Определение № 3830 от 28.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2186/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 3369/30.04.2024 година, подадена от Д. Е. К., срещу решение № 138/19.03.2023 година на Окръжен съд Враца, І-ви въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 431/2023 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Враца е потвърдил първоинстанционното решение № 124/02.08.2023 година на Районен съд Оряхово, постановено по гр. д. № 81/2023 година, с което е отхвърлен предявения от Д. Е. К. срещу Г. П. С. иск по чл. 124, ал. 1, във връзка с чл. 496, ал. 3, във връзка с чл. 490, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 185, б. „б“ от ЗЗД, за признаване за установено, че публичната продан по изпълнително дело № 976/2013 година по описа на В. Г. Й.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Враца, вписан под № ... в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители обявена на 16.07.2014 година в Районен съд Козлодуй по отношение на 1/2 идеална част от сграда, с идентификатор ....... по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място] общ. К., област Вр., одобрени със заповед № РД-18-89 от 11.12.2007 година на ИД на АГКК [населено място], с адрес в [населено място], [улица], представляваща–гаражна клетка № 12, с площ от 17.12 м 2 (а след последното изменение на КК и КР от 02.05.2022 година–с площ от 20.00 м 2 ), разположена в поземлен имот ......, брой етажи: 1, с предназначение: гараж, заедно с отстъпеното право на строеж върху държавна земя, е недействителна, поради това, че Г. П. С., обявена за купувач на имота с протокол от 16.07.2014 година и възложен й с постановление за възлагане от 21.07.2014 година, е лице, нямащо право да участва и да наддава в проданта, респ. да бъде обявена за купувач на имота. В подадената от Д. Е. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от него срещу Г. П. С., иск с правно основание чл. 124, ал. 1, във връзка с чл. 496, ал. 3, във връзка с чл. 490, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 185, б. „б“ от ЗЗД да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Окръжен съд Враца по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по подадената касационна жалба Г. П. С. е подала отговор с вх. № 3609/09.05.2024 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 138/19.03.2023 година на Окръжен съд Враца, І-ви въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 431/2023 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Д. Е. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 01.04.2024 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 3369/30.04.2024 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Окръжен съд Враца е посочил, че споделял изцяло фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което по силата на чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на Районен съд Оряхово, като по този начин те ставали част от правните мотиви на въззивното решение. В допълнение и във връзка с оплакванията във въззивната жалба било необходимо да се добави, че за да бъдел уважен иска с правно основание чл. 496, ал. 3, във връзка с чл. 490, ал. 2 от ГПК, във връзва с чл. 185, б. „б“ от ЗЗД и да бъдела прогласена недействителносттана публичната продан, в тежест на Д. Е. К. било при условията на пълно и главно доказване да докаже, че бил собственик на спорния недвижим имот; че бил участник в изпълнителния процес; че била извършена публична продан на собствения му имот, която била приключила с влязло в сила постановление за възлагане, по силата на което имотът бил възложен на Г. П. П. (сега С.) че имотът бил купен чрез подставено лице от адвокат, който не бил имал право да вземе участие в наддаването. В случая страните не спорели, а тези обстоятелства се потвърждавали и от приложените по делото писмени доказателства, че Д. Е. К. бил имал качеството на длъжник в производството по изпълнително дело № 976/2013 година по описа на В. Г. Й.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Враца, вписан под № ... в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители, като в това производство била извършена публична продан на собствения му недвижим имот-1/2 идеална част от гаражна клетка № 12, която била приключила с постановление за възлагане от 21.07.2014 година, влязло в законна сила, по силата на което този имот бил възложен на Г. П. П. (сега С.). Спорният по делото въпрос бил дали при извършване на публичната продан била нарушена разпоредбата на чл. 490 от ГПК, като било участвало лице без право да наддава, Окръжен съд Враца намира, че отговорът на този въпрос бил отрицателен. Ограниченията по отношение на лицата, които имали право да участват в публична продан, били изчерпателно