Определение № 50352 от 03.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 983/2020 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ЕОС Матрикс“ ЕООД – [населено място], срещу решение № 4 от 31. 01. 2020 г., постановено по в.т.д. № 341/2019 г. по описа на Бургаски апелативен съд, с което (след отмяна на решение № 428/25. 10. 2019 г. по т.д. №142/2019 г. на Бургаски окръжен съд), е признато за установено по отношение на ответника „ЕОС Матрикс“ ЕООД, че ищците М. С. С. и И. П. М. не дължат сумата 40468лв., от които 36993лв. – неолихвяема сума, 1361лв. - законна лихва и 2113 лв. – пропорционални такси, представляващи неизплатена част от задълженията по изпълнителен лист, издаден въз основа на влязла в сила заповед за незабавно изпълнение № 218/16. 01. 2013 г. по ч.гр.д. № 269/2013 г. на Бургаски районен съд, поради погасяване на задълженията по давност. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че в противоречие със задължителната практика на ВКС, въззивният състав е приел, че са налице последиците на погасителната давност по отношение на процесните вземания на „ЕОС Матрикс“ ЕООД. Сочи се, че ТР № 2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС има действие занапред, поради което до приемането му не е текъл давностен срок съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД. Претендира се отмяна на обжалваното решение, отхвърляне на предявения отрицателен установителен иск и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като е формулирал следния правен въпрос: „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18. 11. 1980 г., извършена с т. 10 от ТР №2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“. Твърди се, че въпросът се решава противоречиво от различни състави на ВКС, което е обусловило образуването на тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от М. С. С. и И. П. М., в който се поддържа, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Сочи се, че поставеният от касатора въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора. Претендират се разноски за касационната инстанция. С определение по делото № 23 от 29. 01. 2021 г. производството по същото е спряно на основание чл. 292 ГПК до приключване на производството по тълк. дело № 3/2020 г. за приемане на тълкувателно решение на съдиите от Гражданска и Търговска колегия на ВКС. В същото определение е прието, че поставеният от касатора въпрос, свързан с времевото действие на отмяната на ППВС № 3/18. 11. 1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26. 06. 2015г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, е обусловил решаващите изводи на въззивния съд за уважаване на иска по чл. 439 ГПК и е значим за правния спор по смисъла на т. 1 от ТР № 1/19. 02. 2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС; С разпореждане на председателя на ВКС от 20. 02. 2020 г. е образувано тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по идентичен въпрос: „От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18. 11. 1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26. 06. 2015г. по тълк.д. №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му?“ Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е изложил в мотивите си към същото, че: Предявените от ищците искове са основани на твърдения за погасяване на вземанията по давност – считано от 25. 09. 2013г. по отношение на М. С. и от 05. 02. 2013 г. по отношение на И. М., на които дати се твърди, че са извършени последните валидни действия на принудително изпълнение и откогато до предявяване на исковата молба, е изтекъл предвиденият от закона срок на погасителна давност за задълженията по издадената заповед за изпълнение; Във връзка с възраженията на ответника в отговора на исковата молба е поддържано твърдение, че периодичните действия на принудително изпълнение, на които се е позовал същия, са били извършени спрямо друг солидарен длъжник по същото изпълнително дело; Развити са доводи в оспорване на твърдението на ответника за спиране на давностните срокове съгласно ППВС № 3/1980 г. до отмяната му с ТР № 2 от 26. 06. 2015 г.; Ответникът поддържа твърденията си за извършвани периодично действия на принудително изпълнение, както и за спиране на давностните срокове, съгласно ППВС № 3/1980 г. до отмяната му с ТР № 2/26. 06. 2015 г., по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. От фактическа страна въззивният съд е приел, че ищците, наред с трето лице – М. А., са длъжници в условията на солидарност по и.д. № 91/2013 г. по описа на ЧСИ И. Б., образувано въз основа на издадената в полза на „Банка Пиреос България“ АД, заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 от ГПК № 218 от 16. 01. 2013 г. по ч.гр.д. № 269/2013 г. на БРС, за заплащане на сумите: 32300.17 € - главница по договор за жилищен кредит от 14. 08. 2008г. и анекси към него; 1586.74 € - възнаградителна лихва; 1.40 € - наказателна лихва; 61.86 € месечна такса по чл. 15, б. “в“ от договора; 108 лв. - нотариални такси; ведно със законната лихва върху главницата, считано от 15. 01. 2013г. до окончателното плащане на задължението, както и сумата от 2445.27 лв. - разноски в заповедното производство; При липсата на спор, че така издадената заповед за незабавно изпълнение е стабилизирана съгласно чл. 416 ГПК, по делото се установява, че спрямо въззивниците са били извършени следните действия: Изпълнителното дело е било образувано по подадената на 05. 02. 2013 г. молба на банката и представения изпълнителен лист, издаден въз основа на заповедта за изпълнение; На 07. 02. 2013 г. на М. С. и на И. М. са връчени поканите за доброволно изпълнение; Със запорни съобщения от 06. 02. 2013 г. са наложени запори върху сметката на И. М. в КТБ АД и по сметки на М. С. в ПИБ АД, по които обаче не е имало наличности; След тази дата, последното и единствено действие на принудително изпълнение спрямо И. М. е наложеният на 26. 02. 2013 г. запор върху МПС; Спрямо М. С. действията на принудително изпълнение се изразяват в наложените на 12. 02. 2013 г. и 18. 03. 2013 г. възбрани, и извършената публична продан по отношение на ипотекирани в обезпечаване на вземанията недвижими имоти, които са възложени на взискателя с постановление от 25. 09. 2013 г., влязло в сила на 03. 10. 2013 г.; С вальор 15. 10. 2013 г. е заверена сметката на ЧСИ със сумата от 37523 лв. за погасяване на задължения по изпълнителния лист, съгласно което размерът на остатъчния дълг към 05. 12. 2013 г. е бил 20051.91 € - главница и 288.85 € - законна лихва; Извършваните до 2016 г. периодични удръжки по изпълнителното дело, на които се позовава ответникът, са от наложен на 13. 02. 2013 г. запор на вземане за пенсия, но спрямо третия солидарен длъжник – М. А.; След така извършените действия на принудително изпълнение и погасените въз основа на тях задължения на ищците, банката – първоначален взискател, е прехвърлила с договор за цесия от 30. 06. 2016г. вземанията си по договора за ипотечен кредит от 14. 08. 2008 г. в полза на ответника; Последният е поискал да бъде конституиран както взискател с молба от 03. 08. 2016 г.; Издаденото на 10. 08. 2013 г. на основание чл. 429 ГПК постановление от ЧСИ за конституирането му е било отменено с решение от 14. 10. 2016 г. на БОС по жалба на длъжника М. А., поради липса на доказателства за съобщаване на цесията на длъжниците по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД; От страна на ответника е била подадена нова молба за конституирането му като взискател, въз основа на която с ново постановление по чл. 429 ГПК ЧСИ го е конституирал като взискател, като подадената от А. жалба е била оставена без разглеждане от БОС с определение по в.гр.д. № 3/2017 г., потвърдено с определение № 107 от 17. 03. 2017 г. по ч.гр.д. № 94/2017 г. на БАС, като недопустима; И в двете молби на ответника за конституирането му като взискател, не се съдържа искане за извършване на конкретни изпълнителни действия, каквито са продължили по отношение на длъжника М. А., с оглед наложения запор на получаваната от нея пенсия; Във връзка с предявените по настоящото дело искове, по молба на въззивниците е допуснато обезпечение чрез спиране на принудителното изпълнение по изпълнителното дело и е издадена обезпечителна заповед от 10. 04. 2019 г. Въз основа на така установеното от фактическа страна въззивният съд е приел предявените искове за основателни, като е изложил следните правни изводи: С оглед посочените по-горе действия на принудително изпълнение спрямо ищците, давността спрямо тях е била прекъсната в хипотезата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД – с предприетите действия за принудително изпълнение по посоченото изпълнително дело, както следва: по отношение на И. М. - на 26. 02. 2013 г., когато е наложен запор на МПС, а по отношение на М. С. – на 25. 09. 2013 г., когато съгласно чл. 496 във вр. с чл. 495 ГПК съдебният изпълнител е издал постановление за възлагане; Съобразно това, с изтичане на срок от две години, считано от посочените дати е настъпила перемпция съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по отношение на И. М. – на 26. 02. 2015 г., а по отношения на М. С. – на 25. 09. 2015 г., като след посочените /дати/ изпълнителното производство е продължило валидно само в лицето на длъжника М. А., съобразно извършваните периодично удръжки по наложения от съдебния изпълнител запор на пенсия; Така настъпилата перемпция по отношение на всяка от въззивниците се явява релевантен за спора юридически факт, доколкото след посочените дати за съдебния изпълнител не е съществувало основание за извършване на нови действия на принудително изпълнение, с които да бъде прекъснат на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД срокът на погасителна давност; Съобразно това, към 12. 12. 2016 г., когато ответникът е бил конституиран надлежно като взискател на основание чл. 429 ГПК, изпълнителното дело е било прекратено по отношение на въззивниците, и за всискателя не е съществувала възможност да извършва валидно действия на принудително изпълнение спрямо всяка от тях, а и такива действия нито са извършвани, нито с молбите за конституиране на основание чл. 429 ГПК, е искано извършването на конкретни действия на принудително изпълнение; С постановлението от 12. 12. 2016 г., въззиваемият е бил конституиран надлежно като взискател по изпълнителното дело, само в изпълнителното процесуално отношение със солидарния длъжник – М. А., като извършените спрямо нея действия на принудително изпълнение нито запазват процесуалното правоотношение с останалите солидарни длъжници, нито прекъсват срока на погасителна давност по отношение на тях; В изпълнителното производство процесуалната връзка между отделните съдлъжници и кредитора, комуто принадлежи материалното право е самостоятелна подобно на тази в исковия процес, поради което и аргументите за разделност във връзка с перемпцията се съдържат в нормата на чл. 216, ал. 1 ГПК, съгласно която всеки от другарите действа самостоятелно и неговите, съответно – извършените спрямо него, процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите, доколкото същите не са необходими другари по смисъла на чл. 226, ал. 2 ГПК; Поради това, предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело не води до прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по отношение на останалите длъжници. По този въпрос и съобразно изложените горе съображения относно процесуалния характер на правоотношението между взискателя и отделните съдлъжници, настоящия състав на въззивния съд споделя отговора на същия въпрос даден с постановеното на основание чл. 290 ГПК Решение № 83 от 11.04.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1667/2017 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Б. Ц.; Прекратяването на процесуалното отношение в изпълнителното производство не погасява материалното правоотношение, т.к. за кредитора съществува възможността по надлежния ред да поиска образуването на ново изпълнително производство спрямо всеки от солидарните длъжници, в рамките на което да бъдат предприети валидно конкретни действия на принудително изпълнение и с това, съгласно т. 10 от ТР № 2/26. 06. 2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да бъде прекъснат срока на погасителна давност по отношение на солидарния длъжник, спрямо когото са поискани; Съгласно чл. 125, ал. 1 ЗЗД, прекъсването на давността по отношение на един от солидарните длъжници, няма действие спрямо останалите, поради което и извършените в настоящия случай действия на принудително изпълнение спрямо солидарния длъжника М. А., чрез извършените удръжки по запорното съобщение до НОИ от 13. 02. 2013 г., не прекъсват давността по отношение на ищците; Съобразно изводите за разделност на процесуалните отношения с отделните съдлъжници, по отношение на които, с оглед естеството на материалното правоотношение законът не изисква еднакво положение спрямо кредитора, както и с оглед трайно застъпеното в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК становище, че давността се прекъсва по отношение на всеки от съдлъжниците с предприемането на действие, което има характер на принудително изпълнение съгласно т. 10 на ТР № 2/26. 06. 2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСКГТ на ВКС (решение № 325 от 13. 01. 2016 г. на ВКС по гр.д. № 2783/2015 г., III г. о., ГК, решение № 28 от 2. 02. 2016 г. на ВКС по гр.д. № 4899/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 451 от 29. 03. 2016 г. на ВКС по гр.д. № 2306/2015 г., IV г.о., ГК, решение № 123 от 4. 08. 2016 г. на ВКС по гр.д. № 7002/2013 г., III г.о., ГК, решение № 45 от 30. 03. 2017 г. на ВКС по гр.д. № 61273/2016 г., IV г.о., ГК) изводът, който се налага в случая е, че ищците не дължат изпълнение на задълженията в общ размер от 40468 лв. по изпълнителното дело, взискател по което е ответникът; Възраженията на ответника, че до прекратяване на изпълнителното производство срокът на погасителна давност не е текъл, поради спирането му съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, съгласно ППВС № 3/1980 г., което е било задължително за органите на съдебната власт по силата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ, както и че т. 10 от ТР № 2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС намира приложение само занапред, т.е. – след датата на постановяването му, са неоснователни; На първо място, изрично следва да се посочи, че тълкувателните актове, издадени съгласно чл. 124 ЗСВ при наличие на неправилна или противоречива съдебна практика, които съгласно чл. 130, ал. 2 ЗСВ са задължителни за органите на съдебната власт, не представляват източник на позитивно право; За разлика от нормативните актове, чието действие във времето е изрично регламентирано в ЗНА, тълкувателният акт не регламентира пряко правоотношенията, към регулирането на които е насочена тълкуваната правна норма; Разпоредбите на закона, уреждащи задължителната сила на тълкувателните актове, не предвиждат такова задължително действие на същите по отношение на другите правни субекти, извън органите на съдебната власт; Следователно, страните като правни субекти съобразяват поведението си със задължителния характер на тълкувателните актове само косвено - доколкото изискват или очакват органите, за които тълкувателните актове са задължителни, да ги съобразят в дейността си по повод на конкретно тяхно право, за защитата и законосъобразното развитие на което са сезирани; Като се държи сметка за това, действието във времето на задължителния тълкувателен акт се проявява само, доколкото определен юридически факт възниква или следва да бъде съобразен според смисъла на правната норма, към момента на прилагането й от съответния орган на съдебната власт според тълкувателния акт, който е задължителен, но само в динамиката на конкретното правоотношение, по повод на което съответният орган е обвързана в дейността си; Извън това, смисълът на тълкуваната правна норма според отменения тълкувателен акт следва да бъде съобразяван, доколкото и поведението на правните субекти е било съобразявано с него и успоредно с това, ако при или независимо от съобразяването на поведението им изцяло с последващия тълкувателен акт относно същата правна норма би се стигнало до засягане с обратна сила на техни законни права и интереси; Когато обаче съобразяването на поведението от правните субекти с последващия тълкувателен акт е необходимо за запазването и надлежното упражняване на техни права в аспекта на посочената динамика на косвено приложение, липсва основание за прилагане на тълкуваната правна норма от органите на съдебната власт според смисъла на изрично отменения или обявения за загубил сила тълкувателен акт; Що се отнася до конкретната практика по чл. 290 ГПК, на която се позовава ответникът, възприетите в нея разрешения не следва да се възприемат формално и извън разглеждания казус, който е различен от настоящия; Конкретно, що се отнася до ППВС № 3/1980 г., причините, довели до отмяната му и до отпадане на неговия задължителен характер, са изрично и недвусмислено посочени в мотивите към т. 10 от ТР № 2/26. 06. 2015 г., по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не се нуждаят от допълнително разясняване; В настоящия случай, съдът намира, че липсва такъв юридически факт в рамките на развилия се изпълнителен процес, чиито правни последици да бъдат съобразявани от съда при решаването на спора по делото в аспекта на указанията, съгласно отмененото ППВС № 3/1980 г.; По отношение на всяка от ищците последните действия на принудително изпълнение по изпълнителното дело са предприети от взискателя през 2013 г., като към момента на отмяната на ППВС № 3/1980г. и постановяването на ТР № 2/26. 06. 2015 г., по тълк.д. № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС за кредитора е съществувала възможност и е било необходимо да съобрази поведението си с последващия тълкувателен акт; За кредитора не са съществували нито законови, нито произтичащи от последващия тълкувателен акт пречки да съобрази поведението си с него в изяснената по-горе динамика на неговото косвено приложение, досежно предпоставките за прекъсване както на преклузивния двугодишен срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по отношение на ищцата М. С., така и на чл. 116, б. „в“ ЗЗД за прекъсване, а с това и за запазване на давностните срокове по чл. 110 и чл. 111 ЗЗД по отношение на ищци; Предвидените от закона давностни (а и преклузивни) срокове целят своевременното упражняване на субективните граждански права, като с изтичането им се отнема възможността на кредитора с оглед поддържаното от него бездействие да претендира принудително осъществяване на правата си; Съобразно това, когато причините за бездействието на кредитора не стоят извън неговата воля и поведението на бездействието е поддържано при наличието на правна възможност за активно поведение, предвидената от закона последица е отпадане на възможността му да упражнява правата си принудително; Такъв е и настоящият случай, предвид бездействието на кредитора и при наличието на възможност и необходимост да съобрази поведението си със задължителния за него косвено нов тълкувателен акт, чрез динамиката на отношенията в изпълнителното производство, изискващи предприемането на действия до 25. 09. 2015 г. по отношение на М. С., за запазване на процесуалното правоотношение и чрез ново принудително изпълнение след 26. 02. 2015 г. по отношение на И. М., съответно до 26. 02. 2018 г. – за прекъсване на давността по отношение на ищцата И. М. и до 25. 09. 2018 г. - за прекъсване на срока на погасителна давност по отношение на М. С., в хипотезата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, съобразно разясненията по т. 10 на ТР № 2/26. 06. 2015 г.; С него се приема, че е невъзможно спирането на срока на погасителна давност в хипотезата на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД за изпълнителния процес, който не съществува сам по себе си; При наличието на правна възможност и необходимост да предприеме действия, насочени към запазване на сроковете, първоначалният кредитор и ответникът са продължили с поведението си на бездействие, допускайки в противоречие на задължителните разяснения по т. 10 на ТР № 2/26. 06. 2015 г., по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да изтече срок в продължение на повече от пет години от последните действия на принудително изпълнение, поради което е отпаднала възможността за принудително упражняване на правата по изпълнителния лист. При така приетото от въззивния съд в обжалваното му решене, настоящият касационен състав намира следното: Посоченото като основание за спиране на производството по настоящото дело, тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТКВКС, е приключило с приемане от ОСГТК на ВКС, на Тълкувателно решение № 3/2020 г. от 28. 03. 2023 г., поради което производството следва да бъде възобновено. При преценка наличието или липсата на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая следва да бъде допуснато по формулирания от касатора правен въпрос и на заявеното от него основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради следното: Както е прието и в определението, с което производството по делото е спряно, същото е видно и от възпроизведените по-горе в настоящите мотиви, решаващи такива на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, поставеният въпрос е обусловил същия изход, доколкото съдът е приел възраженията срещу исковете на ответника – касатор в насока на това, че до прекратяване на изпълнителното производство срокът на погасителна давност не е текъл, поради спирането му съгласно чл. 115, б. „ж“ ЗЗД, съгласно ППВС № 3/1980 г., което е било задължително за органите на съдебната власт по силата на чл. 130, ал. 2 ЗСВ, както и че т. 10 от ТР № 2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС намира приложение само занапред, т.е. – след датата на постановяването му, за неоснователни. Отговорът на формулирания от касатора в изложението му на основания за допускане на касационно обжалване правен въпрос, даден в постановеното Тълкувателно решение № 3/2020 г. от 28. 03. 2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС е в смисъл, че погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26. 06. 2015 г. на Тълкувателно решение № 2/26. 06. 2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС. В мотивите на тълкувателното решение се сочи, че докато е траел изпълнителният процес относно вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС изпълнителни дела, давност за тези вземания не е текла, а за тях давността е започнала да тече от 26 .06. 2015 г., от когато е обявено за загубило сила ППВС № 3/1980 г. Видно е от обективиращите главните изводи на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, мотиви към обжалваното въззивно решение, че даденият от въззивния съд отговор на поставения от касатора правен въпрос, е в противоречие с така формираната, задължителна за съдилищата практика на ВКС, което обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По-натам, на настоящия касационен състав е служебно известно, че с разпореждане от 09. 03. 2023 г. на председателя на ВКС е образувано тълкувателно дело № 2/2023 г. описа на ВКС - Гражданска и Търговска колегии, за приемане на тълкувателно решение по въпроси, поставени в предложение на председателя на Висшия адвокатски съвет и в определение № 50035 от 27. 02. 2023 г. по гр.д. № 1836/2022 г. на ВКС, ІV г.о. Сред въпросите, включени в предмета на тълкувателното дело, е и въпросът по т. 1: „В случай на множество солидарни длъжници в изпълнителното производство, може ли перемпция да настъпи само по отношение на тези от тях, срещу които не са предприемани изпълнителни действия в продължение на две години, и независимо от това, че в същия период изпълнителни действия са предприемани срещу останалите длъжници, или за настъпване на перемпцията трябва да е налице бездействие на взискателя по отношение на всеки от солидарните длъжници в производството?“ В случая в мотивите си към обжалваното решение въззивният съд изрично е обсъждал и този въпрос, като е приел, че предприемането на изпълнително действие по отношение на един от солидарните длъжници по изпълнителното дело не води до прекъсване на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК по отношение на останалите длъжници и в тази насока се е позовал на решение № 83 от 11. 04. 2018 г. на ВКС по гр. д. № 1667/2017 г., IV г.о., ГК, докладчик съдията Б. Ц. – един от съдебните актове, обективиращи противоречивата практика по въпроса, станали причина и за образуването на цитираното тълкувателно дело № 2/2023 г. описа на ВКС - Гражданска и Търговска колегии. Отговорът на същия въпрос – предмет на тълкуване от ОСГТКВКС, е обуславящ за изхода на настоящото производство, доколкото от него зависи дали към датата на приемането на Тълкувателно решение № 2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС, процесното изпълнително производство е било прекратено или е било висящо по отношение на всяка от ищците, с последиците от това за давността, съответно – и за основателността на всеки от предявените от тях искове, в светлината на приетото в Тълкувателно решение № 3/2020 г. от 28. 03. 2023 г. по тълк.д. № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, изискващо за приложението на Тълкувателно решение № 2/26. 06. 2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС занапред, към 26. 06. 2015 г., съответното изпълнително производство да е било образувано, но и да е било висящо, а не вече прекратено /вкл. поради перемпция/. Така изложеното налага на основание чл. 292 от ГПК производството по делото да бъде спряно до приключването на Тълкувателно дело № 2/2023 г. описа на ВКС - Гражданска и Търговска колегии. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение