Определение № 264 от 01.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3332/2019 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Р. С. Г. от [населено място], чрез пълномощника й адв. С. М., обжалва в срок въззивното решение № 2922 от 27.06.2019 год. по гр. д. № 121/2019 год. на Благоевградския окръжен съд в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 735 от 5.11.2018 год. по гр. д. № 1724/2016 год. на РС- гр.Кюстендил. С него, в тази му част, е допусната съдебна делба между касаторката и Е. С. С. при равни дялове на следните имоти в [населено място]: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, сграда с идентификатор ****, сграда с идентификатор **** и поземлен имот с идентификатор ***. Касаторката поддържа становище за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и молба за отмяната му, като вместо това искът за делба на горните имоти бъде отхвърлен. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Поддържа съдът да се е произнесъл в противоречие със сочената съдебна практика, в т. ч. и задължителна, по формулираните процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд, като съд по същество, да обсъди всички относими доказателства, възражения и доводи на страните, като при констатирани противоречия в свидетелските показания да прецени тяхната достоверност с оглед останалите доказателства по делото и да обоснове свои правни изводи, както и по материалноправните въпроси относно правните последици на упражнено владение върху имоти преди откриване на наследството, както и относно презумпцията по чл. 69 ЗС в отношенията между владеещия несобственик и собственика на имота, и относно придобиването на собствеността. Съделителката Е. С. С., чрез пълномощника й адв. Р. Б., в представения писмен отговор оспорва наличието на поддържаното основание за допускане на касационното обжалване, респ. счита жалбата за неоснователна. Претендира заплащане на направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното: За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е допусната делбата на описаните имоти в [населено място], въззивният съд приел, че същите са останали в наследство от родителите на касаторката и брат й С. С., починал на 17.06.2015 год. – С. С., починал през 2002 год. и Б. С., починала през 1996 год. Съдът приел за неоснователно възражението на ответницата, сега касатор, да е придобила първия етаж от двуетажната жилищна сграда по давност, тъй като не е установено от събраните свидетелски показания упражняваната от нея фактическа власт върху имота да е породила правни последици на придобиване правото на собственост поради липса на манифестирано по отношение както на родителите, така и на брат й след тяхната смърт, намерение да свои имота за себе си. Обстоятелството, че е поддържала имота след смъртта на наследодателите, като е правила ремонт и го е обзавеждала, не е достатъчно да обоснове извод, че същата е променила намерението си и е завладяла дела на брат си, който настоявал за уреждане на въпроса за делба на наследството на родителите. Не е налице и отблъскване от страна на касаторката на владението на наследодателите, осъществявано до смъртта им, поради което и имотът не е загубил наследствения си характер. Същите съображения са относими и към построените в поземления имот гаражи. С оглед на тези съображения въпросите относно владението на наследствен имот от един от наследниците и позоваването му на давност по отношение на наследствените части на другите сънаследници, както и по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите сънаследници са релевантни за извода по поддържаното от касаторката възражение за давност. Произнасянето по тях обаче не е в противоречие с цитираната от касаторката съдебна практика, както и на задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС. В него е прието, че при наследяването като общо правоприемство владението преминава по право към наследниците независимо от това, че само един от тях остава в наследствения имот. Поради това при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт, което в случая е наследяване, и с оглед на това следва да се установи промяната на това основание от страна на наследника, позоваващ се на придобивна давност по отношение на частите на другите сънаследници с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Разяснено е, че във всеки отделен случай тези обстоятелства трябва да бъдат доказани, което въззивният съд приел, че не е налице в настоящия случай. Изводът му е обусловен от установените факти по делото, в т. ч. относно наследствения характер на имотите, поради което и не е налице произнасяне по формулираните материалноправни въпроси в противоречие със съдебната практика. Не е налице и релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - противоречие със съдебната практика, в т. ч. и задължителна такава, и по поставените процесуалноправни въпроси относно правомощията и дейността на въззивния съд като съд по същество. По начина, по който са формулирани, въпросите нямат обуславящо значение за формираната правораздавателна воля на съда в обжалваното решение, а представляват по същността си доводи за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения на съда при обсъждане на събраните доказателства и доводи на страните, в т. ч. и при констатирани противоречия в свидетелските показания. Произнасянето по тях предполага допуснато касационно разглеждане на делото, но не и да го обосноват като общи основания по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и настоящият състав счита за безпредметно позоваването на ТР № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС. С оглед служебното задължение на касационната инстанция да следи за приложението на чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо. Не е налице и третата предпоставка – очевидна неправилност, тъй като не се констатира нарушение на императивна правна норма, както и на основни съдопроизводствени правила, нито е налице явна необоснованост на същото. С оглед изхода на настоящето производство и направеното искане от ответницата в него за присъждане на разноски, такива следва да й се присъдят в размер на 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за защита по представеното пълномощно. Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение