Определение № 123 от 14.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 719/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. Ч. против решение № 354 от 22.11.2023г., постановено по гр. д. № 400/2023 г. от състав на Окръжен съд – Ямбол. Ответникът по касационната жалба – Т. Л. Т. оспорва касационната жалба, с писмен отговор. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал.1 ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал.3, т.1 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което е отхвърлен предявеният от П. С. Ч. против Т. Л. Т. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че от фактическа страна е безспорно между страните и е установено с влязлото в сила на 24.08.2021г. решение на Бургаски районен съд, постановено по гр.д. № 7735/2020г. по описа на този съд, че ищцата и ответникът са бивши съпрузи, сключили брак на 27.07.1996г., като бракът им е прекратен със съдебното решение. На 14.11.2012г. ищцата като кредитополучател, а ответникът като съдлъжник са сключили с „Райфайзенбанк България“ АД договор за потребителски кредит в размер на сумата 5 099лв., която сума е усвоена на 05.12.2012г. Приел е за безспорно, че на 06.12.2012г. ответникът е сключил договор за доброволна делба с брат си, по силата на който е придобил поземлен имот в с. Войника, с построената в имота жилищна сграда. Въззивният съд е посочил, че по делото няма категорични доказателства сумата по кредита да е платена от ответника на неговия брат, именно за уравнение на дела му по сключения договор за доброволна делба така, както е твърдяла ищцата. Посочил е, че този факт не е установен от показанията на св. Т. – дъщеря на страните, която е поддържала, че не е видяла лично предаването на парите и фактът е отречен от св. Т., който е поддържал, че не е получавал пари и делът му е уравнен с други наследствени имоти. Допълнил е, че показанията на св. Т. не само, че не са опровергани, дори напротив, същите съответстват и на договорното съдържание на договора за доброволна делба от 06.12.2012г., както и на установените други сключени между двамата братя - ответника и свидетеля, договори за доброволна делба и разпореждания с общи имоти. При съвкупната преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е направил извод, че по делото не е доказано твърдяното от ищцата обогатяване на ответника без основание. За да достигне до този извод, решаващият съд е приел от правна страна, че по делото е безспорно установено, че процесният кредит е сключен по време на брака на страните, послужил е за задоволяване на нужди на семейството на страните и е погасен по време на брака им, като погасяването е извършено от ищцата с нейни лични средства - от трудовото й възнаграждение и със суми от личната й банкова сметка. При тези данни е посочил, че за отношенията на страните приложение намира разпоредбата на чл. 32, ал.2 от СК, според която съпрузите отговарят солидарно за задълженията, поети от двамата или от единия от тях за задоволяване на нужди на семейството. Допълнил е, че под „нужди на семейството“, според практиката на ВКС, се разбират общите потребности на членовете на семейството, които главно са за снабдяване с храна, стоки, продукти, материали, заплащането на необходимите за съвместния живот разходи /включително за оправданите лични нужди на членовете на семейството/, задоволяването на които произтичат от изискванията за семейна солидарност, благополучие и взаимопомощ. Посочил е, че според практиката на ВКС, се счита, че всичко закупено от съпрузите по време на брака, включително и закупуването на недвижими имоти с посочената цел, е за нуждите на семейството. Изяснил е, че съгласно трайната практика на ВКС, в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. Ако той не направи това, се приема, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. Допълнил е, че когато един от солидарните длъжници - бивш съпруг удовлетвори кредитор, той придобива регресно право срещу другия съпруг, за да възстанови нарушеното имуществено равновесие. Направил е извод, че в настоящия случай, при изплащане от ищцата на кредита, който е разходван за нужди на семейството и по който кредит съпругът-ответникът е съдлъжник, не може да се приеме, че този съпруг се е обогатил без основание за сметка на ищцата. След като кредитът е използван за задоволяване на семейни нужди, е налице основанието по чл. 32, ал.2 СК, съгласно което бившите съпрузи отговарят солидарно за връщането на задълженията. Направил е извод, че иск по чл.32, ал.2 СК не е предявен по делото, а предявеният на основание чл.59 ЗЗД иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос при наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според указанията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. ВКС разяснява, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. В изложението на касационните основания касаторката поставя следния въпрос: „В случай, че по време на брака един от съпрузите плати изцяло с лични средства парично задължение, предназначено за нужди на семейството, може ли да претендира от другия съпруг връщане на припадащата му се част от дълга, предявявайки иск по чл. 32, ал.2 от СК, във вр. с чл. 127, ал.2 ЗЗД ?“. Видно от мотивите на въззивния съд, този въпрос не е обусловил решаващите мотиви на инстанцията по същество. Тази инстанция е отхвърлила предявения иск с правна квалификация чл. 59 ЗЗД, поради това че ищцата не е доказала твърдяното от нея обогатяване на ответника без основание. Изводите на съда относно неоснователността на иска са свързани с други правни изводи, посочени по-горе, по които касаторката не поставя правни въпроси, които да са относими към производството по чл. 288 ГПК. Поради което не е налице общото основание по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване. За да е относим правният въпрос като основание по смисъла на чл. 280 ГПК, то на първо място следва въззивният съд да се е произнесъл по него и това произнасяне да е обосновало изводите му относно основателността или не на иска, което изискване в случая не е налице. При липса на общо основание по чл. 280, ал.1 ГПК, е безпредметно обсъждането на наличието на наведените от касаторката допълнителни основания за допускане на касационното обжалване – чл. 280, ал.1, т.1, предл. второ и т.3 от ГПК. Само за яснота на касаторката следва да се посочи, че цитираните от нея две решения на ВКС са неотносими. И в двете решения предмет на обсъждане са били въпроси, свързани с предявени искове по чл. 25, ал.2 СК /отм./ и чл. 32, ал.2 СК /2009г./. Докато в настоящия случай, искът е с правна квалификация чл. 59 ЗЗД. По отношение на допълнителното основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, жалбоподателката само бланкетно го е цитирала, без да обоснове какво е значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторката не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Предвид изложените съображения, не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението. С оглед изхода на спора в настоящото производство, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство разноски, в размер на 400 лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. Воден от горното, състав на Четвърто ГО на ВКС