Определение № 50054 от 26.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 982/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Дженерали Застраховане“ АД срещу решение №260145 от 03.12.2021 г., постановено по в.т.д. № 384/2019 г. на Варненски апелативен съд, ТО, в частта му, с която е потвърдено решение №253/25.03.2019 г. по т.д. №848/2018 г. на Варненски окръжен съд за осъждането на застрахователя да заплати на Р. П. Б. обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 70 000 лв. до присъдените 100 000 лв. В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния и на процесуалния закон, както и че е необосновано. Оспорва се извода на въззивния състав, че не е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на постаралия съпруг на ищцата Й. Б.. Твърди се, че въззивният съд не е преценил правилно доказателствата по делото и доводите на страните. Сочи се, че с оглед установения механизъм на настъпването на увреждането, следва да се приеме, че злополуката е била реализирана при съвместна вина на застрахования водач на багера и на пострадалия Й. Б., който, поставяйки се целенасочено в условията на сериозна опасност в центъра на строителната площадка в шумна среда, не е поддържал достатъчно разстояние и не е наблюдавал с повишено внимание местонахождението и посоката на движения на строителните машини. Иска се от касационния съд да приеме наличие съпричиняване по смисъла на чл. 51 ал. 2 ЗЗД, като се претендира отмяна на въззивното решение, с което е потвърдено решението на първата инстанция за разликата от 70 000 лв. до присъдените 100 000 лв., отхвърляне на претенцията за неимуществени вреди за посочената разлика от 30 000 лв. с присъждане на разноски в полза на дружеството за всички съдебни инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Формулиран е следния материалноправен въпрос, за който се твърди, че е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: решение по т.д. №93/2000 г. на ІІ т.о.; решение № 45/15.04.2009 г. по т.д. №525/2008 г. на ІІ т.о.; решение № 206/12.03.2009 г. по т.д. №35/2009 г. на ІІ т.о.; решение № 58/29.04.2011 г. по т.д. №623/2010 г. и решение № 159/24.11.2010 г. по т.д. №117/2009 г., а именно: „ Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД от страна на пострадалия, когато с конкретно свое поведение – действие или бездействие /установено по безспорен начин по делото/, е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите, т.е. улеснил е механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди ?“. Същевременно в изложението се твърди, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК доколкото с влязлото в сила решение по в.т.д. №65/2019 г. на Варненски апелативен съд по същия случай и във връзка с конкретната злополука, е прието наличие на съпричиняване от страна на пострадалия. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е представен писмен отговор на касационната жалба от ищцата Р. Б., в който се поддържа, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касация, тъй като цитираните в изложението съдебни решения на ВКС са постановени при различна фактическа обстановка. Сочи, че въпросът не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, доколкото решенията на други съдебни състави, не са задължителни за състава, разглеждащ и решаващ конкретен правен спор. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция. Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното решение въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил решение №253 от 25.03.2019 г., постановено по т.д. №848/2018 г. на Варненски окръжен съд, с което ответникът „Дженерали Застраховане“ АД е осъден на основание чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) и чл. 86 ЗЗД да заплати на Р. П. Б. сумата 100 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от нея вследствие смъртта на съпруга й Й. Д. Б., настъпила на 26.06.2013г. ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска - 04.06.2018 г. до окончателното изплащане на сумата. Съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК Върховният касационен съд проверява правилността на въззивното решение само по посочените в жалбата основания. Касаторът атакува частично въззивното решение по съображение за неправилно неуважаване на възражението му по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, което да обуслови намаляване на дължимото обезщетение от 100 000 лв. на 70 000 лв. Ето защо и доколкото с касационната жалба не се оспорва извода на въззивния съд, че е ангажирана отговорността на касатора по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на водача на многокофов багер JCV с инвентарен номер 05194 В. Туничев за обезщетяване на причинените на ищцата неимуществени вреди, вследствие смъртта на нейния съпруг Й. Б., в резултат на злополуката, станала на работната площадка в [населено място] на 26.06.2013 г., въпросът за пасивната материалноправна легитимация на ответника е решен между страните със сила на пресъдено нещо. Аналогично, при липсата на оплакване в касационната жалба по приложението на чл. 52 ЗЗД, извън предмета на касационното производство остава и въпросът за размера на справедливото обезщетение от 100 000 лв., определен от първата инстанция и потвърден от въззивния съд. В тази връзка предмет на обсъждане от касационния съд е наличието или липсата на съпричиняване на вредоносния резултат. Въззивният състав е приел за неоснователно като недоказано възражението на застрахователя по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. Приемайки установения от първата инстанция механизъм на злополуката ( с препращане към мотивите на основание чл. 272 ГПК), съдът е формирал извода, че от заключенията на двете съдебни авто-технически експертизи се установява, че вина за злополуката има само водачът на багера, който не се е уверил, че пътят му при маневра на заден ход е свободен и не застрашава другите участници на работната площадка. Посочил е, че по време на движението си назад, водачът е бил длъжен да наблюдава непрекъснато пътя зад превозното средство, а в случай че му е липсвала видимост, е следвало да осигури лице, което да му сигнализира за опасности ( чл. 40 ЗДвП), още повече че самият багер е нямал звукова сигнализация. Според съда машинистът на багера е бил разконцентриран от движението по същото време на друга машина в близост – грейдер, която се опитвал да избегне, като изобщо не е възприел пострадалия и не е преценил опасността последният да попадне в опасната зона на движение на багера. Въззивният състав е посочил като релевантни за липсата на съпричиняване обстоятелствата, че пострадалият, който е работил в средата на площадката, не е могъл да предположи движението на багера от портала в негова посока и не е чул движещата се машина предвид изключително шумната среда при положение, че багерът е нямал звукова сигнализация. В решението е подчертано, че във всички случаи пострадалият не е видял багера, защото или е бил наведен, или защото е бил с гръб към багера, или и двете. В тази връзка съдът се е позовал и на обясненията на вещото лице М., според когото пострадалият е бил с гръб към багера, тъй като има следи от грайфера на гумите на багера по гърба на пострадалия, както и че в гръб човек трудно би различил работата на двата дизелови двигателя – на багера и на грейдера, като се има предвид и че на площадката е работила от другата страна и трета машина - валяк. Въззивният състав е отразил, че обстоятелството, че пострадалият е бил без светлоотразителни дрехи и каска не могат да му се вменят във вина, тъй като той дори не е бил официално назначен на работа с трудов договор, не му е бил направен задължителен инструктаж за безопасност на работното място и не му е било предоставено лично предпазно и работно облекло от работодателя „Техком инженеринг В.“ ЕООД. В обжалваното решение е изложено виждането на съда, че отговорността на възложителя на работата не може да повлече отговорност за съпричиняване на инцидента от страна на пострадалия. Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касация, в обжалваната му от касатора част. Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поставеният в изложението въпрос: „ Налице ли е съпричиняване на вредоносния резултат по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД от страна на пострадалия, когато с конкретно свое поведение – действие или бездействие /установено по безспорен начин по делото/, е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите, т.е. улеснил е механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди ?“. Въпросът не е значим за конкретното дело, тъй като в него е включено твърдение на касатора, че пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта, което твърдение не е възприето от съда и не е обусловило неговите решаващи изводи. Анализът на мотивите на обжалваното решение сочи, че въззивният състав е оставил без уважение възражението за съпричиняване, тъй като е приел, че пострадалият нито е бил длъжен да следи за работата на останалите машини на работната площадка, нито реално е могъл да види или чуе приближаващия се многокофов багер. А въпросът дали при конкретните обстоятелства пострадалият ( със своите действия или бездействия) е улеснил механизма на увреждането, е въпрос касаещ правилността на въззивното решение ( неговата обоснованост), която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Във връзка с изложеното (доколкото отговорът на въпроса в случая е обусловен от конкретни обстоятелства), освен, че поставеният от касатора въпрос, не е обусловил решаващата воля на въззивната инстанция, същият не е решен в противоречие с цитираната от касатора практика на ВКС по приложението на чл. 51, ал. 2 ГПК по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Посочените решения на ВКС са постановени при различен механизъм на настъпването на застрахователните събития. Въпросът на касатора не задоволява също допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Обстоятелството, че с влязлото в сила решение по в.т.д. №65/2019 г. на Варненски апелативен съд, касаещ същата злополука, е прието наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, не обосновава извод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че решението по в.т.д. №65/2019 г. на Варненски апелативен съд не се ползва със сила на пресъдено нещо по чл. 299, ал. 1 ГПК, нито ангажира апелативния състав, разглеждащ настоящия спор, относно фактическите и правните изводи, тъй като е постановено в различно производство с други ищци. На основание чл. 78, ал.3 ГПК касаторът дължи на Р. Б. сумата 4 200 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция по договор за правна защита и съдействие от 15.03.2022 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,