Определение № 761 от 16.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2016/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. И. С. и П. Д. И., действащ със съгласието на своята майка Д. С., срещу решение № 124/21.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 97/2025 г. от Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено изцяло решение № 414/22.07.2024 г., поправено с решение № 32/20.01.2025 г. по гр.д. № 800/2022 г. на Великотърновски окръжен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касаторите частични искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумите в размер от по 100000 лв. (51129,19 евро) за всеки от тях, представляващи застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, настъпили в резултат от ПТП от 15.07.2022 г., както и иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, предявен от Д. С. за присъждане на сумата от 456,80 лв. (233,56 евро), представляваща застрахователно обезщетение за претърпени имуществени вреди – разходи за лечение, настъпили в резултат на същото ПТП. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационно обжалване основават на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Ответникът Застрахователно акционерно дружество "ДаллБогг: Живот и Здраве" АД е депозирал отговор, с който оспорва жалбата. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Жалбата срещу въззивното решение в частта, с която e потвърдено първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от Д. С. иск за присъждане на сумата от 456,80 лв. (233,56 евро), представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди е недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. (2556,46 евро) – за граждански дела и до 20 000 лв. (10225,84 евро) – за търговски дела. С оглед цената на иска за обезщетение за имуществени вреди и съобразно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК постановеното по него въззивно решение е изключено от касационен контрол, поради което във визираната част касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. Касационната жалба в останалата и част е подадена срещу въззивен акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно установено, че Д. С. и синът й П. И. са получили множество телесни увреждания в резултат на ПТП от 15.07.2022 г. като пътници в лек автомобил, управляван от И. И., както й че за лекия автомобил е била налице валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност" при ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве" АД към момента на настъпване на ПТП. Посочил е, че влязлата в сила присъда № 24/09.10.2023 г. по НОХД № 457/2023 г. на ОС – Велико Търново, с която подсъдимият И. И. е признат за виновен е задължителна за гражданския съд относно извършеното деяние, неговата противоправност и виновността на дееца на основание чл. 300 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че с нотариално заверена декларация от 23.11.2022 г. Д. С. и П. И., представляван от своята майка и законен представител Д. С., са оттеглили всички дадени от нея права на адвокати, свързани с претърпяното на 15.07.2022 г. ПТП, както и че същия ден с нотариално заверено пълномощно ищцата е упълномощила адв. М. К. да представлява нея и сина й пред ЗАД „ДаллБог: Живот и Здраве" АД, включително да подпише споразумение за извънсъдебно уреждане на спора по процесното ПТП. В пълномощното изрично било посочено, че Д. С. е изразила съгласие определеното обезщетение да бъде заплатено по нарочна адвокатска сметка на адв. М. К., описана в пълномощното. На 24.11.2022 г. било сключено споразумение между касаторите, представлявани от адв. М. К. и ответното дружество, с което ответникът се е задължил да заплати на Д. С. сумата в размер на 15000 лв. а на П. И. сумата от 10000 лв., застрахователно обезщетение за претърпените от ищците телесни увреждания, вносимо по сметка на процесуалния им представител, посочена в споразумението. Сумата по споразумението е била получена на 25.11.2022 г. по банкова сметка на адв. М. К.. Въззивният съд е изложил съображения, че получаването на плащания в полза на клиента по клиентската сметка на адвоката е изрично предвидена възможност съгласно чл. 39, ал. 3, т. 3 и т. 4 от ЗА, както и че клиентската сметка не се счита за част от имуществото на адвоката и се ползва със специален режим, като е приел, че възражението на въззивниците, че не са получили процесната сума е неоснователно. Апелативният съд е отхвърлил като неоснователни възраженията на ищците за недействителност на споразумението като противоречащо на добрите нрави и сключено при крайна нужда и явно неизгодни условия, както и че при подписването му ищцата не е разбирала свойството и значението на извършеното, тъй като е неграмотна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поставят следните въпроси: 1. „С оглед на разпоредбата на чл. 17 от Наредба № 49 от 16.10.2014 г. за задължителното застраховане по застраховки „Гражданска отговорност на автомобилистите“ и „Злополука“ на пътниците в средствата за обществен превоз има ли погасителен ефект плащане на застрахователно обезщетение на малолетно лице по банкова сметка с друг титуляр, вкл. по адвокатска сметка по чл. 39, ал. 3, т. 3 Закона за адвокатурата съгласно извънсъдебно споразумение със застрахователя?“; 2. „Длъжен ли е съдът да разгледа и оцени, че при проследяване реда на извършените действия е очевидно целеното и постигнатото увреждане на пострадалото лице, а не сключване на споразумение в тяхна полза и получаване бързо на суми от адвокат, предварително уговорил се или пряко поставено лице на застрахователя – ответник, с единствената цел увреждане правата и интересите на пострадалите лице и вземане на обезщетение не от пострадалите и съществено – съответно не от малолетното дете, което не е получило лично никакви суми и какво е значението за действителността на такова споразумение при явно очевидни злоупотреби и при своевременно въведено възражение за действителността на същото?“; 3. „Длъжен ли е съдът да следи служебно за накърняване правата на малолетно дете и длъжен ли е да проверява дали със сключване на споразумението не се касае за противоречие с добрите нрави, сключване при явно неизгодни условия и при неразбиране на свойството и значението на извършеното, като се оцени и фактът, че плащане при детето не е постъпило, а в самото споразумение се договаря постъпване на сумата на лице, единствено способно да сключи споразумение и да получи парите по собствена сметка от застрахователя за един ден т.е. при факти явно разкриващи целени и постигнати злоупотреби?“; 4. „Длъжен ли е съдът да обсъди в пълнота и при съвкупна и логическа последователност наличните по делото доказателства и неизпълнението на това задължение представлява ли съществено нарушение, тъй като се отразява на изхода на делото?“; 5. „Предвид установеното в съдебната практика, че добрите нрави са морални норми, за които законът е придал правно значение, защото правните последици от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречие на договора със закона, следва ли съдът да обсъди всички факти и обстоятелства с оглед поредността на извършените действия между застрахователната компания и представляващия адвокат, ясно обосновано вземане на обезщетение и грубо нарушение законните права на пострадалите лица, за което е въведено възражение пред първа инстанция веднага след прилагане на сключеното споразумение?“. Касаторът посочва практика на ВКС по формулираните въпроси. По основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК: Не е налице въведеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване. Очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК като характеристика насочва към особено тежки пороци на съдебния акт, които следва да могат да се констатират от касационната инстанция от мотивите на въззивния съд, без извършване на касационна проверка по същество. Съдебната практика приема, че това са случаите на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика или нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци, като касаторът не излага самостоятелни аргументи за очевидна неправилност на решението. По въпросите, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК: По първия въпрос касаторите се позовават на решение № 50095/25.10.2023 г. по т.д. № 1286/2023 г. на ВКС, I т.о., в което е прието, че за да е валидна клауза в споразумението, регламентираща начина на плащане, респ. за да настъпи погасителният ефект на плащането на договореното застрахователно обезщетение за претърпени от пострадалия непълнолетен вреди, следва застрахователят да се задължи и да плати по банкова сметка с титуляр увреденото лице. Въведеният въпрос би бил от значение за решаването на спора, но не е обсъждан от въззивния съд, като в този смисъл поставеният четвърти въпрос, в контекста и на третия въпрос за задължението на съда да следи за интересите на малолетното дело, обуславя допускането на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Вторият и петият въпроси са фактологически и са свързани с обосноваността на въззивното решение. По изложените съображения касационното обжалване следва да се допусне по въпроса за правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото за проверка съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС по ТР № 1/2013 на ОСГТК. Касаторите са освободени от задължение за внасяне на държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,