Определение № 24 от 21.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2972/2019 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ар и Б Вардеви“ ООД срещу решение №171 от 16.07.2019 г. по в.т.д.№203/2019 г. на ОС Русе. С обжалваното решение е потвърдено решение №331 от 28.02.2019 г. по гр.д.№ 3126/2018 г. на РС Русе, с което е отхвърлен предявеният от „Ар и Б Вардеви“ ООД иск за признаване за установено по отношение на „Еконт Експрес” ООД, че дължи сумата от 21 000 лв., част от претенция от 188 408.40 лв., еднократно обезщетение за клиентела по чл.40 от ТЗ, поради едностранното прекратяване на договор за търговско представителство от 01.04.2016 г., изменен с анекс от 03.01.2017 г., за която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК от 20.03.2018 г. по ч.гр.д.№ 1755/2018 г. РС Русе, със законната лихва от 19.03.2018 г. до окончателното плащане. В жалбата се излагат съображения, че решението е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушения на материалния закон и необоснованост. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси: 1.1. Предвижда ли разпоредбата на чл.40 от ТЗ освобождаване от отговорност на търговеца към търговския представител при едностранно прекратяване на договора за търговско представителство. 1.2. Съществува ли разлика и каква между институтите на разваляне на договора и неговото прекратяване в светлината на разпоредбата на чл.40 от ТЗ, вр. Директива 86/653/ЕИО на Съвета от 18.12.1986 г. относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители. 1.3. Какъв характер имат разпоредбите, регламентиращи развалянето на двустранните договори – диспозитивен или императивен и съответно допустимо ли е отклонение от тях по взаимно съгласие на страните. 1.4 Допустима ли е в светлината на Директива 86/653/ЕИО на Съвета от 18.12.1986 г. относно координирането на правото на държавите членки, свързано с дейността на самостоятелно заетите търговски представители, националната разпоредба на чл.40, ал.3, т.2 от ТЗ, която предвижда разваляне на договора като основание за освобождаване на търговеца от отговорност, когато развалянето на договора е подчинено на императивни национални разпоредби и съгласно вътрешното законодателство се различава от института на прекратяване на договорната връзка. 2. Прекратяване или разваляне на договорната връзка са предвидили страните в разпоредбата на чл50Б от договора за търговско представителство. 3. Следва ли въззивният съд при въведени оплаквания във въззивната жалба относно неправилното установяване на фактическата обстановка и привеждане на фактите към разпоредбата на договора да извърши дейност по установяване на релевантните факти и истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и собствена преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна разпоредба от договора между страните. 4.1. Относимо ли е поведението на търговеца спрямо друг търговски представител относно идентични нарушения и следва ли съдът да събере доказателства в тази връзка с оглед преценката за дължимостта на обезщетението за клиентела, респективно следва ли търговецът да прилага идентични санкции за еднакви нарушения или това е обосновано от неговата преценка и следва ли съдът да събира и преценява доказателства в тази насока. 4.2. Следва ли да се обсъди от съда създадената организация от търговеца за работата на търговския представител, когато тази организация е в основата на твърдени от страна на търговеца като извършени нарушения и следва ли търговският представител да носи отговорност за пропуските в организацията на самия търговец. 5.1. Следва ли ответникът в отговора на исковата молба да изчерпи всички свои твърдения и възражения или може на основание чл.144, ал.1 от ГПК да въведе нови, с оглед становището му във връзка с представени от ищеца в първото по делото открито съдебно заседание доказателства и направени уточнения и допълнения на исковата молба. 5.2. Следва ли ответникът на основание чл.144, ал.1 от ГПК изрично да поиска освен запознаване с представените от ищеца доказателства и възможност от представянето на нови такива и в каква връзка следва да са представените доказателства: нови, свързани с направени вече в отговора на исковата молба възражения; нови, свързани с направени нови на основание чл.144, ал.1 от ГПК твърдения и възражения; доказателства за насрещно доказване, свързани с оборване на доказателствената сила на представените от ищеца доказателства в първото по делото открито съдебно заседание. По отношение на въпроси втори и трети и въпросите по т.т.1.3.; 4.1.; 4.2.; 5.1. и 5.2. се поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС, а спрямо въпроси по т.т.1.1.; 1.2; 1.4., както и тези по т.