посочени в разпоредбите на чл. 490, ал. 1 от ГПК и чл. 185 от ЗЗД. Съгласно чл. 490, ал. 1 ГПК длъжникът, неговият законен представител, длъжностните лица от канцеларията на районния съд, служителите на съдебния изпълнител, както и лицата, посочени в чл. 185 от ЗЗД, нямали право да вземат участие в наддаването. От своя страна чл. 185 от ЗЗД повелява, че не можели да бъдат купувачи, даже на публична продан, нито пряко, нито чрез подставено лице две групи изчерпателно посочени лица: б. „а“ лицата, които по закон или по назначение от властта управлявали или пазели чужди имущества-относно същите тия имущества, както и длъжностните лица, относно имотите, които по служба им било възложено да продават и б. „б“-съдиите, прокурорите, държавните и частните съдебни изпълнители, съдиите по вписванията и адвокатите относно спорните права, които били подсъдни на съда, към който се числели или във ведомството на което действали. В обективното ни право съществували законни ограничения за купуване на някои имоти, продиктувани от специален обществен интерес, които били такива не само при обикновените покупко-продажби, но и при принудителната продажба. От гледна точка на правно логическото им съдържание, разпоредбите имали забранителен характер и създавали за посочените в тях лица задължение за въздържане от извършване на визираните в тях правни действия. От този им характер следвало, че нормата на чл. 185 от ЗЗД не можела да бъде тълкувана разширително, а трябвало да засяга текста само в приложното му поле така, както то изчерпателно било очертано от законодателя. Тълкуването трябвало да разкрива само действителната му воля и затова било недопустимо чрез него да се придавал такъв смисъл на ограничението, който да надхвърлял смисъла и съдържанието на нормата, в което то съдържало. Смисълът на ограничението бил публичната продан да се извърши в обстановка, чужда на съмнението в безпристрастието на съдебния изпълнител и за лична заинтересованост на съдебните органи при наддаването за имоти, намиращи се в района на съда, където се числели или във ведомството, в което действали. Адресати на забраната на чл. 185 от ЗЗД не можели да бъдат лица, извън посочените в нея. Тази норма установявала едно изключение от общото правило за равнопоставеност на отделните субекти в придобиването на собственост чрез участието им в гражданския оборот. Касаело се до забранителна правна норма, която не можела да бъде тълкувана разширително и прилагана по аналогия по отношение на лица, непосочени от закона. Г. П. П. (сега С.) несъмнено не попадала в кръга на лицата, които не били имали право да участват в наддаването при проведената през 2014 година по изпълнително дело № 976/2013 година по описа на В. Г. Й.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Враца, вписан под № ... в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители публична продан, а и Д. Е. К. не твърдял, че купувачът тя попада в кръга на лицата по чл. 185, ал. 1, б. „б“ от ЗЗД. По същество, твърдението му във въззивната жалба било, че тя била действала като подставено лице на адвокат М. С., с когото тя била живяла на съпружески начала през 2014 година и по отношение на който законовата забрана на чл. 185, ал. 1, б. „б“ от ЗЗД била налице, тъй като бил и пълномощник на взискателя по изпълнителното дело, т. е. че действителният купувач бил адвокат М. С., а не Г. П. П. (сега С.). Това твърдение на първо място било недоказано, тъй като по гр. д. № 81/2023 година по описа на Районен съд Оряхово и по в. гр. д. № 431/2023 година на Окръжен съд Враца нямало никакви доказателства, че адвокат С. е бил пълномощник на взискателя по изпълнителното дело, по което била проведена оспорената публична продан. На следващо място, фигурата на подставено лице по смисъла на чл. 185 от ЗЗД имала смисъла и характеристиките на персоналната симулация, при която две страни постигали съгласие да сключат договор, но искали да скрият кой е действителния купувач, поради което се уговаряли като страна по договора да бъдело записано лице, което привидно изпълнявало ролята на една от страните. При този вид симулация подлежали на установяване три сделки: между продавача и действителния купувач, която била желаната, но прикрита; между продавача и привидния купувач, изразена в придобивния акт, която била привидна и като такава-нищожна, и между действителния и привидния купувач-упълномощаването от първия на втория да придобиел имота; както и специалната цел-да се укриела страната по сделката на страната на купувача. Такива факти, сочещи на това, че адвокат М. С. бил действителният купувач на продадения при публичната продан имот, и че Г. П. П. (сега С.) била участвала в наддаването като негово подставено лице и в негов интерес не били доказани по делото. Както бил приел и първоинстанционния съд, установено било по безспорен начин, че към момента на участие в наддаването при публичната продан и издаването на постановлението за възлагане-21.07.2014 година, Г. П. П. (сега С.) не била съпруга на адвокат С., тъй като гражданският им брак бил сключен на 14.07.2018 година, при режим на имуществена разделност. След закупуването на 1/2 идеална част от гаража П. била инициирала производство за делба с другия съсобственик (решение № 113/13.04.2016 година, постановено по гр. д. № 2406/2014 година по описа на Районен съд Козлодуй), целият имот бил изнесен на публична продан по изпълнително дело № 380/2017 година по описа на В. Г. Й.-частен съдебен изпълнител с район на действие района на Окръжен съд Враца, вписан под № ... в регистъра на К. на частните съдебни изпълнители и след проведена публична продан е възложен на Г. П. П. (сега С.) с постановление за възлагане от 11.07.2018 година На 14.07.2018 година Г. П. П. (сега С.) била сключила брак с М. С. и била приела неговата фамилно име за свое. От придобиването на 1/2 идеална част от имота на 21.07.2014 година до образуването на гр. дело № 76/2023 година по описа на Районен съд Оряхово на 31.01.2023 година тя не била прехвърляла никаква част от него на М. С.–нито преди, нито след брака им. Това налагало единствения възможен извод, че при проведената през 2014 година публична продан Г. П. П. (сега С.) била действала от свое име и за своя сметка и била придобила имота–1/2 идеална част от гараж № 12, за себе си. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Е. К. е поискал решението на Окръжен съд Враца да бъде допуснато до касационно обжалване по въпросите за това представляват ли „членове на семейството“ съпруг, лицето, с което проверяваното лице е във фактическо съжителство, и имат ненавършили пълнолетие лица?; за това съгласно доктрината и съдебната практика, представлява ли публичната продан договор за продажба? и за това поражда ли вещнопрехвърлителен ефект постановлението за възлагане на недвижим имот, при което имотът, обект на изпълнението, е възложен на привиден кредитор?. Във връзка с така поставените въпроси се твърди наличието на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС въпросите, които служат като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК трябва да бъдат поставени във връзка с предмета на делото и с оглед на правните изводи на решаващия съдебен състав. Това изискване не е налице по отношение на втория и третия от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Д. Е. К. въпроси. Затова те не обуславят допускане на обжалваното решение на Окръжен съд Враца до касационен контрол. Първият от поставените в това изложение въпроси също не отговаря на изискванията на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Същият е обоснован с хипотезите на § 1, т. 18 и т. 19 от ДРЗОНПИ. Дадените с посочените разпоредби дефиниции обаче намират приложение само в урежданите от този закон правоотношения и разрешаването на възникналите при това спорове. Те не се отнасят и не могат да бъдат приложени пряко към правоотношения уредени от други нормативни актове. Затова само по себе си позоваването на тези разпоредби не може да обоснове допускането на исканото касационно обжалване по този въпрос, а извън това не са изложени каквито и да са твърдения обуславящи наличието на някое от допълнителните основания за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 от ГПК. При това формулировката на този въпрос предполага, че по делото са установени твърденията на Д. Е. К., поради което той има по-скоро фактически характер и е свързан и изводите на съда по съществото на спора. Последното обаче не дава възможност въпросът да бъде счетен за общ такъв, доколкото в противоречие с указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС е свързан с фактическите и правните изводи на съда по съществото на спора. Поради това не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на въззивното решение на Окръжен съд Враца до касационно обжалване по така поставените въпроси. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Д. Е. К. е поискал въззивното решение на Окръжен съд Враца да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Д. Е. К. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Окръжен съд Враца. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 138/19.03.2023 година на Окръжен съд Враца, І-ви въззивен граждански състав, постановено по гр. д. № 431/2023 година, по подадената срещу него от Д. Е. К., касационна жалба с вх. № 3369/30.04.2024 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото Д. Е. К. ще трябва да заплати на Г. П. С. сумата от 1000.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение