Определение № 4272 от 24.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2834/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 1931/11.04.2025 г. на Х. Н. Х., чрез адвокат В. Ч., срещу въззивно определение № 322/30.03.2025 г. по ч. гр. дело № 158/2025 г. на Окръжен съд - Габрово, с което е потвърдено определение № 260000/17.01.2025 г. по гр. д. № 1169/2019 г. на Районен съд - Севлиево. С последното е допълнено определение № 260001 от 30.07.2024 г. в частта за разноските, като Х. Х. е осъден на основание чл. 67 ГПК да заплати на М. С. Н. 1000 лева – разноски за адвокатско възнаграждение. В жалбата се релевират оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното определение. Посочва се, че срокът за искане за присъждане на разноски е пропуснат, както и се навежда възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатския хонорар. В изложението към частната касационна жалба се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос от значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/, а именно: ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, засегнатия интерес, условията, при които е възложено и оказано правно съдействие и защита, времето за извършването и спешността й, квалификацията, опита и специализацията на адвоката, съдът може ли да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част само по възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, ако адвокатът на страната, която го прави, не е получил възнаграждение. Ответникът по жалбата М. С. Н., чрез адвокат М. В., в писмен отговор, подаден в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, счита жалбата за допустима, но по същество за неоснователна. Претендира разноски. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, II г. о. констатира следното: Въззивният съд е приел, че пред първоинстанционния съд е постъпила молба от Х. Х., съдържаща искане за възстановяване на срок за подаване на молба за отмяна на влязлото в законна сила решение № 84/12.05.2022 г. по в.гр.д. № 409/2021 г. на ОС-Габрово. Искането по чл. 64, ал. 2 ГПК е оставено без разглеждане с определение от 30.07.2024 г. С молба по чл. 248, ал. 1 ГПК от 06.11.2024 г. М. Н. е поискала допълване на определението, като й бъдат присъдени съдебни разноски от 1000 лева. В срока по чл. 248, ал. 2 ГПК не е постъпило становище от насрещните страни по така подадената молба. Установено е, че с определение от 17.01.2025 г. първоинстанционният съд е допълнил определение № 260001/30.07.2024 г., като е осъдил Х. Х. да заплати на М. Н. сумата от 1000 лева – разноски за адвокатско възнаграждение. Съдът е приел, че съгласно чл. 67 ГПК всички разноски, които са произтекли за насрещната страна от пропускането на срока и в производството по възстановяване на срока, се понасят от молителя. Посочено е, че искането за присъждане на разноски е заявено своевременно, представени са списък по чл. 80 ГПК, доказателства за техния размер и за заплащането им. Изложени са съображения, че намаляване на размера на адвокатското възнаграждение поради прекомерност не може да се извърши служебно от съда. На жалбоподателя е връчен препис от молбата за допълване на определението чрез присъждане на разноски. От него е релевирано възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение едва с частната жалба срещу определението по чл. 248, ал. 1 ГПК, поради което е преклудирано. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу акт на въззивен съд, който подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, и е процесуално допустима. Настоящият състав на ВКС, ІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на определението. Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело и за формиране решаващата воля на съда. Този въпрос, като общо основание за допускане до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните (частни) жалби. Поставеният от жалбоподателя въпрос не предпоставя допускане на въззивното определение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като е неотносим към решаващите правни изводи на въззивния съд. В тях е прието, че възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК е преклудирано с изтичане на срока за становище по подадената от М. Н. молба по чл. 248, ал. 1 ГПК. Съдът не може служебно да извършва проверка за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар. Като преклудирано това възражение не е разгледано в случая от въззивния съд. Съгласно т. 14 на ТР № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, ако съдебният акт не е съобщен от съда на страната с връчване на препис от същия и липсват доказателства тя да е узнала за съдържанието му по друг начин, срокът по чл. 248, ал. 1 ГПК за подаване на молба за допълване или изменение на този акт в частта за разноските не е започнал да тече и подадената молба по чл. 248 ГПК не е просрочена. В съответствие с тази задължителна практика съдът е приел, че искането за допълване на определение № 260001/30.07.2024 г. в частта за разноските е заявено в срок и молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е разгледана по същество. По направеното искане от ответника по частната жалба за присъждане на разноски за настоящото производство следва да се посочи, че такива не следва да се присъждат. Според установената съдебна практика производството по чл. 248 ГПК не е самостоятелно, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция. Ето защо и разноски в производството по разноски не се присъждат. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.