Определение № 50550 от 07.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 1839/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Евроекопродукт – МВ“ ООД с ЕИК[ЕИК] и „Картач 1“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], като съдружници в ДЗЗД „Еколандшафт“ с БУЛСТАТ[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 207 от 03.05.2022 г. по в. т. д. № 43/2022 г. на Пловдивския апелативен съд, с което след отмяна на решение № 260140 от 29.10.2021 г., постановено по т. д. № 209/2019 г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд, е отхвърлен предявеният от съдружниците в ДЗЗД срещу Община Брацигово иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 81 455.90 лв. с ДДС, от която 80 % (65 164.72 лв.) в полза на първия съдружник, и 20 % (16 291.18 лв.) в полза на втория, представляваща възнаграждение по Договор за услуга № Д-30 от 28.01.2014 г. за първоначално залесяване на неземеделска земя и поддържане на създадените горски култури, както и предявеният иск за сумата 24 407.52 лв., от която 80 % (19 526.02 лв.) в полза на първия съдружник, и 20 % (4 881.50 лв.) в полза на втория съдружник, представляваща мораторна лихва върху претендираните главници по фактури за периода от датата, следваща датата на издаване на фактурата, до подаване на исковата молба на 26.09.2019 г. В жалбата се поддържат доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Според касаторите въззивният съд не е съобразил редица установени по делото обстоятелства относно изправността на ищците и неизправността на ответника при изпълнението на договора, подробно посочени, включително относно недобросъвестността и неполагането на дължимата грижа от страна на общината за опазване на насажденията; не е отдал съответното правно значение на предизвестието за прекратяване на договора от изпълнителя, неговите последици и причините за липса на окончателен доклад, пренебрегнал е безспорните факти, че извършените до този момент дейности по договора са били надлежно приети и одобрени от възложителя, а неплащането им е само поради неполучено финансиране от ДФЗ, за което изпълнителят няма вина и пр. Правят се оплаквания за избирателна и превратна преценка на събраните доказателства, както и за неправилно тълкуване на разпоредбите на договора и установената практика между страните, а именно – на изпълнителя да се заплаща ежегодно за извършените по договора дейности. По горните и др. подобни подробно развити съображения се моли за отмяна на въззивното решение и за уважаване на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, които според касаторите са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, а именно: 1. Може ли съдът да основе решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?; 2. Възможно ли е съдът да игнорира доказателства и по никакъв начин да не обсъжда тези доказателства, които са приети за безспорни и издадени от официални държавни и общински органи, които имат значение за правилното решаване на спора?; 3. Следва ли въззивният съд да разреши правния спор съобразно възприетата от него правна квалификация, като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон?; 4. Длъжен ли е въззивният съд да изложи точни, ясни, безпротиворечиви мотиви в аргумент за крайните си изводи?; 5. Допустимо ли е съдът с решението си да отрича законно регламентираното на изпълнителя право да получи именно от възложителя по сключен помежду им договор за изработка възнаграждение, при положение че работата е приета от възложителя без възражения, при наличие на съществуващи приемо-предавателни протоколи, подписани от изпълнителя и представителя на възложителя, а именно кметът на Община Брацигово, в които ППП е обективирано, че последният без забележки приема извършената работа? Дължи ли възложителят по договор за изработка заплащане на възнаграждение на изпълнителя за изрично приетата работа при липса на отправени възражения за неточно изпълнение?; 6. Следва ли разпоредбите на договора да се тълкуват, като се отчита тяхната взаимовръзка и поредността, в която са уговорени задълженията на страните, общата воля на страните и действително изпълнение и плащане по договора?; 7. Отговарят ли страните за недобросъвестност и неполагане на дължимата грижа по изпълнение на договори, при изрично признание от тяхна страна за такова неполагане, недобросъвестност и дължима грижа и дължи ли същата тази страна заплащане на договореното и изпълнено в такива случаи? и 8. Важат ли правилата за недобросъвестност на страните, обективирани в гражданските закони и други законови и подзаконови нормативни актове, при признание на такава недобросъвестност и бездействие от тяхна страна? В подкрепа на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касаторите се позовават на следната съдебна практика, в противоречие с която считат, че се е произнесъл въззивният съд: т. 3 от ППВС 1/1981 г,. решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на ВКС, I г. о., решение № 24/10 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 546 от 01.12.2010 г. по гр. д. № 966/2009 г. на ВКС, III г. о. – по въпрос № 1, Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III г. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 36 от 07.08.2015 г. по т. д. № 465/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 56 от 10.06.2015 г. гр. д. № 5143/2014 г. на ВКС, I г. о., решение № 691 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 1620/2009 г. на ВКС, I г. о. и решение № 147 от 06.10.2009 г. по т. д. № 85/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 2, решение № 45 от 20.04.2010 г. по т. д. № 516/2009 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 3, ППВС 1/1981 г. и решение № 91 от 21.04.2016 г. по гр. д. № 4497/2015 г. на ВКС, III г. о. – по въпрос № 4, решение № 15 от 22.12.2016 г. по т. д. 2404/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 155 от 06.11.2012 г. по т. д. 744/2011 г. на ВКС, II т. о., решение № 235 от 09.01.2018 г. по т. д. 726/2017 г. на ВКС, II т. о., решение № 202 от 27.02.2015 г. по т. д. 4123/2013 г. на ВКС, II т. о. и решение № 23 от 04.08.2014 г. по т. д. 1938/2013 г. на ВКС, I т. о. – по въпросите под № 5 и решение № 512 от 16.02.2009 г. по т. д. № 409/2009 г. на ВКС, I т. о., решение № 502 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 222/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 67 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1843/2013 г. на ВКС, II т. о., решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 81 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 121 от 20.12.2010 г. по т. д. № 1039/2009 г. на ВКС, I т. о., решение № 137 от 25.06.2010 г. по т. д. № 888/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 170 от 15.10.2013 г. по т. д. № 595/2012 г. на ВКС, II т. о. – по въпрос № 6. По формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси №№ 7 и 8 касаторите се позовават на наличието на допълнителната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, твърдейки, че същите са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторите навеждат и наличието на допълнителния селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК (ред. преди изменението с ДВ бр. 86/2017 г.), с твърдение, че въпреки изменението на разпоредбата в настоящия случай е налице противоречиво разрешаван от съдилищата въпрос – Пазарджишкият окръжен съд е уважил иска, докато Пловдивският апелативен съд го е отхвърлил, което съставлява основание този въпрос да бъде окончателно разрешен от ВКС. Освен по поставените въпроси, искането за допускане на касационно обжалване се поддържа и на самостоятелното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, аргументирана с това, че разпоредбите на чл. 81 ЗЗД и чл. 260 ЗЗД са приложени от съда в техния обратен смисъл. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация – Община Брацигово с БУЛСТАТ[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, изразява подробно становище за липса на предпоставките за допускане до касация на въззивното решение, а по същество – за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение съгласно представен списък по чл. 80 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК и данните по делото, приема следното: Касационната жалба изхожда от легитимирани страни, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да достигне до обжалвания резултат въззивният съд е приел, че между страните е налице валидно облигационно правоотношение с предмет – първоначално залесяване на неземеделска земя и поддържане на създадените горски култури, включващо попълване и отглеждане с дейностите, описани в техническото задание; с краен срок 5 календарни години, следващи залесяването; срещу уговорено възнаграждение в чл. 4 от договора. Страните не спорят, че договорът приключва с изтичането на 2019 г. и през тази година не са изпълнявани дейностите по отглеждане – окопаване на култури в пояси. Посочил е, че на практика с договора се цели създаване на гора, за което е необходим 5-годишен период в съответствие с Наредба № 2 за условията и реда на залесяване и създаване на гори, което е специфичен резултат с продължаващо изпълнение. Съдът е взел предвид, че договорът за услуга № Д-30 от 28.01.2014 г. за първоначално залесяване на неземеделска земя и поддържане на създадените горски култури е сключен в резултат на проведена обществена поръчка и е обусловен от договора, сключен между възложителя и Държавен фонд „Земеделие“, но е изложил съображения, че той поражда самостоятелно облигационно правоотношение и има самостоятелно значение, като задължението на възложителя за заплащане на възложената работа не е обвързано от задължението на Фонда за предоставяне на финансова помощ, както и от одобрението на органа, отпускащ средствата. Предизвестието за прекратяване на договора (получено на 21.09.2018 г.), включващо покана до общината да заплати сумите по проформа фактурите в срок до 25.09.2018 г. (т. е. преди изтичане срока на договора), като в противен случай ищецът ще счита договора за прекратен, мотивирано от неизпълнението на общината на задължението й да заплати процесните проформа фактури с предмет - дейности по отглеждане и попълване, е обсъдено от въззивния съд, като е прието, че тези дейности съгласно чл. 5, т. 3 и чл. 8, т. 7 от сключения между страните договор подлежат на заплащане след изпълнение на всички дейности по договора и при спазване на съответните формалности (плащанията са уговорени, както следва – авансово плащане в размер на 20 % - 82 839,32 лв., междинно плащане в размер на 30 % - 124 258,98 лв. и окончателно плащане в размер на 50 % - 207 098,29 лв., след изпълнение на всички дейности, предвидени в договора, и представяне на одобрен окончателен доклад, двустранно подписан протокол за приемане на работата без забележки и фактура ). В случая не са изпълнени всички дейности по договора, което се потвърждава и от показанията на разпитания свидетел, воден от изпълнителя. Към датата на получаване на предизвестието не е бил изготвен и окончателен доклад, поради което съдът е счел, че не се установява настъпването на уговорения падеж за заплащане на извършените дейности съгласно договора, а оттук и ответникът не е в забава да изпълни това задължение. Предвид изложеното е формиран извод, че предизвестието за прекратяване на договора не е произвело своето действие. Посочено е, че уговорките в чл. 17 от договора за прекратяване с едномесечно писмено предизвестие от страните не са приложими, тъй като ищецът иска прекратяване поради конкретно неизпълнение на задължение на възложителя, каквото не е налице. За да приеме, че плащане по проформа фактурите не се дължи, въззивният съд е обсъдил и обстоятелствата, че от общата цена на договора - 497 035.90 лв. са заплатени 366 045.32 лв., като е останал остатък от 130 990.58 лв.; заплатената сума 366 045.32 лв. включва авансовото и междинното плащане, представляващи 50 % от общата договорна цена – 207 098,29 лв., както и част от окончателното плащане – 158 947.03 лв. По-нататък въззивният съд е посочил, че предмет на иска са дейности по попълване и отглеждане за 2015 г. и за 2017 г., описани в процесните приемо-предавателни протоколи, като няма спор, че същите дейности за 2016 г. и за 2018 г. са заплатени (средствата са постъпили от фонда по подадени заявки); за 2015 г. се иска заплащане за отглеждане на едногодишна култура – първо отглеждане, окопаване, второ отглеждане, окопаване, както и 20 % попълване; за 2017 г. се иска заплащане на второ отглеждане на тригодишна култура, изсичане на издънки в залесени площи, както и 20 % попълване; дейностите са уредени нормативно в Наредба № 2 за условията и реда на залесяване, в която са описани подробно, и са необходима част за създаването на гора, какъвто в крайна сметка е предметът на процесния договор; това е процес с продължително действие във времето и изисква специално контролиране; създадените горски култури подлежат на задължителна ежегодна инвентаризация, която се провежда през м. октомври; резултатите се описват в карнети – приложение № 7, в които се посочва и процентът на прихващане; инвентаризацията се отчита, като резултатите се описват в приложение № 11, в което също се посочва процентът на прихващане. Съдът е приел, че двустранно подписаните приемо-предавателни протоколи за така посочените дейности по своя характер представляват частни свидетелстващи документи, които не се ползват с обвързваща материална доказателствена сила за отразените в тях факти и следва да се преценяват от съда по вътрешно убеждение и при съобразяване с възраженията на ответника. Същите се отнасят до липса на окончателен доклад и цялостно предаване на работата, до неточно и некачествено изпълнение, водещо до негодно изпълнение, с което не е постигната целта на договора, и до неизпълнение на задължението на ответника за 80 % прихващане на насажденията. В тази връзка въззивният съд е обсъдил заключението на назначената съдебно-лесотехническа експертиза, както и изслушаните свидетелски показания, и е приел, че за двете спорни години са изпълнени всички дейности за процесните имоти от техническа и технологична гледна точка, описани в процесните приемо-предавателни протоколи. Въз основа на документалната проверка вещото лице е установило, че процентите на прихващане са следните: за 2015 г. - 78 %; за 2017 г. - 74% и 80-81 % - различни проценти в различни документи (в приложение № 7 към чл. 42 от Наредбата са посочени 74 %, а в приложение № 11 към чл. 44, ал. 1 от Наредбата са посочени 80-81 %). От свидетелските показания не се установяват конкретно извършените дейности за 2015 г. и за 2017 г. – същите са общи за целия период на действие на договора и конкретни за залесяването през 2018 г. Въз основа на изложеното съставът на апелативния съд е приел, че по документи дейностите по процесните протоколи са изпълнени, но не се установява да е постигнат уговореният процент прихващане, както към двете процесни години, така и към 2021 г., когато е изготвена експертизата. В същото време изпълнителят е гарантирал, че прихванатият посадъчен материал ще е над 80 %, а и в този смисъл са разпоредбите на цитираната Наредба, предвиждащи попълване на всички култури с процент на прихващане до 80 % (чл. 34). Ето защо въззивният съд е счел, че не се установява точно изпълнение в качествено отношение в съответствие с договорените условия и нормативните разпоредби, тъй като дейностите са изпълнени по документи, но не се е достигнало до необходимия резултат на прихващане на горските култури. В тази връзка и предвид твърденията на изпълнителя, че общината не е опазила и съхранила насажденията, тъй като съществуват набези от недобросъвестни лица, както и пашуване на животни, а също така е направила некачествен избор на терен за залесяване, въззивната инстанция е посочила, че видно от свидетелските показания терените със залесени по договора гори не са били оградени, през тях са преминавали хора и животни, които са пашували, извършени са набези. Тези показания не си противоречат, но същите са общи, с тях не се установяват конкретни извършени действия, съответно конкретен резултат от тези действия, които да се свържат с по-ниския процент на прихващане и да се съотнесат към поведението на общината, а отделно от това изпълнителят, като участник в обществената поръчка, е имал възможност да се запознае с техническото задание и технологичните планове на залесяване и въз основа на тях да изготви своето предложение. Ако е считал, че са неподходящи за правилното изпълнение на работата, е имал задължение съгласно чл. 260 ЗЗД да предупреди възложителя. Това не е било сторено, поради което въззивният съд е заключил, че изпълнителят е приел да изпълни съобразно техническите и технологическите планове, като е бил запознат с характеристиката на терена и обстоятелството, че не е предвидено неговото ограждане. С оглед решаващите правни изводи на въззивния съд, настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същото не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието на съдебния акт не е видно твърдяното превратно приложение на конкретни законови разпоредби, като преценка относно неправилното им прилагане може да бъде направена само при разглеждане на касационната жалба по същество, доколкото зависи както от доводите на страните, така и от събраните по делото доказателства. Доводите за наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК съгласно предходната законова редакция не подлежат на обсъждане, тъй като не почиват на действаща процесуалноправна разпоредба, а и противоречивото разрешаване на спора от първата и въззивната инстанция никога не е представлявало основание за допускане на касационно обжалване. Първата група процесуалноправни въпроси относно задълженията на въззивния съд при постановяване на съдебното решение не се преценяват като разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на събрания доказателствен материал, а волята му за отхвърляне на исковите претенции е изложена достатъчно разбираемо и ясно, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че съобразно графика на плащанията не се дължи възнаграждение за ежегодно извършваните от изпълнителя дейности; респективно, че чрез извършените плащания възложителят е платил предварително – преди падежа - за дейности, които е следвало да бъдат предмет на окончателното плащане в края на договора (настъпващ с изтичането на календарната 2019 г.); че не са налице предпоставки за извършване на окончателно плащане, поради неизпълнение на договора в пълнота от страна на изпълнителя и непостигане на заложения резултат – отглеждане на 5-годишна гора с процент на прихващане – над 80 %, в т. ч. поради неоснователно извършеното едностранно прекратяване на договора от изпълнителя през 2018 г. и преустановяване на изпълнението му; че не се доказва възражението причините за непостигането на целта на договора да са по вина на възложителя (поради неограждане на залесените имоти), вкл. и с оглед разпоредбата на чл. 260 ЗЗД. Предвид обстоятелството, че в договора, сключен по реда на ЗОП и свързан с разходването на публични средства, са уредени детайлно сроковете и условията за извършване на плащанията, които не са били осъществени, въззивният съд е заключил, че липсва основание изпълнителят да получи претендираните с исковата молба междинни плащания. Въпросите, свързани с приложението на чл. 266 ЗЗД и дължимостта на възнаграждението за приетата от възложителя работа, не съответстват на формираната правна воля на съда, доколкото не отчитат спецификите на сключения между страните договор и конкретните му клаузи, съответно обсъдени в обжалваното решение. Макар съдът да е изложил съображения, че приетата работа не е била извършена точно и съобразно уговореното, тези изводи не са единствено обусловящи за резултата от спора, поради което по отношение на посочените въпроси не е налице общото основание за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът относно приложението на чл. 20 ЗЗД е разрешен от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС и при съобразяване, че се касае за договор, сключен по реда на ЗОП (поради това и практиката между страните за извършване на плащания извън посочения в договора график е без правно значение). Предвид горното по този въпрос липсват допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не съответстват на общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК и последните два въпроса – относно отговорността на недобросъвестната страна при наличие на признание за недобросъвестност и неполагане на дължимата грижа, тъй като съставът на въззивния съд нито е формирал извод, че възложителят е бил недобросъвестен, нито по делото е било извършено подобно признание. С оглед гоизложеното не се установява приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което искането за селектиране на касационната жалба до разглеждане по същество се преценява като неоснователно. Предвид изхода от спора в настоящата инстанция в полза на ответника по касация следва да се присъдят сторените за защитата му съдебни разноски, доказани в размер на 2 775 лв. и дължими от съдружниците в ДЗЗД „Еколандшафт“ съобразно техните квоти. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение