. Посочено е, че съобразно практиката на ВКС, в случай на придаваеми части съсобствениците придобиват права върху придадената част при съотношението, при което съпритежават имота към момента на влизане в сила на заповедта за изменение на регулационния план. Аналогично увеличеният размер на площта на имота с плана от 2007 г. следва да счете като придаден към съсобствениците, които са притежавали съответни ид.ч. от собствеността върху поземления имот към този момент, сред които безспорно е и ответницата Д. Я.. Последната обаче не е доказала тяхното придобиване по давност в индивидуална собственост. За безспорно е прието, че община Созопол е собственик на 8 кв.м. от процесния поземлен имот, т.е. 0,89%. Д. В. е собственик по договора за дарение от 1994 г. на 1/2 ид.ч. от остатъка - 445 кв.м. ид.ч. Другата половина е наследена от Д. Я. и Н. Г., който след смъртта си е оставил за наследници Д. К. и А. С., всяка от които е притежател на 111, 25 кв.м. ид.ч. или 12,389%. След извършеното от Д. Я. дарение на 215,2/898 кв.м. ид.ч. Д. В. е станала собственик на 660,20 кв.м. ид.ч., т.е. 73,519%, а Д. Я. е останала притежател на 7,3 кв.м. ид.ч. – 0,813%. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първият въпрос не може да предпостави допускане касационно обжалване на решението, тъй като не е включен в решаващите правни изводи на въззивния съд. В тях е посочено, че презумпцията по чл. 69 ЗС е оборена, тъй като Д. К. и А. С. като наследници на Н. Г. са упражнявали съвладение върху процесните имоти, доколкото същото не е било отблъснато от ответницата Д. Я. в нито един момент, вкл. е установено, че правото им на съсобственост е признато с подаване на данъчна декларация и водене на преговори за изкупуване на имотите. За пълнота следва да се посочи, че е ирелевантен моментът на приемане на наследството, тъй като съгласно чл. 48, изр. второ ЗН приемането произвежда действие от момента на откриването му. При това положение е без значение в какъв период призованите към наследяване наследници не са упражнили на правото си на приемане на наследството. Вторият въпрос относно разпределението на доказателствената тежест при оспорване на признато с констативен нотариален акт право на собственост не предпоставя допускане на касационно обжалване, тъй като не е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР № 11/2012 г., ОСГК на ВКС. В нея е прието, че с оглед легитимиращото действие на нотариалното удостоверяване на правото на собственост, оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, то разпределянето на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание. В случая ищците се легитимират като съсобственици на процесните имоти по силата на наследствено правоприемство от Н. Г., наследник на Х. и А. Л., които са признати за собственици с нотариален акт за покупко-продажба и давностно владение от 1986 г. Ответницата Д. Я. се легитимира като собственик въз основа на КНА за давностно владение от 22.01.2022 г., а Д. К. – въз основа на договори за дарения от 1994 г. и 2020 г. Ето защо, доколкото всички страни се легитимират като съсобственици с нотариални актове, в тежест на Д. Я. е било да докаже елементите от фактическия състав на придобивното си основание – изтекла в нейна полза придобивна давност. Поставеният трети въпрос относно дейността на въззивния съд при решаване на правния спор не може да обуслови допускане касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е обсъдил приетите по делото доказателства относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти, включително изготвената по делото съдебно-техническа експертиза и представените данъчни декларации. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Касаторите не са конкретизирали кои са необсъдените релевантни за спора факти и обстоятелства от въззивния съд, следователно и по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Четвъртият въпрос, свързан с начина, по който съдът следва процедира при наличие на противоречие между събраните свидетелски показания, също не е решен в противоречие с установената съдебна практика. В нея е прието, че съдът не може да основе изводите си на произволно избрани доказателства. При преценка на свидетелските показания съдът първо установява дали е налице противоречие в показанията и ги съпоставя с останалите доказателства по спора, като излага съображения налице ли са основания за недаване вяра на показания и защо. Съдът следва да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. В настоящия случай въззивният съд подробно е обсъдил свидетелските показания по делото. Посочил е от тези показания, кои конкретни и релевантни за спора факти приема за установени и кои не. Съпоставил е свидетелските показания с останалите приети по делото доказателства, като е изложил мотиви за приетото за установено наличие на признаване на правото на собственост на ищците от страна на Д. Я.. Посочено е, че гласните доказателства установяват фактическата власт на Я. като държане /грижа за имотите след 2007 г./. Прието е за недоказано обективирано от нея намерение за своене чрез отблъскване на владението на ищците. Даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с посочената практика на ВКС, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По петия въпрос не е налице твърдяното от касаторите противоречие с практиката на ВКС. В нея е прието, че в делбеното производство съдът следи служебно за участието на всички съделители и определя техните действителни квоти в съсобствеността, без да е обвързан от техните твърдения за дяловете, които притежават в съсобствеността. В делбеното производство съдът няма засилено служебно начало и неговите правомощия са идентични тези, при разглеждането на дела по реда на общия исков процес. Соченото от касатора неправилно изчисляване на действителните квоти в съсобствеността представлява оплакване за нарушение на материалния закон, което е касационно основание и проверката му не може да бъде извършена в производството по чл. 288 ГПК. Последният въпрос отново не предпоставя допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Той не може да бъде преценен като релевантен за изхода на спора. Поставя се при фактическа обстановка, каквато не е приета от въззивния съд. Той е посочил, че в случай на придаваеми части към поземления имот, съсобствениците придобиват права върху придадената част при съотношението, при което съпритежават имота към момента на влизане в сила на заповедта за изменение на регулационния план. Увеличеният размер на площта на имота с плана от 2007 г. следва да се счете като придаден към съсобствениците, които са притежавали съответни ид.ч. от собствеността върху поземления имот към този момент, сред които безспорно е и ответницата Д. Я.. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. В случая това основание се мотивира от касаторите с доводи за нарушение на материалния закон при определяне на квотите в съсобствеността. Тези твърдения свързани с придобиването на ид.ч. от процесните имоти по давност представляват касационни оплаквания и не могат да се проверят в производството по чл. 288 ГПК. В него не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на делото и с оглед разпоредбите на чл. 12, ал. 1, вр. чл. 5 и чл. 13, ал. 1 ЗВЕРБ, касаторите следва да заплатят в полза на ответниците по касация сторените от тях в настоящото съдебно производство разноски за адвокатско възнаграждение съответно 920, 33 евро – на община Созопол и 766,94 евро - на А. С. и Д. К.. По отношение на А. И. К. първоинстанционното решение, с което не е допуснато участието му в съдебната делба, е влязло в сила като необжалвано, поради което последният не е страна в касационното производство и разноски не му се дължат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.