Определение № 391 от 19.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 723/2018 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. К. Т. и Г. А. Т. против решение № 324/21.11.2017г. по в.т.д. № 528/2017г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 363/07.07.2017г. по т.д. № 376/2016г. на ПОС за обявяване за недействителен на осн. чл.135, ал.1 ЗЗД спрямо „Финансова къща РУМ“ООД на сключения от касаторите брачен договор от 04.08.2015г. за разпореждане с Ѕ ид.част от право на собственост върху недвижим имот с идентификатор 56784.517.107.1.5 от К. Т. в полза на Г. Т.. Касаторите излагат становище, че решението на ПАС е неправилно, поради постановяването му в противоречие с материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Поддържат, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Ответникът по касацията „Финансова къща РУМ“ООД в писмения си отговор оспорва основателността на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, ПАС е приел, че е сезиран с бланкетна въззивна жалба, поради непосочване в същата на конкретни оплаквания срещу първоинстанционното съдебно решение. Намерил е същото за валидно и допустимо. ПАС е съобразил, че въз основа на представен запис на заповед и удостоверения от ЧСИ ищцовото дружество се легитимира като кредитор на К. Т. за парично вземане, което не е било принудително събрано в рамките на образуваното изпълнително производство. Установено е било, че с атакувания брачен договор съпрузите са уговорили процесният имот, който до този момент е бил в режим на СИО, да премине в индивидуална собственост на Г. Т.. Независимо, че в последствие са били извършени поредица разпоредителни сделки с целия имот от собственичката, към момента на приключване на устните състезания той отново е принадлежал на Г. Т.. Въззивната инстанция е приела, че поради липсата на оплаквания във въззивната жалба по отношение правилността на решението на ПОС не може то да бъде проверявано по същество, вкл. и извода на първоинстанционния съд, че брачният договор може да бъде предмет на иска по чл.135 ЗЗД. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите поставят следните процесуалноправни въпроси: 1/ Нужна ли е идентичност между вписаната искова молба и постановеното по делото решение?; 2/ Следва ли да се впише искова молба, с която се изменя искът?; 3/ Императивен ли е 30-дневният срок за отговор на иска?; 4/ Може ли петитумът на исковата молба да въвежда несъществуващи клаузи в брачния договор?; 6/ Има ли ищецът правен интерес от предявяване на иск по чл.135 ЗЗД, когато имотът е прехвърлен? Касаторите въвеждат допълнителен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по всички поставени въпроси, тъй като твърдят, че същите са от значение за точното приложение на закона и за развитие на правото. ВКС намира, че въпроси първи, втори и шести касаят допустимостта на съдебното решение на ПАС, но по тях не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Първи въпрос би имал отношение към проблема само в случай, че въззивният съд се е произнесъл по иск, различен от предявения с исковата молба, очертан в нейната обстоятелствена част и петитум. Тъй като в случая е осъществена хипотезата по чл.372, ал.2 ГПК, то произнасянето на ПАС е в рамките на предявения иск. С вписването на първоначалната искова молба е изпълнено изискването по чл.114 ЗС вр. чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД, доколкото се касае до обявяване за относително недействителна на сделка с недвижим имот. Изменението на иска с допълнителната искова молба не засяга недвижимия имот, а единствено основанието, от което ищецът извлича качеството си кредитор. На ищеца не са били давани укзания за вписване на допълнителната искова молба, за да е налице неизпълнение на същите. Следователно произнасянето на ПАС е в съответствие с приетото по ТР №3 от 19.07.2010 г. на ВКС по т. д. № 3/2009 г. на ОСГК на ВКС, че изискването за вписване на искова молба на основание чл. 114, б. "в" във вр. с чл. 112, б. "з" ЗС, не е изискване за редовност и съдържание на исковата молба по см. на чл. 127 ГПК . Вписването на искова молба по чл. 114 ЗС има оповестително- защитно действие спрямо трети, неучастващи в процеса лица, и не може да бъде пречка за възникването на валидно процесуално правоотношение и за постановяване на валиден съдебен акт, с който се дава защита на вещното право, предмет на търсената защита, и обвързващ страните по делото със силата на пресъдено нещо. При действието на правилата за проверка редовността на исковата молба по чл. 127 ГПК, респ. за необходимите приложения по чл. 128 ГПК и на установения принцип на служебното начало с чл. 7, ал. 1 ГПК, неизпълнението на изричното указание на съда за вписване на искова молба по чл. 114 ЗС е основание за нейното връщане на основание чл. 129, ал. 3 ГПК. Шести въпрос не е обуславящ за преценката относно допустимостта на иска по чл.135 ЗЗД. Съобразно фактическия състав на същата правен интерес за кредитора-ищец ще е налице, ако се твърди извършването от длъжника-ответник на правно действие, с което той уврежда кредитора, т.е. застрашава или намалява възможността му да се удоволетвори от цялото имущество на длъжника. В исковата молба има наведени твърдения в тази насока. Предприемането от приобретателя по атакуваната сделка на последващи прехвърляния на недвижимия имот няма отношение към правния интерес от предявяване на иска по чл.135 ЗЗД. При изпълнение на предпоставките по осн. чл.135, ал.1, изр.3 ЗЗД се решава конкуренцията между кредитора и последващ приобретател, но това е въпрос неотносим към проверката за допустимостта на иска по чл.135 ЗЗД. Трети въпрос не е получил разрешение от въззивния съд, тъй като представлява оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, което не е било редовно въведено с въззивната жалба, респ. липсва произнасяне по него във въззивния съдебен акт. Четвърти въпрос отново има отношение към правилността на решението на ПАС, с оглед на това, че ако претендиранато с петитума на исковата молба притезание не се установява от доказателствата по делото, вкл. от процесния брачен договор, искът би бил неоснователен. Следва да се има предвид, че констатацията на въззивната инстанция е, че по отношение на правилността на решението на ПОС / потвърдено по същество от ПАС/ въззивната жалба не съдържа конкретни оплаквания и произнасянето на апелативния съд в този случай е ограничено от нормата на чл.269, изр.2 ГПК. В противоречие със задължителните указания по ТР № 1/ 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС касаторите немотивирано се позовават на селективен критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е обоснована необходимост от точно приложение на закона, каквато ще е налице, когато разглеждането на въпроса ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяването й с оглед на промени в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на ВКС