Определение № 50262 от 23.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 639/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. И., ЕГН [ЕГН], от [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, против решение № 1314 от 09.12.2021 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 1335 от 13.12.2021 г., и двете постановени по в. гр. д. № 311/2021 г. по описа на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 14 -ти състав, в частта, с която след частично потвърждаване в обжалваната отхвърлителна част на решение № 4651 от 30.07.2020 г. по гр. д. № 843/2017 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-8 състав, като краен резултат са отхвърлени предявените от настоящия касатар срещу „Застрахователна компания „Лев Инс“ АД искове по чл. 432, ал. 1 КЗ и чл. 497 КЗ във вр. с чл. 86 ЗЗД за сумата над 85 000 лв. до претендираните 200 000 лв. - застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от ПТП, настъпило на 26.07.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 19.10.2016 г., до окончателното плащане. В касационната жалба се излагат твърдения, че въззивното решение е неправилно на основание чл. 281, т. 3 ГПК – материално и процесуално незаконосъобразно и необосновано. Твърди се, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил задължителните указания по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени в ППВС № 4/1968 г. Не са обсъдени и взети предвид в нужната степен всички конкретни факти, увреждания и последици за пострадалия и всички критерии, имащи значение за справедливия размер на обезщетението, в резултат на което същото е занижено. Недооценени са останали - нанесените телесни увреждания, претърпените болки и страдания след инцидента, продължителността на лечебния и възстановителен период, времето, през което пострадалият не е могъл да се самообслужва, възрастта, трайните пожизнени последици и свързаните с това болки, както и пожизненото влошено качество на живот, а така също и лимита на отговорност на застрахователя и съдебната практика при компенсиране на вреди от този вид. Моли се за отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и за постановяване на друго, с което исковата претенция да бъде уважена, чрез присъждане на още 115 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 19.10.2016 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сторените разноски за всички инстанции. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване се поставят следните въпроси, които според касатора са включени в предмета на спора и са обусловили решаващите правни изводи на въззивния съд: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?; 2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания и търпени болки от пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите?; 3. Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/1968 г.?; 4. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката му и да съобрази значението на всяко увреждане? Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания?; 5. Как следва да се отчита липсата на възстановяване, обективната невъзможност за пълно възстановяване и последвалото трайно влошаване на качеството на живот и възможност за пълноценно съществуване, каквото е имало увреденото лице преди ПТП, и посоченото представлява ли съществен, значим критерий за правилно приложение на принципа на справедливост?; 6. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“?; 7. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/1968 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата, спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията?; 8. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия, и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата? Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи (за период 2004 г. – 2009 г.), но при лимит 2 – 5 пъти по-нисък от процесния, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия? Длъжен ли е съдът да посочи какъв е установеният лимит към датата на събитието и факта, че го съобразява, или е достатъчно да посочи, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като го съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит?; 9. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка – длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 10. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 от ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът – при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?; 11. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби, или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите? и 12. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта (видно и от голямото несъответствие на паричната компенсация с такива при подобни увреждания), с установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторът се позовава на следната съдебна практика, в противоречие с която счита, че се е произнесъл въззивният съд: ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 151 от 12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о. и решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о. – по въпроси №№ 1 – 5, вкл.; решение № 124 от 11.11.2010 г. по т. д. № 708/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 88 от 17.06.2014 г. по т. д. № 2974/2013 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 6; решение № 88 от 09.07.2012 г. по т. д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 7 и ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 27 от 15.04.2015 г. по т. д. № 457/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 28 от 09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 184 от 08.11.2011 г. по т. д. № 217/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 231 от 22.01.2018 г. по т. д. № 60316/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 23 от 25.03.2014 г. по т. д. № 1154/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 1 от 26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 83 от 06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, II т. о., решение № 104 от 25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 157 от 28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, II т. о. и решение № 94 от 24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на ВКС, I т. о. – по въпроси №№ 8 – 12, вкл. По отношение на всички въпроси в условие на евентуалност бланкетно се поддържа наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Релевира се и самостоятелното основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба – „Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за липса на сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски - юрисконсултско възнаграждение за производството пред ВКС. Конституираното като трето лице – помагач на страната на ответника „ЗАД „ОЗК – Застраховане““ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], не е подало отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивен съд. За да достигне до обжалвания краен резултат, по спорните въпроси във въззивната инстанция относно претърпените от ищеца увреждания и свързаните с тях болки и страдания по вид, интензитет и продължителност, както и в какъв размер следва същите да бъдат обезщетени, съставът на апелативния съд е съобразил събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, като при съпоставка на всички приети по делото експертни заключения е намерил, че следва да се кредитира онази част от тях, която констатира, че в резултат на ПТП ищецът е получил: фрактура на прешлен и бодлести израстъци на други прешлени, фрактура на плешката, контузия на белия дроб, черепно-мозъчна травма и рани в зоните на почти цялото тяло. Фактическите изводи в този смисъл се подкрепят и от установеното пред наказателния съд, а експертните заключения са дадени след проучване на голям набор от проведени изследвания и изготвени медицински документи. Отделно от това вещото лице офталмолог е установило и травма на дясното око и разкъсване, което е наложило оперативна интервенция. Установено е още, че пострадалият е бил лекуван със сложна операция на гръбнака, свързана със значително ниво на риск и опасност от засягане на гръбначния мозък, в резултат на която са поставени синтезни материали за стабилизиране на гръбначния стълб. Въззивният съд е приел за доказано, че цялостната увреда на гръбначния стълб и провокираните от това болки и страдания, ограничения в движението и промяна в нормалния начин на живот, е обусловена от процесния инцидент. Възможността ищецът да е страдал от някакво заболяване на гръбначния стълб преди ПТП по никакъв начин не може да обезцени изводите на всички вещи лица, че в случая от процесния инцидент ищецът е получил тежки травматични увреди на гръбнака, които (без значение дали е имал дискова болест) са причинили болки и страдания в значителен обем. Според тройната СМЕ не дисковата херния съставлява водещ фактор за състоянието на пациента, а установената спондилоза и увреждането на целия гръбначен стълб. Доколкото е потвърдено, че проблемите на ищеца са в резултат на инцидента, то именно този извод е счетен от съда за определящ при преценката на пряката причинна връзка между ПТП и всички страдания на ищеца, като именно в резултат на същия са последвалите операции, възстановителни процедури, обективни промени в оперираната зона, търпените болки, промяната в начина на живот и пр. При така установените множество травми в различни анатомични области и с оглед тяхната тежест въззивният съд е счел, че обезщетението, което следва да бъде присъдено комплексно за всички търпени болки и страдания, е в размер на 85 000 лв. За да обоснове справедливостта на посочения размер, съдът е отчел следните обстоятелства: пострадалият е в активна и трудоспособна възраст (38-годишен към момента на събитието) и претъпените телесни увреди ограничават възможността за упражняване на трудови функции и социални дейности, свързани с динамична физическа активност; възстановителният период е бил дълъг и част от него е преминал в постелен режим, с необходимост от чужда помощ и зависимост от такава; налице е продължаващ болков синдром и влошаване на качеството на живот, което създава цялостно негативно усещане при пострадалия и води до преживяване освен на физически, но и на емоционален дискомфорт и стрес. Съобразени са още: застрахователните лимити като фактор, влияещ при определяне на обезщетенията; момента на настъпване на инцидента; факта, че обезщетението е съизмеримо с минимална работна заплата за близо 200 месеца, или възнаграждение за близо 17 години, поради което същото е преценено като адекватно и съобразено с практиката на съдилищата по сходни казуси и принципа на справедливост. Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, поради следното: Касаторът е формулирал множество въпроси в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, които обобщено се свеждат до един - за приложението на чл. 52 ЗЗД и въведения с него принцип за справедливост на обезщетението за неимуществени вреди при деликт, с оглед критериите, които го определят, установени със задължителната съдебна практика и тази по чл. 290 ГПК. Следва да се отбележи, че част от поставените въпроси са лишени от всякакъв правен характер и нямат място в изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК, а други касаят отчитането на отделни обстоятелства, поради което са изцяло относими към правилността на обжалваното решение и затова са ирелевантни в настоящата фаза от процеса. По така обобщения правен въпрос не се установява приложното поле на касационното обжалване. При постановяване на съдебния акт и формиране на преценката за справедливост на обезщетението съставът на въззивния съд не е допуснал отклонение от ППВС № 4/1968 г. и актуалната практика на ВКС относно критериите, подлежащи на съобразяване, като същите не само са изброени, но е отчетено и тяхното конкретно проявление и значение за размера на търпените вреди. С оглед изложеното, не се доказва твърдяното противоречие между решаващата правна воля на съда и съответната практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като основание за достъп до касационен контрол. Отсъства и евентуално посочената допълнителна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за достъп до касация, тъй като правният въпрос е бил многократно изясняван в настоящите обществено-икономически условия и поради това няма значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не е налице и самостоятелното селективно основание на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт. Въззивното решение не е постановено нито при превратно прилагане на закона, нито при грубо нарушаване на правилата на формалната логика. При този изход от спора и направеното искане, в полза на ответното дружество следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. на основание чл. 78 ГПК, вр. чл. 37 ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение