Определение № 50001 от 05.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2137/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „ИВИ 2006” ООД, представлявано от адв. Н. С., срещу решение № 1240 от 27.05.2022г. по в.гр.д. № 6678/2021г. на Софийски градски съд, IV-А състав, с което е потвърдено решение № 20033174 от 04.02.2021г. по гр.д. № 3130/2020г. на СРС, 61 състав в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора против „Пи ем ай” ЕООД иск с правно основание чл.226 ЗЗД за заплащане на възнаграждение по договор за услуги със строителни машини от 17.05.2018г. за разликата над 3860 лева до 23120 лева и иск с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за разликата над 38,60 лева до 238 лева.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е постановено при допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, довели до неговата необоснованост. Твърди, че въззивният съд е обсъждал заключенията на двете съдебно-графологически експертизи относно изследваната работна карта за извършени от него СМР на процесния обект през м.11.2018г., но въпросът дали те следва да бъдат кредитирани е ирелевантен, тъй като първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е уважен предявеният от касатора иск за сумата 3860 лева, представляваща дължимо възнаграждение именно за месец ноември 2018г. Сочи, че поради това не е било необходимо да представи пред въззивната инстанция искания от въззивния съд оригинал на работната карта за м.11.2018г. Твърди, че във въззивната си жалба е изложил конкретни оплаквания във връзка с първоинстанционното решение в обжалваните му части и е формулирал и доказателствено искане. Поради това намира, че доколкото оплакването е свързано с порочното събиране на доказателства, което е поправено във въззивното производство, въззивният съд е дължал обсъждане на новоприетите доказателства и произнасяне по съществото на спора.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът релевира наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, включително събраните пред него, и да посочи значението им за разрешаването на спора? Твърди, че по въпроса е налице противоречие с решение № 60081 от 18.06.2021г. по т.д. № 1037/2020г. на ВКС, II т.о. и решение № 72 от 15.07.2016г. по гр.д. № 290/2016г. на ВКС, II г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да приложи императивна правна норма, ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване? Касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса в противоречие с ТР № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, тъй като е бил длъжен, но не е приложил императивната норма на чл.266 ЗЗД.

Ответникът „ПИ ЕМ АЙ” ЕООД, представляван от адв. Я. С., представя отговор, с който оспорва касационната жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като поддържа, че първият въпрос е поставен бланкетно и не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а вторият въпрос не е обусловил изхода на делото. Излага и съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е бил сезиран с въззивна жалба на „ИВИ 2006” ООД срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от него против „Пи ем ай” ЕООД иск с правно основание чл.266 ЗЗД за заплащане на възнаграждение по договор за услуги със строителни машини от 17.05.2018г. за разликата над 3860 лева до 23120 лева и иск с правно основание чл.86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава за разликата над 38,60 лева до 238 лева. Първоинстанционното решение в частта, с която са уважени предявените от „ИВИ 2006” ООД осъдителни искове за сумата 3860 лева, представляваща възнаграждение за извършена работа през м.11.2018г. по посочения договор за услуги, и за сумата 38,60 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 17.12.2019г. до 21.01.2020г., не е обжалвано и е влязло в сила.

Въззивният съд е посочил, че във въззивната жалба е направено оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение при недопускане с определение от 04.02.2021г. на разширена тройна СГЕ, която пълномощникът на въззивника поради затруднен достъп до сградата на СРС не е успял да поиска при приемането на първоначалната СГЕ в последното о.с.з. 01.12.2020г., когато е даден ход по същество. Намерил е, че при обсъждане само на оплакванията по въззивната жалба с оглед чл.269, изр.2 ГПК, крайните изводи на двете инстанции съвпадат, като е възприел фактическите и правните констатации в обжалваното решение, срещу които се възразява в жалбата. Посочил е, че във въззивното производство са приети нови доказателства, които не променят изхода на спора и е приел, че решението следва да се потвърди и по съображения, основани на препращане към мотивите на първоинстанционния съд в частта им, оспорена в жалбата.

Въззивният съд е приел за основателно направеното във въззивната жалба единствено оплакване за нарушено право на защита. Посочил е, че с определение от 08.11.2021г., с оглед служебно известните му обстоятелства за предприетите противопандемични мерки и свързания с тях усложнен и забавен пропусквателен режим в сградата на Софийския районен съд през период, включващ датата на о.с.з. 01.12.2020г., е приел, че по обективни причини страната е била лишена от възможност за защита и поради това на основание чл.266, ал.3 вр. чл.201, предл. 2 ГПК е уважил доказателственото искане по жалбата и е допуснал повторна съдебнографологична експертиза. Посочил е, че наред с това, в същото открито заседание пред районния съд при приемане на заключението вещото лице Г. М. е изразил мнение, че представената за изследване работна карта за м.11.2018г. представлява копие на оригинал. Изтъкнал е, че въпреки постановеното във въззивното производство определение, с което въззивникът е задължен да представи на вещото лице оригинала на оспорения документ - работна карта за м. 11.2018г., такъв не е бил представен и приетата пред въззивния съд повторна съдебнографологична експертиза отново е изготвена въз основа на копие от оспорения документ. Посочил е, че според заключението изследваните работни карти и договорът за услуги със строителни машини от 17.05.2018 г. са подписани от лицето Е. Д. Б..

Въззивният съд е посочил, че не кредитира заключението в частта за преписа от оспорения документ, като е изложил съображения, че експертното изследване в тази част за автентичност на подписа въз основа на ксерокопие не е достатъчно за пълно и несъмнено доказване от ответника на оспорването на частния документ, носещ подпис на негов представител, чиято е доказателствената тежест по аргумент на противното основание, черпен от чл.193, ал.3, изр.2 ГПК. Намерил е, че предвид възпрепятстване на доказването от ищцовата страна, при условията на чл.161 ГПК следва да се приеме, че работната карта за извършени СМР в работни часове от м.11.2018 г. не е подписана от името на ответника като възложител. Поради това е достигнал до извод, че възложената работа в тази част не е приета по реда на чл.264 ЗЗД и в полза на ищеца като изпълнител не е възникнало право на уговореното възнаграждение съгласно чл.266, ал.1 ЗЗД. Добавил е, че поради неизпълнение на вмененото задължение за представяне на оригинала, намиращ се при ищеца, същият документ в съответствие с чл.183, изр.2 ГПК следва да се изключи от доказателствения материал. Изтъкнал е, че въпреки констатацията за нарушено право на защита на страната пред първа инстанция, това само по себе си не води до обезсилване на обжалваното решение като недопустимо или до отмяната му като неправилно, а в правомощията на въззивният съд е да отстрани последиците от допуснатите нарушения в първа инстанция, като даде възможност на страната да извърши пропуснатите процесуални действия. Посочил е, че в случая при твърдения за процесуални нарушения, допуснати от първоинстанционния съд, на основание чл.266, ал.3 ГПК ищецът е разполагал с възможност най-късно с въззивната жалба да направи доказателствени искания и релевира възражения по съществото на спора, но в случая оплакванията по въззивната жалба се изчерпват с позоваването на обективно възпрепятстване на представляващия ищеца да се яви в открито заседание, като последиците от това процесуално нарушение в първа инстанция са преодолени чрез допускане и приемане пред въззивния съд на повторната съдебно-графологична експертиза. Намерил е, че в жалбата отсъстват каквито и да било други правозащитни доводи по същество, касаещи спорното материално право и правнорелевантните факти по делото, както и съответни други доказателствени искания, поради което при съобразяване на чл.269, изр.2 ГПК не дължи служебна проверка за правилност на решението, т.к. в произнасянето е ограничен от посоченото в жалбата. По тези съображения въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени исковете, е правилно.

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване.

Поставеният от касатора първи процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства и да изложи мотиви във връзка с тях, е релевантен. По този въпрос е формирана постоянна практика, обективирана в служебно известните на настоящия състав Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК, решение № 55/03.04.2014г. по т. д. № 1245/201 Зг. на ВКС, I т. о., решение № 63/17.07.2015г. по т. д. № 674/2014г. на ВКС, II т. о., решение № 263/24.06.2015г. по т. д. № 3734/2013г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 1 11/03.11.2015г. по т. д. № 1544/2014г. на ВКС, ТК, II т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и посочените от касатора решения. Прието е, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл.263, ал.1 ГПК. В настоящия случай процесуалноправният въпрос е поставен във връзка с твърдението на касатора, че въззивният съд, макар да е обсъдил заключението на назначената от него повторна съдебно графологична експертиза, не е изложил мотиви дали го кредитира в относимата към предмета на спора във въззивното производство част и не е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора. Настоящият състав, като съобразява мотивите на въззивния съд, намира, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка за съответствието на въззивното решение с формираната постоянна практика по процесуалноправния въпрос: “Длъжен ли е въззивният съд в решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да посочи кои релевантни обстоятелства приема за установени и въз основа на кои доказателства, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните“.

Формулираният от касатора втори процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обусловил изхода на спора. Изводът за неоснователност на предявените искове е обусловен не от отказ на въззивния съд да приложи императивна материалноправна норма, а от формираните въз основа на обсъдените от него доказателства фактически изводи.

На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата, касаторът „ИВИ 2006” ООД следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане по същество на касационната му жалба в размер на 389,19 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение