Определение № 50460 от 11.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2223/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№17206/10.02.2020г., подадена от С. В. Т. и В. В. М., приподписана от адв.К. М., срещу решение №7967, постановено на 25.11.2019г. от Софийски градски съд, ГО, II-А въззивен състав по в.гр.д.№6786/2017г., с което след частична отмяна на решението на първоинстанционния съд е признато за установено по предявените от С. В. Т. и В. В. М. против Н. С. Т., С. А. Т., А. А. Т., М. Й. Ф., Д. И. Ф., В. Р. С., К. Н. С., Н. А. Д. и Г. И. Д., че С. В. Т. е собственик на 250/1880 ид.части, а В. В. М. е собственик на 125/1880 ид.части на основание договор за покупко-продажба, сключен с н.а.№....от 1961г., н.а. от 1983г. и договор за дарение от 19.12.1983г., сключен с н.а.№...., том ........., дело №......./1983г., от недвижим имот с идентификационен номер ..........по действащата КККР, одобрена със заповед № РД-18-13/17.01.2012г., целият с площ от 2699 кв.м., частично идентичен с имот пл.№..........(стар) от кв..........по плана на [населено място] от 1961г., както и с имот с пл.№........по кад.лист А-2-9-Г, кв.19, в.з.Б., м.Т. рид, район Б., [населено място], частично идентичен с имот пл.№......., за който по ЧИЗРП от 2000г. са отредени УПИ .........., УПИ .........., ............и УПИ ..........., .............съгласно комбинирани скици № 3, 4 и 5 към заключението на вещото лице Д. Ч., приподписани от състава на съда и неразделна част от решението, като на основание чл. 108 ЗС ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху съответните идеални части от имота, както и по касационна жалба с вх.№366155 от 29.11.2021г., подадена от В. В. М. и С. В. Т., приподписана от адв.М. Х., срещу решение №265830 от 21.09.2021г., постановено по в.гр.д.№6786/2017г. от Софийски градски съд, ГО, II-А въззивен състав, с което е оставена без уважение молбата на В. В. М. за допълване на решението от 25.11.2019г., постановено по същото дело.

В изложението към касационната жалба, подадена срещу решение №7967 от 25.11.2019г., касаторите поддържат, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, като твърдят, че обжалваното решение е недопустимо, респ. нищожно, тъй като:

-съдът се е произнесъл по непредявен иск, като навеждат довод, че с исковата молба и уточненията към нея са поискали да се установи, че към датата на подаване на исковата молба са собственици на 500/1880 ид.части от имот ........., целият от 3100 кв.м. в съсобственост с държавата по действащия и в момента регулационен план от 1987г., вместо което съдът е разгледал и се е произнесъл за въвеждане във владение към друг момент, а именно след одобряването на кадастралната карта от 2012г. по време на висящия спор за собственост;

• обжалваното решение е подписано от съдия П. Г., който към момента на подписване на решението вече е съдия в Софийски районен съд, което считат, че води до нищожност на решението.

Поддържат също така, че обжалваното решение е и неправилно, тъй като се касае до повторно разглеждане на делото, при което не са спазени указанията на ВКС, дадени с влязлото в сила решение по гр.д.№3349/2016г. на II г.о. на ВКС по въпроса, касаещ начина на определяне на имотната граница. Навеждат довод, че според отменителното решение на II г.о. на ВКС имотните граници следва да се определят по кадастъра към момента на подаване на исковата молба, докато в назначената от въззивния съд експертиза изобщо не е поставен въпросът за границата на имота съгласно кадастралния план, като не е спазено и указанието на ВКС относно непротивопоставимостта спрямо тях на акт за държавна собственост №8095/2012г.

Поддържат, че са налице основания за допускане на касационното обжалване и по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК като:

1.Въвззивният съд е приложил косвения съдебен контрол само по отношение на решението на ПК-Б. №709/1993г. и го е приел за незаконосъобразно в противоречие с указанията на ВКС, че това решение няма оригинал и е приложил косвения съдебен контрол по отношение на решение на ПК-Б. №701-1 от 1997г., което решение въззивният съд изобщо не е обсъдил. С оглед извода на ВКС в решението, постановено по гр.д.№3349/2016г., че решението на ПК-Б. №701-1/1997г. е незаконосъобразно и праводателите на ответниците не са продобили права на реституирани собственици върху процесния имот и не са могли да прехвърлят правото на собственост на ответниците, касаторите считат, че съдът е трябвало служебно да отмени нотариалните актове и доброволната делба на ответниците.

2.Поддържат, че въззивният съд е решил въпроса „ дали искът по чл. 108 ЗС представлява обикновено управление“ в противоречие с практиката на ВКС (ТР №4 от 2014г. на ОСГК на ВКС), като е приел, че неучастието на държавата е пречка за уважаването на иска в целия му размер. За неправилен и противоречащ на тази практика на ВКС считат извода, че изясняването на собствеността с държавата може да стане в друго дело.

3.Поддържат, че в нарушение на задължителната съдебна практика (ТР 1/2009г. на ВКС) съдът не е отменил по чл. 431 ГПК (отм.) нотариалните актове и доброволната делба на ответниците, въпреки че искането за това е направено още с исковата молба, а производството се разглежда по реда на ГПК (отм.).

4.В противоречие с ТР №8 от 23.02.2016г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№8/2014г. съдът при разглеждане на иска за собственост по чл. 108 ЗС не е разгледал и не се е произнесъл по действителното състояние на процесния имот и не е разгледал грешките и непълнотите на кадастралната карта и кадастралния регистър, доколкото искът по чл. 54 ЗКИР се поглъща от иска по чл. 108 ЗС. Навеждат довод, че с молба от 06.12.2011г. още преди създаването на кадастралната карта са уточнили петитума и наред с първоначалните ответници са поискали като ответници по делото да се включат и титулярите по н.а.№...., том ......., рег.№.........по н.д.№........./2005г. за 340 кв.м., които са придадени от имот ..........по регулация със заповед № РД-09-50-691/1998г. на главния архитект на [населено място] която е отменена с решение на СГС, трети Б състав по адм.д.№215/2002г. и освен това е обявена за нищожна с решение на СОС, публикувано в ДВ, Бр.65 от 2003г.

Твърдят, че в противоречие със задължението на съда по чл. 188 ГПК (отм.) въззивният съд не е обсъдил доказателствата по делото с оглед на установената съдебна практика (вкл. ТР №1 от 2013г. на ОСГТК на ВКС), според която в решението си съдът следва да обсъди доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност и да формира въз основа на тях изводи за установеността на релевантните по спора обстоятелства. Поддържат, че съдът не е разгледал и обсъдил СТЕ на в.л.В.К., назначена от първоинстанционния съд и което заключение е прието без оспорване, а е постановил решението си изцяло на СТЕ на в.л.Д.Ч., което е изцяло оспорено от тях, като са поискали тройна експертиза, която не е била допусната от съда. Навеждат довод, че са обжалвали с частна жалба определението за недопускане на тройната експертиза, но съдът се е произнесъл с решение преди произнасянето на САС по подадената от тях частна жалба. Считат, че съдът е следвало да спре делото до произнасянето на САС по искането за допускане на тройна експертиза, като е разрешил този въпрос в противоречие с процесуалните правила.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба Г. И. Д., Н. А. Д., В. Р. С., М. Й. Ф., Д. И. Ф. и К. Н. С. чрез процесуалния си представител адв. В. Д. Д. от САК, изразяват становище, че така подадената касационна жалба е недопустима, евентуално неоснователна по изложените в отговора съображения.

В молба вх.№285027 от 10.05.2022г. касаторът В. В. М. посочва, че при постановяването на решение №265830 от 21.09.2021г. въззивният съд е нарушил задължителната и трайна съдебна практика (решение №3 от 20.04.2012г. на II г.о. на ВКС по гр.д.№724/2011г.), според която при представен акт за държавна собственост за процесния имот, този имот не може да бъде признат за собственост на трети лица без А. да бъде опроверган. Твърди, че в производството по настоящето дело съдът е признал право на собственост на трети лица, които не са представили документи, опровергаващи А., приложен по делото, а освен това е налице и влязло в сила решение на ВКС, II г.о. на ВКС по гр.д.№33394/2016г., че същите трети лица са закупили имота от несобственици, че техните праводатели не са реституирани собственици и не са могли да прехвърлят право на собственост, а нотариалните им актове са били изцяло отменени с решение по гр.д.№8456/2001г. на 48 състав на СРС.

В изложението на основанията да допускане на касационно обжалване вх.№263783 от 24.01.2022г. във връзка с касационна жалба с вх.№366155 от 29.11.2021г. В. В. М. поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, както и по чл. 280, ал. 2 ГПК. Н. доводи, че въззивният съд е нарушил чл. 254 ГПК като не е изпълнил указанията на ВКС, II г.о. на ВКС по гр.д.№3394/2016г. по прилагането и тълкуването на закона, както и за изясняване на обстоятелствата по делото и установяване на действителните факти по него. Твърди, че въпреки че с влезли в сила съдебни решения заповедите за регулация са обявени за нищожни, тези данни са посочени в решението.

Поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на ТР №8 от 2016г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№8/2014г., съгласно което исковете, предявени по чл. 54 ЗКИР се поглъщат от иска по чл. 108 ЗС и съдът се произнася с общо решение по двата иска. Твърди, че по делото е предявен иск за поправка на грешка в кадастралната карта въз основа на влязлото в сила решение №2277/13.05.2911г. по адм.д.№182/2009г. на АССГ, 29 състав и разпореждане на главния архитект за заличаване на ПИ .........и ПИ ...........поради отмяна на заповед РД-50-167 от 26.08.1996г. и нанасяне в кадастралната карта на имот №..........(стар) на кв......., в.з.Б., като с отказа си да допълни решението и поправка, в решението от 25.11.2019г. е посочен грешен планоснимачен номер на имота.

Поддържа също така, че отказът на съда да допълни решението си от 25.11.2019г. по отношение на представения по делото А. и за конституиране на държавата като страна по делото е в нарушение на чл. 19 ГПК и вместо това съдът е приел, че те (касаторите) са съсобственици с ответниците, макар да е установено, че те не са съсобственици, тъй като праводателите им не са реституирани собственици на имота и не са могли да придобият и прехвърлят правото на собственост на ответниците. Поставя въпроса допустимо ли е съдът да приеме, че ответниците са съсобственици с тях (с касаторите) на процесния имот при представени по делото А. ......../1987г. и А. ........./2012г. без конституирането на държавата като страна по делата въпреки направените от тях искания.

Поддържа, че по въпроса дали съдът може да отмени по реда на чл. 431 ГПК (отм.) нотариални актове за сделки е налице противоречива съдебна практика, като посочва решения на ВС и ВКС, в които се приема, че такива нотариални актове могат да бъдат отменени (решение №333 от 26.04.1985г. по гр.д.№135/1985г. на II г.о. на ВС; решение №46 от 12.03.2010г. по гр.д.№725/2009г. на II г.о. на ВКС; решение №18 от 23.02.2009г. по гр.д.№442/:2008г. на I т.о. на ВКС). Твърди, че в противоречие с тази практика въззивният съд е отказал да отмени нотариалните актове на ответниците, които засягат техните (на жалбоподателите) права.

Касационната жалба с вх.№17206 от 10.02.2020г. е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. Настоящият състав приема същата за допустима, макар да е подадена от ищците срещу въззивно решение, с което предявеният от тях иск е уважен, тъй като основните доводи, съдържащи се в изложението към касационната жалба, се отнасят към оплаквания за нищожност и недопустимост на обжалвания акт.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по така подадената касационна жалба (с вх.№17206 от 10.02.2020г.) съображенията са следните:

В. В. М. и С. В. Т. са предявили по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото им на собственост и предаване на владението върху 125/1880 идеални части за В. В. М. и 250/1880 идеални части за С. В. Т. от имот пл.№.........в кв.........., в.з. Б. срещу Н. С. Т., С. А. Т., А. А. Т., М. Й. Ф., Д. И. Ф., В. Р. С., К. Н. С., Н. А. Д. и Г. И. Д.. В тази част производството по делото е висящо към настоящия момент, доколкото с решение №39 от 29.05.2017г., постановено по гр.д.№3394/2016г. на II г.о. на ВКС предходното въззивно решение №8315 от 03.12.2015г., постановено по гр.д.№4664/2015г. по описа на Софийски градски съд е било отменено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд само в тази част. При това в диспозитива на решение №39 от 29.05.2017г. по гр.д.№3394/2016г. на II г.о. на ВКС имотът е индивидуализиран като поземлен имот с идентификатор №..............

При постановяване на решение №39 от 29.05.2017г. по гр.д.№3394/2016г. тричленният състав на II г.о. на ВКС е констатирал, че според заключението на изслушаната към този момент съдебно-техническа експертиза имот с пл.№...........е посочен в кадастралния план от преди 1960г. и от 1987г. и е идентичен с имот пл.№........., нанесен в кадастралната основа на регулационния план от 1987г. въз основа на заповед № РД-50-167/26.08.1996г. и е идентичен с имот пл.№.......от неодобрен кадастрален план, както и че по делото са представени доказателства, че заповедите за попълване на имот пл.№............и за изменение на регулацията, по която са индивидуализирани придобитите от ответниците урегулирани поземлени имоти са били обжалвани и са отменени, поради което поземлените имоти, за които са сключени договорите не могат да бъдат индивидуализирани чрез техния регулационен статут. Посочено е, че по делото е необходимо да се изясни доколко претендираните от ищците права върху идеални части от имот касаят имотите на ответниците чрез изясняване и онагледяване чрез комбинирана скица на имот пл.№...........(респ. идентичните пл.№...........и ...........) на начина, по който същият се засяга от предвидените изменения на регулацията от 1998г. и от 2000г., по чиято индивидуализация са сключени договорите на ответниците.

С тези указания въззивният съд при новото разглеждане на спора изцяло се е съобразил и след изслушване на СТЕ е описал имота в диспозитива на решението според неговите данни както към предявяването на исковата молба, така и с оглед последващите регулационни планове, макар и отменени, доколкото именно при действието на тези планове са сключвани договорите, въз основа на които ответниците-физически лица упражняват фактическата власт върху съответните части от имота и не съществува друга възможност за индивидуализацията на тези реални части, както е посочено и в решение №39 от 29.05.2017г. по гр.д.№3394/2016г. на II г.о. на ВКС. В съответствие с дадените от ВКС указания въззивният съд е поставил на вещото лице задача да изготви и комбинирани скици на имота с отразяване на всички кадастрални и регулационни планове, вкл. и отменените, данните по които са свързани с необходимостта владяните от ответниците реални части да бъдат надлежно индивидуализирани и да се установи дали претендираният от ищците имот ги засяга, след което е приподписал съответните скици и е отбелязал, че същите представляват неразделна част от решението.

Освен това в съответствие с трайно установената и непротиворечива практика на ВКС въззивният съд е съобразил и обстоятелствата, които касаят индивидуализацията и актуалния статут на имота, които са настъпили в хода на производството, вкл. приемането на кадастрална карта по реда на ЗКИР – в този смисъл решение №121 от 13.01.2021г. по гр.д.№936/2020г. на II г.о. на ВКС и посочените в него актове на ВКС, в което е прието, че в случай, че предметът на искова защита по описанието в исковата молба не съответства на фактическото положение, а реално съществува друг обект на собственост, от който той е част, обектът трябва да се индивидуализира с реалния му статут и описание.

С оглед частта от предявените искови претенции, която е останала висяща след постановяването на решение №39 от 29.05.2017г. по гр.д.№3394/2016г. на II г.о. на ВКС, следва да се приеме, че въззивният съд е съобразил и обстоятелството по отношение на кои лица в качеството им на ответници следва да постанови съответния диспозитив. Съгласно трайно установената практика на съдилищата съдът не разполага с правомощието да се произнася по отношение на лица, които не са надлежно конституирани като страни в производството по делото и по отношение на които към момента на постановяване на решението производството не е висящо.

С оглед на това следва да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл в рамките на предявената искова претенция както от обективна, така и от субективна страна, вкл. в пределите, очертани с решение №39 от 29.05.2017г. по гр.д.№3394/2016г. на II г.о. на ВКС и при отчитане на обстоятелството, че е предявен иск за предаване на владение срещу лицата, които към настоящия момент упражняват фактическата власт върху спорния имот. Доколкото производството по делото към настоящия момент не е висящо в част по предявен срещу държавата установителен иск за собственост, липсва правомощие за въззивния съд да признае правата на предявилите иска лица спрямо държавата, вместо спрямо посочените в диспозитива физически лица. Съдът би могъл да признае ищците за собственици на идеални части от имота спрямо държавата само ако е сезиран с такъв установителен иск и производството по така предявен иск е все още висящо. А както вече беше отбелязано, въззивният съд е ограничен при произнасянето си от пределите, очертани с отменителното решение на ВКС. Поради това следва да се приеме, че не съществува вероятност, нито съмнение обжалваното решение да е недопустимо като постановено по непредявен иск, а оттам и не е налице поддържаното от касаторите основание за допускане на касационното обжалване в този смисъл.

Не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и с цел проверка дали същото не е нищожно по посочената в изложението причина, а именно, че е подписано от съдия П. Г., който към момента на подписването му вече е бил съдия в Софийски районен съд.

Както ОСГТК на ВКС прие в ТР №1 от 10.12.2012г. по тълк.д.№1/2011г., съдебното решение, при подписването на което някой от съдиите е бил избран за съдия в друг съд, не е нищожно.

Не може да бъде споделена и тезата на касаторите за противоречиво разрешаване на въпроса дали искът по чл. 108 ЗС представлява обикновено управление, доколкото така поставеният въпрос може да бъде съотнесен към твърденията, касаещи допустимостта на обжалваното решение.

Така поддържаната от касаторите теза не може да бъде споделена. Действително последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че всеки съсобственик може да предяви ревандикационен иск за целия имот, когато той се владее от несобственик. Този вещен иск е действие на обикновено управление и може да бъде предявен от всеки един съсобственик за защита на общата вещ. Предмет на иска е цялата вещ/имот, а не само част от нея, съответстваща на правата на предявилия иска съсобственик. В настоящия случай обаче С. В. Т. и В. В. М. са предявили иск за предаване владението само на притежаваната от тях идеална част от имота, а не иск за предаване владението на целия имот в качеството си на негови съсобственици (и при твърдения, че техен съсобственик е държавата). Поради това съдът не е разполагал с правомощието, произнасяйки се по незаявен с исковата молба петитум, да осъди ответниците да предадат на ищците владението на целия имот. Сочената от касаторите съдебна практика по този въпрос следва да се приеме за неотносима по настоящето дело.

По останалите доводи, касаещи оплаквания, че въззивният съд е осъществил косвен съдебен контрол само върху решението на ПК-Б. №709/1993г., но не и по отношение на решение на ПК-Б. №701-1 от 1997г., следва да се приеме, че не следва да бъдат обсъждани, доколкото претенцията на касаторите е уважена от въззивния съд. Тези доводи не касаят допустимостта и валидността на съдебния акт, нито сами по себе си биха могли да доведат до отмяна на обжалваното въззивно решение и постановяване на друго, доколкото, както вече беше отбелязано, предявеният от касаторите иск е уважен. В подобна хипотеза съдържанието на мотивите към съдебното решение е без правно значение, доколкото според задължителната практика на ВКС на касационно обжалване подлежи само диспозитива, но не и мотивите на съдебното решение. Както е прието в т.18 на ТР №1/2000 от 04.01.2001г. по тълк.д.№1/2000г. на ОСГК на ВКС, страната не може да обжалва само мотивите на решението, когато то я удовлетворява като резултат.

Касационната жалба с вх.№366155 от 29.11.2021г. е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване по така подадената касационна жалба (с вх.№366155 от 29.11.2021г.) съображенията са следните:

След постановяване на решение №7967 от 25.11.2019г. по гр.д.№6786/2017г. В. В. М. е подала молба, съдържаща искане за допълване на същото с твърдението, че съдът не се е произнесъл по всички искания и по-конкретно по искането за отмяна по реда на чл. 431 ГПК (отм.) на н.а.№..., том ......., рег.№........, дело №...........от 1999г., обективиращ договор за покупко-продажба; н.а.№........., том ..........., рег.№.........., дело №........от 1999г., обективиращ договор за покупко-продажба; договор за доброволна делба от 20.02.2001г. и н.а.№........., рег.№..........., дело №..........от 1998г. Направено е и искане за допълване на въззивното решение и чрез постановяване на диспозитив за прекратяване на производството за възстановяване на акт за държавна собственост №.........../1987г. на ОбНС Б. и за произнасяне по правните последици от деактуване на имота въз основа на заповед №Б-08-00.0225/30.05.1994г. на министъра на финансите, вкл. и относно допусната техническа грешка при нанасяне на имота в кадастралната карта, както и чрез отразяване на границите на имота в осъдителната част на решението по иска по чл. 108 ЗС и да се посочи, че ответниците не са посочени като собственици на имота в кадастралната карта.

С постановеното на 21.09.2021г. решение въззивният съд е приел, че така подадената молба е неоснователна и е оставил същата без уважение.

Изложил е съображения, че решението е непълно, когато не обхваща целия спорен предмет, като липсва формирана воля относно някой от съединените искове (например съдът е разгледал само част от обективно или субективно съединените искове, произнесъл се е за сума в по-малък размер от търсената и др.) или допълнителните искания на страните.

Посочено е също така, че съдът дължи произнасяне с диспозитив само по надлежно заявените искови претенции, а по възраженията – само когато това е изрично предвидено, както и че диспозитив се постановява само по въпросите, по които съдът се произнася със сила на пресъдено нещо.

В този смисъл въззивният съд е приел, че искането за допълване на решението с произнасяне с диспозитива на същото, че се прекратява производството по възстановяване на акт за държавна собственост №.........../1987г. и за настъпилите правни последици от деактуването на имота, както и относно допуснатото изменение на кадастралната карта по отношение на процесния имот е неоснователно, доколкото по тези доводи и искания съдът не дължи произнасяне с диспозитив.

Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на практиката на ВКС, според която диспозитивът на съдебното решение трябва да съвпада с предмета на иска, по който се е произнесъл съдът и да съдържа инидивидуализация на насрещните страни и на третите лица, ако такива са конституирани, както и качеството на последните и на кого помагат; правопораждащите за защитеното субективно материално право обстоятелства и правна квалификация; даденото разрешение по потърсената защита, същевременно без да включва съображения от мотивите. Това се отнася и до въззивното решение. В този смисъл решение №238/06.04.2020г. по гр.д.№4277/2018г. на IV г.о. на ВКС. Съобразена е и практиката на ВКС, съдържаща се в посочените в решението т. 18 на ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС и решение №3 от 27.04.2016г. по гр.д.№3999/2015г. на II г.о. на ВКС.

Във връзка с наведените от касаторите доводи следва също така да се отбележи, че според трайно установената и непротиворечива практика на ВКС актовете за държавна и общинска собственост нямат правопораждащо действие, а само констатират правото на собственост, придобито по силата на някой от визираните в чл. 77 ЗС способи. В тази аспект съставянето или несъставянето на акт за държавна или общинска собственост (респ. наличието или липсата на такъв акт) не може да обуслови пряко извод за принадлежността или липсата на такава по отношение на конкретен недвижим имот в патримониума на държавата респ. на конкретна община. В този смисъл решение №107/2016 от 06.01.2017г. по гр.д.№2173/2016г. на II г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове. Освен това така наведените от касаторите доводи следва да се приемат за относими евентуално само към правилността на основното решение, което е постановено по делото, но не и към решението, с което съдът е отказал да уважи молбата на В. В. М. за допълване на решението, нито към извършването на преценка дали са налице предпоставки за допускането на същото до касационно обжалване. В този смисъл следва да се приеме, че въззивният съд се е съобразил и с практиката на ВКС, според която липсата на удовлетворителен за страната резултат по конкретни доводи не съставлява пропуск и непроизнасяне по част от спорния предмет, тъй като чрез искането за допълване на съдебното решение не могат да се допълват мотивите на съдебния акт (решение №118 от 30.07.2018г. по гр.д.№3047/2017г. на IV г.о. на ВКС).

За неоснователно е прието от въззивния съд и искането за допълване на решението чрез посочването на границите на процесния имот, доколкото в диспозитива на решението имотът е индивидуализиран чрез посочване на идентификатор, площ и граници, като освен това в осъдителната част на решението е налице и изрично препращане към индивидуализацията в установителната част на същото.

Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената практика на ВКС, вкл. и на становището, че ако границите на претендирания имот не са материализирани на място и имотът не е нанесен като самостоятелен в действаща кадастрална карта или ПУП, тези граници могат да бъдат определени чрез описанието им и с помощта на вещо лице в хода на разглеждане на делото (решение №32/27.02.2019г. по гр.д.№1181/2018г. на I г.о. на ВКС и решение №254/21.05.2010г. по гр.д.№4/2009г. на I г.о. на ВКС). Индивидуализацията на имота трябва да е такава, че да може да се направи еднозначен извод за неговото местоположение, граници и площ (в този смисъл решение №121 от 13.01.2021г. по гр.д.№936/2020г., II г.о. на ВКС и посочените в него съдебни актове). Комбинираната скица, която е приподписана от съда, съдържа данните за тези индивидуализиращи белези.

За неоснователно е прието от въззивния съд и искането за допълване на решението чрез отмяна по реда на чл. 431 ГПК (отм.) на посочените в молбата нотариални актове и договор за делба, като са изложени съображения, че нотариалните актове, обективиращи сделки, не попадат в приложното поле на чл. 431 ГПК (отм.).

Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на задължителната практика на ВКС – както е прието в ТР №3 от 29.12.2012г. по тълк.д.№3/2012г. на ОСГК на ВКС, на отмяна по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК (аналогичен на чл. 431 ГПК (отм.) подлежат само констативни нотариални актове, с които се удостоверява право на собственост върху недвижим имот, не и тези удостоверяващи сделки, с които се прехвърля, изменя или прекратява вещно право върху недвижим имот. Посочените от касаторите актове на тричленни състави на ВКС, предхождащи това тълкувателно решение, не могат да обосноват наличие на основание за допускане на касационното обжалване в поддържания в изложението смисъл.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение