Определение № 632 от 04.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1679/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Е. И. П., чрез адв. Н. К., против решение № 84 от 12. 10. 2011 г. по в. гр. д. № 185/2011 г. на Силистренския окръжен съд в частта, с която ползването на семейното жилище на страните, представляващо апартамент в [населено място], [улица], блок „М. 4”, ет. 1, ап. 2, е предоставено на съпруга Р. Д. П.. Твърди се, че в тази част въззивното решение е неправилно, тъй като съдът не е съобразил обстоятелството, че отношенията между страните са търпими и може да се постанови съвместно ползване на жилището, и не е взел предвид доходите и финансовите възможности на бившите съпрузи. Иска се отмяната му в обжалваната част и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на окръжния съд или предоставяне ползването на семейното жилище на съпругата. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че са налице основанията на чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Ответникът Р. Д. П. изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за правилност на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение, като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Касационната жалба е допустима – подадена е в срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и от лице имащо право на жалба. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т. 1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С въззивното решение окръжният съд, като въззивна инстанция, е отменил първоинстанционно решение и вместо това е постановил решение, с което е прекратил брака, сключен между Р. Д. П. и Е. И. П., като дълбоко и непоправимо разстроен, предоставил е ползването на семейното жилище на съпруга и е постановил съпругата да носи предбрачното си фамилно име М.. За да постанови този резултат относно ползването на семейното жилище съдът е съобразил обстоятелството, че същото е придобито възмездно през време на брака и е със статут на съпружеска имуществена общност, че роденото от брака дете е пълнолетно и, че бракът е прекратен без произнасяне по въпроса за вината. Отчел е, че жилището не може да бъде разделено за ползване и от двамата бивши съпрузи без общо ползване на някои помещения предвид малката площ /56,67 кв.м./ и брой и вид на помещенията /дневна, спалня, кухня, сервизни помещения/, че след постановяване на първоинстанционното решение отношенията между двамата са се влошили до степен на невъзможност за съвместно съжителство, че и двамата съпрузи имат жилищна нужда, доколкото притежават само идеални части от наследствени жилищни имоти /съпругът – от къща в село до [населено място], а съпругата – от апартамент в [населено място]/, че и двамата работят в [населено място]. Доказателства за други обстоятелства, относими към ползването на семейното жилище след развода, страните не са ангажирали и по делото няма установени. При тези факти съставът на съда е приел, че жилището ще следва да бъде предоставено за ползване на съпруга, тъй като същият, за разлика от съпругата, не притежава идеална част от жилищен имот в [населено място]. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени следните правни въпроси: а/. при решаване на спора за ползване на семейното жилище след прекратяване на брака като дълбоко и непоправимо разстроен без произнасяне по вината на съпрузите и при липса на родени от брака непълнолетни деца, длъжен ли е съдът да обсъди следните обстоятелства: чия собственост е жилището, площ и помещения на същото, възможност за реалното му разпределяне за самостоятелно ползване и от двамата съпрузи /без общо ползване на помещения/, възможност за ползване и от двамата съпрузи /с общо ползване на някои помещения/ и наличие на търпимост в отношенията им, доходи, финансови възможности, притежание на други жилищни имоти и всички други обстоятелства, имащи значение за извършване на преценка на кого от бившите съпрузи да се предостави ползването на семейното жилище, с твърдение, че този въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика /ППВС № 12/1971 г. и решения на ВКС по чл. 290 ГПК/ - основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК; б/. как следва да се преценява жилищната нужда на бившите съпрузи, ако и двамата, освен семейното жилище със статут на съпружеска имуществена общност, не притежават изключителна собственост върху други жилищни имоти, а само идеални части от такива, като единият е собственик на идеална част от жилищен имот в населеното място, в което работят съпрузите, а другият – на идеална част от жилищен имот в населено място извън това, в което работят съпрузите, с твърдение, че разглеждането на този въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Неоснователен е доводът на касатора, че приетото от въззивния съд по първия въпрос противоречи на ППВС № 12/1971 г., както и на приложените решения на ВКС по чл. 290 ГПК. При решаване на спора за ползването на семейното жилище след развода съставът на въззивния съд е обсъдил всички установени по делото факти, релевантни за този въпрос: обстоятелството, че жилището е със статут на съпружеска имуществена общност, че роденото от брака дете е пълнолетно, че разводът е постановен без произнасяне по въпроса за вината за дълбокото и непоправимо разстройство на брака, площ на семейното жилище, помещения на същото, възможност за ползването му и от двамата съпрузи без общо ползване на помещения, обстоятелството, че след постановяване на първоинстанционното решение отношенията между съпрузите са се влошили и това е наложило напускане на семейното жилище от съпруга, притежание от съпрузите на други жилищни имоти, местонахождение на тези имоти и месторабота на съпрузите. Доказателства за други обстоятелства, относими към ползването на семейното жилище след развода /напр. финансови възможности, доходи, здравословно състояние и т.н./, страните не са ангажирали, а съдът не разполага с правомощието служебно да изисква събирането на такива, тъй като роденото от брака дете е пълнолетно. Поради това не би могло да се приеме, че решението на съда противоречи на ППВС № 12/1971г. и на приложените решения на ВКС по чл. 290 ГПК, формиращи задължителна съдебна практика. Относно втория въпрос – неоснователен е доводът, че разглеждането му ще допринесе за точното приложение на закона и за развитието на правото. Разпоредбите на чл. 56 СК и чл. 107 СК /отм./ са ясни, разбираеми и формулировката им не създава предпоставки за противоречивото им тълкуване, а по прилагането им има създадена обилна съдебна практика, включително и по поставените от жалбоподателката въпроси. Останалите доводи в изложението представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение, представляващи касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не следва да се разглеждат в производството по чл. 288 ГПК. Ответникът по жалба не представя доказателства за направени разноски за водене на делото пред настоящата инстанция. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение