Определение № 330 от 26.05.2022 г. на ВКС по т. д. № 1961/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. С. Т. –синдик на Кредитно-спестовна кооперация „Русенска популярна каса“ (н.) срещу решение № 153 от 28.06.2021 г. по в. т. д. № 55/2021 г. на Великотърновски апелативен съд, потвърждаващо решение № 260080 от 02.12.2020 г. по т. д. № 364/2019 г. на Русенски окръжен съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от касатора срещу Кредитно-спестовна кооперация „Русенска популярна каса“ (н.), Р. К. Н. и Д. К. Н., двамата от [населено място], обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ и чл. 135 ЗЗД за обявяване за недействителна по отношение на кредиторите на кооперацията-несъстоятелен длъжник на сделката, сключена между тримата ответници с нотариален акт № 196, том II, рег. № 4364, дело № 239 от 10.10.2016 г. на нотариус П. Т., с район на действие – Русенски районен съд.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради съществени процесуални нарушения и противоречие с материалния закон. Твърди, че съдът не е обсъдил приетата пред него като ново писмено доказателство справка за актуалното имуществено състояние на несъстоятелния търговец, от която може да се направи извод, че отчуждаването на процесния недвижим имот чрез атакуваната сделка има увреждащо за кооперацията действие. Изразява несъгласие с извода, че при сделка по чл. 65, ал. 2 ЗЗД (datio in solutum) не може да има увреждане, като обосновава тезата си, че разпореждането с недвижим имот с цел погасяване задължения води до намаляване имуществото на длъжника и възпрепятства другите кредитори да се удовлетворят от масата на несъстоятелността, с което се осъществява увреждането като елемент от фактическия състав на исковете по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ и чл. 135 ЗЗД. В касационната жалба са развити подробни съображения и срещу приетото от въззивния съд, че член-кооператорите и кооперацията нямат качеството на свързани лица по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ, както и че не е доказано знание за увреждането у несъстоятелния длъжник, разпоредил се с имуществото си, доколкото сделката е извършена в изпълнение на взето решение от ОС на кооперацията, въз основа на предварително утвърдени ред и критерии и с единствената цел да се стабилизира финансовото състояние на търговеца.

Като значими за допускането на касационния контрол в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите:

1. „Кога е налице увреждане на кредиторите на длъжника по см. на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ и по см. на чл. 135, ал. 1 ЗЗД“.

За този въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдението, че е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение №56 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1538/2017 г. на I т. о. и решение №11 от 27.02.2020 г. по т. д. № 2529/2018 г. на I т. о., решение № 639 от 06.10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г. на IV г о.; решение №201 от 31.10.2018 г. по гр. д. № 1036/2018 г. на IV г. о.; решение № 407 от 29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. на IV г. о.; решение № 18 от 04.02.2015 г. по гр. д. № 3396/2014 г. на IV г. о.; решение № 261 от 25.06.2015 г. по гр. д. № 5981/2014 г. на IV г. о.; решение № 50 от 12.05.2017 г. по т. д. № 731/2016 г. на І т. о. и решение № 93 от 28.07.2017 г. по т. д. № 638/2016 г. на II т. о.;

2. „Възможно ли е увреждането на кредиторите по см. на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ и по чл. 135, ал. 1 ЗЗД да се извърши чрез сделка от типа „даване вместо изпълнение" (по чл. 65, ал. 2 ЗЗД), когато длъжникът отчуждава свой актив в сурогатно изпълнение на свое задължение към третото лице“ и „Дали, с оглед на специфичния контекст на производството по несъстоятелност, формалното балансиране между редуциращия ефект на отчуждението спрямо актива и намаляването на пасива на длъжниковото имущество /при относителна равностойност на даденото и погасеното/ изключва по правило увреждането на кредиторите“.

По отношение на тези въпроси се поддържа, че решаването им е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото предвид липсата на задължителна съдебна практика (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК).

3. „Кога е налице знание за увреждане у длъжника".

Касаторът поддържа, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 639 от 06.10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г. на IV г. о., решение №201 от 31.10.2018 г. по гр. д. № 1036/2018 г. на IV г. о. и решение № 50 от 12.05.2017 г. по т. д. № 731/2016 г. на І т. о.

4. „За основателност на иска по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ необходимо ли е ищецът да докаже наличието на знание за увреждането от страна на длъжника и третото лице“. Твърди се противоречие с практиката на ВКС – решение №56 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1538/2017 г. на I т. о., решение №11 от 27.02.2020 г. по т. д. № 2529/2018 г. на I т. о. и решение № 224 от 18.12.2017 г. по т. д. № 513/2017 г. на ІІ т. о.

5. „Необходимо ли е за наличието на свързаност по & 1, ал. 2 от ДР на ТЗ лицето, участващо пряко или косвено в управлението, контрола или капитала, реално да е уговорило условия, различни от обичайните, или е достатъчно към момента на сделката да е съществувала подобна възможност" и „Може ли свързаност между кооперация и член-кооператор в контекста на отменителния иск по чл. 647, ал.1, т.6 ТЗ, респ. на П. иск, предявен в производството по несъстоятелност на длъжника, с оглед позоваването на презумпцията по чл. 649, ал. 4 ТЗ във вр. чл. 135, ал. 2 ЗЗД, да бъде обосновавана по критерии, различни от използваните от законодателя по &1, ал. 1 и ал. 2 от Д Р. ТЗ".

Касаторът счита, че по отношение на тези въпроси е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

6. „Длъжна ли е въззивната инстанция да обсъди всички доказателства и доводи на страните".

Поддържа се, че въпросът е решен в противоречие с постановените от ВКС решения по чл. 290 ГПК: решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г. на IV г. о., решение № 160-А от 16.12.2020 г. по т. д. № 2156/2019 г. на II т. о., решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на II т. о. и решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на II г. о.

Освен по посочените въпроси, искането за допускане на касационно обжалване се поддържа и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на решението, без да са изложени конкретни аргументи в обосноваване на същото.

Ответниците по касация – Кредитно-спестовна кооперация „Русенска популярна каса“ (н.) и Р. К. Н. – молят за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение по съображения, изложени в писмени отговори, съответно – от 10.08.2021 г. и от 02.09.2021 г.

Ответницата по касация – Д. К. Н. – не заявява становище по касационната жалба.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорно установено, че: С договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 196, том II, рег. № 4364, дело № 239 от 10.10.2016 г. на нотариус П. Т., с район на действие – Районен съд Русе, Кредитно-спестовна кооперация „Русенска популярна каса“ е продала на Р. К. Н., през време на брака му с Д. К. Н., недвижим имот – апартамент с площ от 73.52 кв. м, находящ се в [населено място], за сумата 79 000 лева; Данъчната оценка на имота към момента на сключване на сделката е 49 413 лева; Вместо заплащане на дължимата продажна цена страните са се съгласили да се прихване задължението за плащане на същата с насрещните задължения на продавача към купувача по вземания на член-кооператора от срочни допълнителни вноски до размера на уговорената цена по сделката; Налице е даване вместо изпълнение по смисъла на чл. 65, ал. 2 ЗЗД; Към 30.04.2018 г. купувачът Р. К. Н. е направил допълнителни парични вноски в кооперацията общо в размер на 185 801.91 лева, като след сключване на договора за покупко-продажба и извършеното прихващане задължението на „Кредитно-спестовна кооперация „Русенска популярна каса“ (н.) към него остава в размер на сумата 106 801.91 лева.

За да отхвърли главните искове с правно основание чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ за обявяване на процесната сделка за недействителна по отношение кредиторите на несъстоятелността на „Кредитно-спестовна кооперация „Русенска популярна каса“, въззивният съд е приел, че не са налице два от задължителните елементи от фактическия състав на посочената разпоредба – увреждащ характер на сделката за кредиторите на несъстоятелността и свързаност на участващите в нея лица.

На първо място, решаващият състав е счел за неоснователна тезата на синдика, че увреждането се изразява в липсата на постъпила от сделката насрещна престация, респ. невъзможността конкретното отчуждено имущество да бъде осребрено в производството по несъстоятелност и със стойността му да бъдат съразмерно удовлетворени хирографарните кредитори. Посочил е, че в случая с прехвърлянето на недвижимия имот от страна на кооперацията в полза на Р. К. Н. е извършено погасяване на насрещно задължение на продавача към купувача за заплащане на допълнителни членски вноски, което именно е преследваната и от двете страни цел на договора, т. е. основанието за сключване на процесния договор не е разпореждане с имота чрез продажба, а погасяване на съществуващо задължение на кооперацията към ответника Р. Н., като по този начин, чрез погасителния способ, уреден в чл. 65, ал. 2 ЗЗД, длъжникът се е освободил от дълга чрез престиране на нещо различно от дължимото.

Въззивният съд е посочил, че с изпълнението на парично задължение от длъжника безспорно се е намалил активът на имуществото му, но това намаление се балансира от съответно намаляване и на пасива му. Обосновал е извода, че увреждащият характер на сделката трябва да е налице към датата на сключването й, а въпросът за равното третиране на кредиторите се поставя едва след откриване на производството по несъстоятелност. Посочил е, че погасяването на изискуемо парично задължение на длъжника, независимо от начина на изпълнение, може да бъде обявено за недействително по отношение на кредиторите на несъстоятелността по реда на чл. 646, ал. 2, точка 3 от ТЗ при условие, че е осъществено от длъжника след началната дата на неплатежоспособността, каквито обстоятелства не се твърдят и не се установяват в случая.

На второ място, не е споделена и тезата на ищеца, че страните по сделката са „свързани лица“ по смисъла на § 1, ал. 1, т. 4 от Допълнителните разпоредби на Търговския закон, доколкото тази разпоредба визира съдружниците, а в случая се касае за договор, сключен между кооперация и член-кооператор. Съдът е приел, че страните по сделката не са „свързани лица“ и по смисъла на § 1, ал. 2 от Допълнителните разпоредби на Търговския закон. Аргументирал се е с това, че член-кооператорът е задължен да прави определените в устава дялови и други вноски, може да участва и да гласува в общото събрание на кооперацията с право на един глас, независимо от размера на дяловите вноски, може да бъде избиран в органите на кооперацията, но няма възможност да влияе съществено при вземането на решения с оглед уговаряне на условия, различни от обичайните.

Въззивният съд е преценил за неоснователен и евентуалния иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, като е препратил към изложените във връзка с иска по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ съображения за липса на увреждане на кредиторите на несъстоятелността. Освен това е счел за недоказано и знанието на страните по сделката, че същата има увреждащ характер, като е посочил, че обсъжданията по време на проведеното общо събрание на кооперацията не обосновават извод за наличие на такова знание.

Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Първият поставен от касатора въпрос отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обуславящ за изхода на конкретното дело, но по отношение на него не е осъществено поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Обжалваното решение не е постановено в противоречие с посочената практика на касационната инстанция – решение №56 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1538/2017 г. на I т. о. и решение №11 от 27.02.2020 г. по т. д. № 2529/2018 г. на I т. о. Въззивният съд не е изразил различно становище от това, застъпвано в последователната практика на ВКС, че увреждащи са действията, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. За да отхвърли иска като неоснователен, съдебният състав е приел, че няма увреждане в конкретната хипотеза на сделка по чл. 65, ал. 2 ЗЗД, доколкото не се намалява имуществото на прехвърлителя, тъй като е погасено задължение към приобретателя. Преценката за това, дали чрез фигурата на „даване вместо изпълнение“ се намалява имуществото на длъжника, респ. дали се затруднява удовлетворяването на кредиторите, следва да се прави във всеки отделен случай при съобразяване с конкретните обстоятелства по делото. Що се отнася до правилността на тази преценка, същата е предмет на самия касационен контрол.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите по т. 2 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Достатъчна причина за това е обстоятелството, че поддържаното за тези въпроси основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно – чрез цитиране на законовата разпоредба, без обаче да е аргументирано наличието на формиращите го две кумулативни предпоставки, в какъвто смисъл са задължителните указания в т. 1 и т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Отделно от това, първият от двата въпроса не е значим за правния спор, доколкото въззивният съд не е изключил принципната възможност чрез сделка „даване вместо изпълнение“ да бъдат увредени кредиторите по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ и чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Изводът на съда за липса на увреждане в случая е обусловен от становището, че липсва намаляване на имуществото на длъжника, а не от вида на възмездната сделка. Що се отнася до втория въпрос, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице предвид формираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК - решение № 224 от 18.12.2017 г. по т. д. № 513/2017 г. на ІІ т. о., в която е проведено ясно разграничение между фактическите състави на исковете по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ и по чл. 646, ал. 2, т. 2 ТЗ. Макар двата иска да целят попълване на масата на несъстоятелността, искът по чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ включва като елемент от фактическия състав наличието на увреждане на кредиторите в характерния за отменителните искове смисъл (както при П. иск), за разлика от исковете по чл. 646, ал. 2 ТЗ, с които се цели осигуряване на „преферентния ефект“ за едни кредитори на несъстоятелния длъжник спрямо други.

Поставените от касатора трети, четвърти и пети въпрос не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото не са единствено обуславящи крайните изводи на съда. Въззивният съд е изложил подробни съображения, че чрез процесната сделка, сключена в хипотезата на чл. 65, ал. 2 ЗЗД, не е настъпило увреждане на кредиторите по смисъла на чл. 647, ал. 1, т. 6 ТЗ и чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Доколкото увреждането представлява главен самостоятелен елемент от фактическия състав и по двата отменителни иска, разглеждането на въведените въпроси относно това, дали член-кооператорът е свързано лице с кооперацията и дали е налице знание на длъжника за увреждането, не би могло да доведе до различен изход на делото.

Липсва основание за допускане на касационния контрол и по процесуалноправния въпрос (въпрос № 6), свързан със задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства и доводите на страните. Този въпрос не е решен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС, тъй като решаващият състав е обсъдил доводите на страните и всички доказателства, преценени от него като относими за разрешаването на правния спор. Действително, съдът не е взел предвид приетата като доказателство пред въззивната инстанция справка за установеното имущество и имуществени права в масата на несъстоятелността на Кредитно-спестовна кооперация „Русенска популярна каса“ (н.) към 15.10.2020 г., но в мотивите на решението изрично е посочено, че увреждащият характер на сделката трябва да е налице към датата на сключването й – 10.10.2016г., т. е. апелативният състав е преценил, че представеният пред него писмен документ за имущественото състояние на несъстоятелното дружество към 15.03.2021г. не е релевантен за спора.

На последно място, касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на въззивното решение. Доколкото касаторът не е обосновал изобщо в какво се изразява „очевидната неправилност“ на акта, наличието на такава не подлежи на обсъждане.

С оглед всички изложени съображения, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът следва да заплати на ответника по касация Р. К. Н. разноски за настоящото производство в размер на сумата 500 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения договор за правна защита и съдействие № 009837 от 18.08.2021 г. На основание чл. 649, ал. 6 ТЗ, дължимата държавна такса за производството в размер на 30 лв. следва да се събере от масата на несъстоятелността.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК