Определение № 4124 от 17.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2801/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от А. М. А., чрез адвокат В. Д., срещу определение № 1142 от 28.02.2025 г. по ч. гр. д. № 151/2025 г. на Окръжен съд - Варна, с което е потвърдено определение № 11759 от 17.10.2024 г. по гр. д. № 16384/2023 г. на Районен съд – Варна за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

Въззивният съд е съобразил, че гр. д. № 16384/2023 г. по описа на Районен съд - Варна е образувано по искова молба на А. М. А. срещу И. М. А. и М. И. М., с която са предявени при условията на обективно кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на 1/2 ид.ч., а в условията на евентуаност на 1/4 ид.ч., от правото на собственост върху следните недвижими имоти: 1. Сграда с идентификатор ** по КККР на [населено място], общ. А., обл. В., одобрени със заповед № РД 18-6/06.02.2006 г. на изп. директор на АГКК, със застроена площ от 92 кв.м, брой етажи - 2, без данни за брой самостоятелни обекти, с предназначение - жилищна сграда- еднофамилна; 2. Сграда с идентификатор , със застроена площ от 24 кв.м, с предназначение - селскостопанска сграда; 3. Сграда с идентификатор **, със застроена площ от 22 кв.м, представляваща гараж. Предявен е и иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване от ищцата на 1/2 ид.ч. при продажна цена от 3100 лв., а в условията на евентуалност за изкупуване на 3/4 ид.ч. при цена от 4650 лв., от правото на собственост върху същите обекти, предмет на договор за покупко-продажба от 03.11.2023 г., сключен между ответниците и обективиран в нот. акт № 35, том III, peг. № 7255, дело № 435/2023 г. по описа на нотариус Б. В.. Направено е и искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на нотариален акт № 194, том II, peг. № 6886, дело 394 от 17.10.2023 г. на Б. В. - нотариус с район на действие PC - Варна, с който ответникът И. М. А. е признат за собственик на основание давностно владение, за частта над 1/2 ид.ч., а в условията на евентуалност - за 1/4 ид.ч., за гореизброените обекти. С отговора на исковата молба ответниците И. М. А. и М. И. М. са направили възражение за симулативност на извършената покупко-продажба от 03.11.2023 г., обективирана в нот. акт № 35, том III, peг. № 7255, дело № 435/2023 г., като нищожна, прикриваща договор за дарение. В първото по делото заседание ответниците са отправили искане за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, доколкото са предявили в отделно производство иск с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД за прогласяване на сделката от 03.11.2023 г. за нищожна, като прикриваща договор за дарение, по който иск е било образувано гр. д. № 12710/2024 г. по описа на ВРС, с ищец И. М. А. и ответник М. И. М..

Окръжен съд – Варна е посочил, че съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът спира производството, когато в същия или друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. В случая производството по гр. д. № 12710/2024 г. по описа на ВРС, по което е предявен иск с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД за обявяване нищожността на договора за покупко-продажба от 03.11.2023 г., обективиран в нот. акт № 35, том III, peг. № 7255, дело № 435/2023 г., поради привидност на сделката, се явява обуславящо спрямо производството по гр. д. № 16384/2023 г. на ВРС, в което е предявен иск с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС за изкупуване на частта, предмет на сделката от 03.11.2023 г., сключена между ответниците по делото. Това е така, доколкото с решението по иска по чл. 26, ал. 2 ЗЗД ще се установи със сила на пресъдено нещо дали сделката за покупко-продажба е действителна или е нищожна, като прикриваща дарение, в който случай искът по чл. 33, ал. 2 ЗС би бил недопустим, тъй като на изкупуване подлежат само съсобствени идеални части, предмет на договор за продажба, но не и такива, предмет на безвъзмездно разпореждане. Отделно от това следва да се съобрази, че ако производството по гр. д. № 16384/2023 г. по описа на ВРС не бъде спряно до окончателно приключване на производството по гр. д. № 12710/2024 г., в което се разглежда искът по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, има вероятност да се стигне до две противоречащи си решения, в които по различен начин е решен въпросът за действителността на разпоредителната сделка, доколкото и съдът по гр. д. № 16384/2023 г. по описа на ВРС е длъжен да се произнесе по този преюдициален въпрос, с оглед наведеното възражение за симулация на сделката. Независимо че решението по преюдициалния въпрос няма да формира сила на пресъдено нещо, такава ще се формира по иска с правно основание чл. 33, ал. 2 ЗС и същата може да се различава от приетото за установено в производството по чл. 26, ал. 2 ЗЗД, респ. да е налице противоречие относно това кой е действителният собственик на спорните идеални части. Според въззивния съд за ответниците не е налице задължение да предявят инцидентен установителен иск в срока по чл. 212 ГПК, като пропускането да сторят това не прегражда правото им да установят спорното правоотношение в отделен процес. Страните не се лишават от право на защита за разрешаването на спора по инцидентния установителен иск, а само от процесуалната възможност това да се осъществи със сила на пресъдено нещо в образуваното исково производство по главния иск. Когато съдът извършва преценка налице ли са предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството, той съобразява единствено налице ли е преюдициалност между двете дела, като ирелевантно е дали последващо образуваното дело е предявено преди или след срока по чл. 212 ГПК.

Жалбоподателката счита атакуваното от нея определение за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Формулира следните въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд:

1. Налице ли е задължение за ответниците да предявят инцидентен установителен иск в срока по чл. 212 ГПК и какви са процесуалните последствия, ако не сторят това - допустимо ли е да предявят иск след подаване на отговор на исковата молба.

По този въпрос се визира противоречие с определение № 337/25.06.2018 г. по гр. д. № 365/2018 г. на ВКС, І г. о., решение № 4/16.06.2009 г. по конст. д. № 4/2009 г. на КС на РБ.

2. Налице ли е преюдициалност между две производства, когато в основното производство са налице три страни, а в новообразуваното производство участват само две от трите страни — т.е. когато няма пълен идентитет. Налице ли е преюдициалност между две производства, когато първоинстанционният съд, след като е сезиран с възражение за симулативност, има възможността да се произнесе по това възражение и така да прецени дали искът за делба е допустим. Налице ли е преюдициалност между двете производства, при положение че първоинстанционният съд вместо да спира производството, може да съедини двете дела и да постанови общо решение по тях (противоречие с приетото в: определение № 367/17.07.2015 г. по ч. гр. д. № 1960/2015 г. на ВКС, І г. о., определение № 458/16.07.2013 г. по ч. гр. д. № 3805/2013 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 362/28.06.2011 г. по ч. гр. д. № 226/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 709/21.12.2009 г. по гр. д. № 727/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 4/09.01.2017 г. по ч. гр. д. № 3197/2016 г. на ВКС, ІV г. о., определение № 212/11.05.2010 г. по ч. гр. д. № 24/2010 г. на ВКС, І г. о., определение № 372/23.06.2015 г. по ч. т. д. № 244/2015 г. на ВКС, І т. о., определение № 173/17.10.2018 г. по ч. гр. д. № 2590/2018 г. на ВКС, І г. о., решение № 89/11.07.2011 г. по т. д. № 716/2010 г. на ВКС, І т. о., определение № 550/15.11.2011 г. по ч. гр. д. № 352/2011 г. на ВКС, І г. о., определение № 139/21.02.2023 г. по ч. гр. д. № 1134/2013 г. на ВКС, ІІІ г. о., определение № 166/31.03.2017 г. по ч. гр. д. № 1263/2017 г. на ВКС, ІV г. о.).

3. Допустимо ли е да се предяви иск за оспорване валидността на сделка, за която ответниците в отговора на исковата молба не са предявили оспорване на истинността на своите изявления в документа, който я обективира (нотариален акт) - в смисъл, че не са верни, както самите те твърдят в отговора си (противоречие с ТР № 5/14.11.2012 г. по тълк. д. № 5/2012 г. на ОСГТК на ВКС).

Постъпил е отговор от И. М. А. и М. И. М., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

За да се произнесе, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд съобрази следното:

Частната касационна жалба е редовна, като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирано лице, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2, във вр. с чл. 260 и 261 ГПК.

Съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационно обжалване на определенията на въззивните съдилища предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното определение. Съгласно дадените в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане.

Определението на Окръжен съд – Варна е валидно и допустимо.

Настоящият съдебен състав намира, че следва да допусне касационно обжалване на атакувания пред него съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния въпрос, редактиран и конкретизиран от него съобразно правомощията му: Налице ли е преюдициалност на висящо гражданско дело за друго гражданско дело, когато няма пълен идентитет на страните, за проверка дали по него въззивното определение противоречи на визираната от жалбоподателката практика на ВКС.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване:

В определение № 550/15.11.2011 г. по ч. гр. д. № 352/2011 г. на ВКС, І г. о. по горния въпрос е прието, че преюдициалност между две дела е налице само когато субективните предели на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение биха се разпрострели и по отношение на страните по обусловения иск. Съгласно чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК съдът е длъжен да спре разглежданото от него дело, когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора. Спирането се налага, за да се изчака решаването на преюдициалния спор с цел да бъде зачетено постановеното решение. Зачитането на обуславящото решение би било възможно само ако то обвързва страните по обусловеното дело. Какви са пределите на влязлото в сила решение и правните му последици е посочено в чл. 298 ГПК – решението влиза в сила между същите страни, за същото искане и на същото основание, то също така има действие и за наследниците на страните, както и за техните правоприемници. Следователно спиране на делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК може да се предприеме, само ако обуславящото решение обвързва страните по обусловеното дело.

Същото принципно положение е застъпено и в определение № 173/17.10.2018 г. по ч. гр. д. № 2590/2018 г. на ВКС, І г. о.

Настоящият съд споделя гореизложеното становище.

По основателността на частната касационна жалба:

В случая гр. д. № 12710/2024 г. по описа на Районен съд – Варна, по което са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 2 и чл. 87 ЗЗД, е с ищец И. М. А. и ответник М. И. М.. Решението по това дело, съгласно разпоредбите на чл. 298 ГПК, няма да обвърже ищцата по гр. д. № 16384/2023 г. А. М. А. и следователно няма обуславящо за това дело значение. Като е приел обратното, въззивният съд е постановил определение в нарушение на разпоредбите на чл. 229, ал. 1, т. 4 и чл. 298 ГПК, поради което същото следва да бъде отменено.

Тъй като не е налице хипотезата на чл. 81 ГПК, настоящият съд не следва да присъжда разноски за производството пред него.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,