Определение № 1150 от 11.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 213/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „БАНКА ДСК“ ЕАД чрез процесуалния й пълномощник – юриск. М. Бъбрекова, срещу въззивното решение № 86/25.04.2024г., постановено по в.гр.д. № 358/2023г. на Апелативен съд - Бургас, в частта му, с която е потвърдено решение № 823/12.07.2023г. по гр.дело №722/2022г. по описа на Бургаския окръжен съд, за отхвърляне на исковете на касатора срещу К. Ч. Отинг и Х. Отинг, граждани на О. кралство на Великобритания и С. И., за главницата по договор за кредит за покупка на имот от 12.06.2008г. за разликата над сумата от 28 466,94 евро до предендирания размер от 39 002,41 евро, за обезщетение за забава за разликата над 11 054,00 евро до претендираната сума от 14 474,22 евро, и за сумата от 22 900, 93 евро – възнаградителна лихва за периода от 16.09.2010г. до 14.07.2018г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно и постановено при нарушения на материалния закон и на процесуалния закон. Счита, че правилно по спорния въпрос съдът е приел, че датата на настъпване на крайния срок за погасяване на кредита е 15.07.2018г. и е съобразил, че погасителната давност не е изтекла, но неправилно бил определен размерът на дължимата главница, както и приетите за дължими лихви. Поддържа, че въззивният съд не е обсъдил обстойно заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза и защо възприема тези дължими суми. Според касатора посоченото от съда, че вземането за лихви се погасява в кратката тригодишна давност противоречи на цитираната от него практика, съгласно която всички вземания по договорите за кредит се погасяват в общата петгодишна давност. Счита, че договорната лихва представлява цената на ползваната парична сума и е включена в самата анюитетна вноска. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна в обжалваната му част и уважаване на предявените искове в пълния претендиран размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства в тяхната съвкупност?“, за който поддържа, че е налице произнасяне в противоречие с практиката на ВКС по решение №222/06.04.2017г. по т.д. №425/2015г., 2 т.о., решение №134/30.12.2013г. по т.д.№34/2013г., 2 т.о., решение №212/01.02.2012г. по т.д. №1106/2010г. на 2 т.о.;

2. „Приложима ли е тригодишната погасителна давност по отношение на вземанията за възнаградителна договорна лихва, начислена по и на основание договор за банков кредит?“, за който се твърди разрешаване в противоречие с решение № 38/26.03.2019г. по т.д. № 1157/2018г. на 2 т.о. на ВКС и др.

Ответниците по касационната жалба - К. Ч. Отинг и Х. Отинг, не изразяват становище и не са подали отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което е процесуално допустима.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между страните е сключен договор за кредит за покупка на недвижим имот, по силата на който „Банка ДСК“ АД е предоставила на кредитополучателите сума в размер 46 272 евро, със срок за издължаване 120 месеца, считано от датата на усвояването му, извършено на 15.07.2008г., т.е. с краен погасителен срок – 15.07.2018г. Съдът е посочил, че в т. 7.1. от договора за кредит страните са уговорили годишна възнаградителна лихва в размер на 7,00%, в т.19.2 - предсрочна изискуемост при 90-дневна забава на длъжника, а в т. 19.3 - санкциите при забавени плащания. Съдът е приел, че месечните вноски по кредита са плащани до месец септември 2010г., като падежната дата е 15-то число на месеца. Последното погасяване на суми по кредита е на 15.09.2010г., частично в размер на 489,92 евро.

Съдът е приел, че не се твърди и не се установява банката да е пристъпила към обявяване на кредита за предсрочно изискуем в срока на договора, а доводът за обявена предсрочна изискуемост с исковата молба е несъстоятелен, тъй като тя можело да бъде обявена единствено в срока на договора, при настъпване на условията, при които е уговорена, а след изтичане на срока на договора се прилагат общите правила за неизпълнението.

По възражението на ответниците за погасяване на вземанията по давност, съдът е приел, че уговореният начин на разсрочено плащане на дълга ( равни месечни вноски по погасителен план, подписан от страните) не променя правната същност на вземането на банката за главницата – то е едно и крайният срок за издължаване на кредитополучателите е падежът на последната разсрочена вноска. Съдът е приел, че при необявена от банката предсрочна изискуемост на дълга, цялата непогасена главница става изискуема на датата на крайния падеж - 15.07.2018г. - последния ден от срока на договора, и петгодишният давностен срок за вземанията за главница не е изтекъл до предявяване на исковата молба, която е от дата 13.05.2022г. По отношение на вземанията за лихви, съдът е приел, че давностният срок за вземанията за възнаградителни лихви е три години и е изтекъл на 15.07.2021г. Съдът е посочил, че по заключението на вещото лице вземането за възнаградителна лихва възлиза на 22 657,60 евро за периода 16.09.2010 г. до 14.07.2018 г., но е погасено по давност. Към датата на предявяване на иска по акцесорното вземане за възнаградителни и наказателни лихви ( последните за периода от 16.09.10г. до 14.07.2018г. в размер на 3 353,33 евро) съдът е счел, че са погасени поради изтичане на тригодишната давност. Апелативният съд е приел, че обезщетение за забава в размер на законна лихва се дължи за периода от 13.05.2019г. до 12.05.2022г. (три години назад от подаване на исковата молба ), а за останалата част от заявения период претенцията е погасена по давност. С така изложените мотиви е постановил акта си.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни.

Първият поставен от касатора въпрос относно задълженията на въззивния съд е процесуален и съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Въззивният съд не е процедирал в нарушение на константната и непротиворечива практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, и много други актове, включително и посочени от касатора, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд в случая е обсъдил всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, обсъдил е и доводите по въззивната жалба. Пред въззивния съд не са въвеждани твърдения с жалбата, както и в хода на въззивното производство, за неправилно изчисляване на сумите от вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, нито са заявявани искания във връзка с изслушване на допълнителна такава. Основният довод по въззивната жалба е, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че са погасени по давност всички вноски по кредита до месец април 2017г., а следвало да се съобразява крайният срок за издължаване на кредита, който е обсъден от въззивния съд, но не са излагани твърдения относно размера на вземанията, изчислен от експертизата, така както е изслушана още пред първата инстанция и приета като неоспорена, поради което апелативният съд не е процедирал в нарушение на процесуалните си задължения. С оглед горното този процесуален въпрос не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Вторият поставен от касатора въпрос относно приложимостта на тригодишната погасителна давност по отношение на претендираната лихва, е обусловил решаващите мотиви на въззивния съд и съставлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не удовлетворява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изрично в мотивите на Тълкувателно решение № 3/21.11.2024г. по т.д. №3/2023г. на ОСГТК на ВКС се посочи, че се погасява публичното субективно право на кредитора да иска съдебна защита при изтекла погасителна давност в предвидените срокове, след изтичането на които се санкционира бездействието му, като те са съответно: 6-месечен преклузивен срок по чл. 147 от ЗЗД, 5-годишен за главницата и 3-годишен давностен срок за възнаградителните лихви. В съответствие с разпоредбата на чл. 111, б. ”в”, предл. 2-ро ЗЗД с изтичането на тригодишна давност се погасяват вземанията за лихви, и преценката не е свързана с това дали лихвоносното задължение произтича от договор за банков кредит или договори с продължително или с периодично изпълнение. Следователно при своевременно направено защитно възражение за изтекла погасителна давност, спрямо възнаградителната лихва не намира приложимост общата петгодишна погасителна давност. Противното не е възприето и в решението, на което се позовава касаторът, а именно решение №38/26.03.2019г. по т.д. №1157/2018г., 2 т.о., видно от което петгодишна погасителна давност е приложена само по отношение на главницата по договора за кредит, но и в същото изрично е посочено, че не са „погасени на основание чл. 119 ЗЗД вземанията за лихви, за които не е изтекла тригодишната давност по чл. 111, б.“в“ ЗЗД“. Несподелянето от въззивния съд на довода на жалбоподателя, че лихвите се погасяват в петгодишен давностен срок, не е в противоречие, а съгласно практиката на ВКС, поради което не се обосновава допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на спора, разноски не се следват на касатора. Ответниците не са подали отговори и не претендират разноски.

Воден от горното Върховният касационен съд, Първо търговско отделение