т.4.1. и 4.2 – селективните основания по чл.280, ал.1, т.2, пр.2 и т.3 от ГПК. Иска се и отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейския съюз по въпрос 1.4. Ответникът по касация „Еконт експрес“ ООД заявява становище за липса на основания за допускане до касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение пред ВКС. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения в закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е посочил, че основния спор, въведен с въззивната жалба, е досежно обстоятелството дали договорът за търговско представителство е прекратен или същият е развален от страна на търговеца поради виновно неизпълнение на задълженията по договора от страна на търговския представител, както и дължи ли се обезщетение по чл.40, ал.1 от ТЗ на търговския представител или това право е отпаднало на основание чл.40, ал.3, т.2 от ТЗ. Посочил е, че правото на търговския представител по чл.40, ал.1 от ТЗ не е безусловно, като напълно логично законодателят с разпоредбата на чл.40, ал.3, т.2 от ТЗ е изключил правото на обезщетение по ал.1 в случаите, в които договорът е развален по вина на търговския представител, който подход напълно съответства на основния принцип при изпълнението на договорни задължения при търговски взаимоотношения, а именно, че всеки търговец следва да изпълнява задълженията си с дължимата грижа на добрия търговец. Изразил е становище, че в конкретния случай страните са предвидили в разпоредбата на чл.50 от договора за търговско представителство възможности за терминирането му, като в буква „А“ на същия член е предвидена възможност за прекратяване на договора по взаимно съгласие, за което не възниква съмнение, че не се припокрива с хипотезата на разваляне на договора по смисъла на чл. 87 от ЗЗД, но буква „Б“ на същата разпоредба обаче е предвидила една особена хипотеза на прекратяване, като инициативата изхожда от търговеца и е свързана с неизпълнение на задължения на търговския представител: 1) „Неспазване на правила и стандарти на партньора, негови служители ….., довело до необслужване, лошо обслужване и жалби от клиенти, или до нарушаване нормалната работа на Еконт“ и 2) „нарушаване на задълженията на партньора, негови служители ….. по отчитане на получените при изпълнение на настоящия договор парични средства ….“. Изложил е съображения, че от анализа на разпоредбата на чл.50, буква „Б“ безусловно могат да се изведат предпоставките за разваляне на договорите, а именно: 1) наличието на двустранен договор между страните; 2) виновно неизпълнение на задълженията на една от страните; 3) това неизпълнение да не е незначително с оглед интересите на изправната страна и 4) кредиторът да е дал срок за изпълнение в случай, че не е отпаднал интересът му от изпълнението. Счел е, че нормите в ЗЗД са преобладаващо с диспозитивен характер, като такъв е характерът и на разпоредбата на чл.87 ал.1, установяваща предпоставките на едностранно разваляне на договор при виновно неизпълнение - с уговорката, че това приложение е дотолкова, доколкото в особената част на ЗЗД или в друг специален закон не са налице императивни норми по отношение на конкретен договор, или страните не са уговорили условия и начин за разваляне. В този смисъл и тъй като по отношение на договора за търговско представителство, специални спрямо нормите на ЗЗД са тези в Търговския закон, а за развалянето на този договор специална уредба не се съдържа, е достигнал до извод, че в случая са приложими разпоредбите на ЗЗД и уговореното между страните - в сключения между страните договор изрично са предвидили възможността търговеца да развали договора без предизвестие в случай на виновно неизпълнение от страна на търговския представител, като са конкретизирани и задълженията, чието неизпълнение обуславя упражняването на това потестативно право на търговеца, поради което с отправянето на уведомлението за прекратяване на договора за търговско представителство до въззивното дружество, въззиваемото дружество е упражнило своето потестативно право да развали договора поради виновно неизпълнение на задълженията на първото във връзка с утвърдените от търговеца правила и стандарти за работа. Анализирайки подробно и задълбочено събраните в хода на делото доказателства, е установил не само факта на извършването на нарушенията, посочени в уведомлението за прекратяване, но и други нарушения на правилата и стандартите, изготвени от търговеца - въззивното дружество в лицето на управителя и служителите е нарушавало системно Инструкцията за приемо-предаване на пратки от склад – клиент и Вътрешните правила за контрол и предотвратяване изпирането на пари и финансирането на тероризма, като служителите не са извършвали идентификация на получателите на пратките и не са оформяли протокол, съгласно същата инструкция, регистрирали са фалшиви профили, чрез използването на чужди лични данни, като от тези профили са транспортирани многократно пратки и изпращани парични преводи, получавали са парични преводи от името на несъществуващи клиенти, за които отново не е извършена идентификация относно техните лични данни. Счел е, че установените по делото нарушения на правилата и стандарти на работа, заложени от търговеца се характеризират като съществено неизпълнение на задълженията по договора, предвид специфичния характер на осъществяваната от търговеца и представителя дейност, която е и законодателно регламентирана със ЗПУ, както и задълженията на търговеца за изработването и спазването на правила по ЗМИП, като е посочил, че не може да се подмине и системния характер на нарушенията, като въпреки двукратно предупреждение за последващо разваляне на договора от страна на въззиваемото дружество, въззивното дружество е продължило с нарушаването, респективно неспазването на правилата и стандартите при извършването на дейността на търговеца. Намерил е за неоснователни възраженията досежно нарушенията на правилата за работа на търговеца във връзка с изготвените в полза на служители на търговския представител пълномощни, както и твърденията, че първостепенният съд не е взел предвид, че с констативен протокол въззиваемото дружество е наложило финансова санкция на търговския представител, а не санкция – прекратяване на договора. За неоснователно е счетено и възражението във въззивната жалба относно обстоятелството, че първостепенният съд е ценил доказателства, които са недопустими, като събрани след като е настъпила процесуална преклузия за събирането и приемането им. Посочил е, че окончателната преклузия за представянето на доказателства за страните по делото настъпва след указанията на съда по реда на чл.146, ал.3 от ГПК, а видно от протоколите от съдебните заседания и поради големия обем на писмените доказателства и доказателствени искания, ответникът по иска и въззиваем в това производство се е възползвал от правото си по чл.144, ал.1 от ГПК да поиска допълнителен срок, за да вземе становище по направените в заседанието доказателствени искания от ищеца и да посочи допълнителни доказателства във връзка с направените оспорвания. Приел е, че първоинстанционният съд, като е уважил това искане на ответника и му е дал срок да упражни правата си по чл.144, ал.1 от ГПК е „отложил“ преклузията за представяне на доказателства и излагане на твърдения, предвидена в разпоредбата на чл. 146, ал. 3 от ГПК, поради което събраните по делото доказателства, които са послужили за преценка на правнорелевантните факти от първостепенния съд, са допустими, още повече, че и ищецът също се е възползвал от възможността да отложи излагането на становище по доказателства, представяни от ответника, което е било уважено от първоинстанционния съд, но за тези доказателства не се навеждат твърдения да са събрани извън преклузивния срок. Настоящият състав намира, че обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На първо място при постановяване на решението си въззивният съд е изложил мотиви, съдържащи както обсъждане и преценка на всички събрани по делото относими доказателства, така и фактически констатации и правни изводи, като в решението е дадено собствено разрешение по предмета на делото, след произнасяне по всички допустими, респективно своевременно наведени и релевантни, с оглед този предмет, доводи и възражения на страните. Въззивният съд е оставил без уважение искането за събиране на доказателства относно отношенията между търговеца и трето за делото лице /друг търговски представител/ по съображения, че обстоятелствата, които страната ще установява са ирелевантни, т.е. нямат значение за решаване на делото, като тези процесуални действия са израз на установеното в практиката на ВКС разбиране по прилагането на чл.153, вр. чл.159, ал.1, пр.1 от ГПК, че съдът допуска до събиране само доказателствата, които имат значение за решаването на делото. В този смисъл касационно обжалване по трети и свързаните с него въпроси по т.т.4.1 и 4.2 не може да бъда допуснато, тъй като въззивният съд се е съобразил изцяло с константната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 от ГПК /наличието на която изключва бланкетно поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК спрямо въпросите по т.т.4.1 и 4.2., по отношение на които не се установява и основанието по чл.280, ал.1, т.2, пр.2 от ГПК/, съгласно която в задължение на съда е да даде собствено разрешение по предмета на делото, като обсъди своевременно наведените доводи и възраженията на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните в двете инстанционни производства допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса и допустимите според ГПК доказателствени средства. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, касационно обжалване не може да бъде допуснато и по въпросите по т.т.1.1; 1.2 и 1.4, доколкото същите не са обусловили решаващата воля на съда. В решението не са излагани съображения относно приложението на норми от Европейското право /въпроси по т.т. 1.2 и 1.4, отнасящи се до тълкуването на норми от Директива 86/653/ЕИО/, нито такива относно предвидена в разпоредбата на чл.40, ал.3 от ТЗ възможност за освобождаване от отговорност на търговеца към търговския представител при едностранно прекратяване на договора за търговско представителство от страна на търговеца /въпрос 1.1/ - както бе посочено съдът е приел изрично, че договорът е развален по вина на търговския представител. В този смисъл посочените по-горе въпроси не отговарят на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК – да са обусловили правните изводи на съда, поради което касационно обжалване по тях не може да бъде допуснато. Касационно обжалване не следва да се допусне и по въпроса „прекратяване или разваляне на договорната връзка са предвидили страните в разпоредбата на чл50Б от договора за търговско представителство“ - освен, че с този въпрос по същество се оспорва правилността на направения от въззивния съд извод за уговорено в сключения между страните договор, изрично право търговецът да развали договора без предизвестие, което право е било надлежно упражнено /който извод обаче може да бъде предмет на проверка едва при допуснато касационно обжалване/, отговорът на поставения въпрос винаги се свързва и е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които са релевантни за конкретния спор, от което може да се направи извод, че всъщност въпросът е фактически и се решава за всеки конкретен случай. На следващо място, при постановяване на решението си въззивният съд се е съобразил изцяло с практиката на ВКС по приложението на чл.144 от ГПК и чл.87 от ЗЗД, поради което касационен контрол по въпросите по т.т.5.1 и 5.2 и по въпрос 1.3. също не може да бъде допуснат. Съгласно възприетите от ВКС разрешения, предвид уредените в чл.143, ал.2 от ГПК хипотези, правилото на чл.144, ал.1 от ГПК изключва поставянето на ответника в неравна възможност по отношение на представените от ищеца допълнителни доказателства, поради което писмено доказателство, представено в дадения от съда по този ред допълнителен срок, подлежи на приемане и обсъждане по същество, респективно в тази хипотеза процесуалните действия на ответника по представяне на доказателства са осъществени в съответствие с разпоредбата на чл.144 от ГПК. Според практиката на ВКС, принципът за свобода на договарянето е намерил израз в преобладаващо диспозитивния характер на нормите на Закона за задълженията и договорите, сдържащ общата правна уредба на облигационните отношения, като такъв характер има и разпоредбата на чл.87, ал.1 от ЗЗД, установяваща предпоставките за едностранно разваляне на двустранните договори при виновно неизпълнение, респективно посочената норма е приложима само дотолкова, доколкото в особената част на ЗЗД или в друг специален закон не са предвидени императивни правила за разваляне на конкретния вид договор и доколкото страните не са уговорили други условия и начин за развалянето им - следователно, при отсъствие на императивни разпоредби относно развалянето на договора, страните са свободни сами да определят условията, при които настъпва разваляне на същия с едностранно волеизявление на изправната до неизправната страна. С оглед изложеното искането в касационната жалба за отправяне на преюдициално запитване също се явява неоснователно. Предвид разпоредбата на чл.234, ал.2 от ДЕО, вр. чл.628 от ГПК, преюдициално запитване може да бъде отправено от национална юрисдикция на страна-членка, когато преюдициалното заключение ще е от значение за правилното решаване на спора по висящо дело. Доколкото преюдициалното заключение не съставлява основание за допускане на касационно обжалване, а има значение за акта по същество, който в случая обаче може да бъде постановен единствено при допуснат касационен контрол, се налага извод, че преюдициално запитване без обжалваното решение да е допуснато до касационно обжалване /с недопускането на касационно обжалване се преустановява и висящността на конкретния спор/, не може да бъде отправено, а искането в тази насока следва да бъде оставено без уважение. Ответникът по касация претендира разноски, като предвид изхода на правния спор следва да му се присъдят направените пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 746 лв. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,