Определение № 2516 от 31.08.2026 г. на ВКС по т. д. № 343/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

„ЗАСТРАХОВАТЕЛНО ДРУЖЕСТВО Е.“ АД обжалва Решение № 606/01.12.2025 г. по в.т.д. № 562/2025 г. на АС-София, с което след частична отмяна и частично потвърждаване на Решение № 566/17.04.2025 г. по т.д. № 914/2024 г. на СГС са уважени предявените от „Д. – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД срещу него осъдителни искове с правно основание чл. 493, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ вр. чл. 499, ал. 8 КЗ вр. чл. 53, чл. 127, ал. 2, изр. 1 и чл. 86 ЗЗД за част от изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, лихви и съдебни разноски, съответна на степента на съпричиняване на събитието от задължително застрахования от ответника автомобилист, заедно с обезщетение за забава.

Наведени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът сочи, че въззивният съд неправилно се е позовал на фактически и правни изводи, обективирани в мотивите на постановената срещу другия застрахован присъда в несъставомерната им част, като така не е спазил принципа за непосредственост (изискващ да изгради вътрешното си убеждение на база събрани от него доказателства) и на равнопоставеност (ползваните доказателства са събрани в друг процес без негово участие). Поддържа и нарушение на правилата за доказателствената тежест, тъй като според него липсва проведено от ищеца пълно доказване на противоправното поведение на застрахования при ответника тракторист (тракторът не е бил нито в престой, нито в паркирано състояние на пътя, а водачът му се е готвил да навлезе в път без настилка), но въпреки това последният е окачествен като съпричинител. Счита, че събитието е настъпило изцяло в причинност с нарушението на застрахования от ищеца автомобилист, който е имал възможност своевременно да възприеме като препятствие намиращия се на пътното платно трактор и да осъществи съответните на това действия (намаляване на скоростта и при необходимост – спиране), вместо което е предприел изпреварване, без да се съобрази с видимия насрещно движещ се автомобил. Допълва, че разпоредбата на чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП урежда три фактически състава на забранено спиране/паркиране, а въззивният съд не е мотивирал кое конкретно е допуснатото от този водач нарушение на горепосоченото правило. Заявява също, че в очевидно нарушение на материалния закон съдът го е осъдил за част от платените от ищеца лихви и разноски във връзка с воденото срещу последния дело, въпреки че съгласно чл. 126, ал. 2 ЗЗД забавата на един солидарен длъжник не произвежда действие спрямо друг, нито пък солидарността води до отговорност за липсата на доброволно изпълнение от страна на някой солидарен длъжник. Намира, че дължимостта на разноски е разделна, тъй като липсва норма, която да я урежда като солидарна, както и че без изрична уговорка между двамата застрахователи не могат да се дължат лихви върху лихви. За допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата „Д. – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД счита, че не са налице предпоставки за допускане на обжалването, и излага становище за неоснователност на касационните доводи.

Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу обжалваемо решение на въззивен съд. При преценка на предпоставките за допускането й до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК съдът съобрази следното:

„Д. – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД е предявило срещу касатора на основание чл. 493, ал. 1, т. 1, пр. 1 КЗ вр. чл. 499, ал. 8 КЗ вр. чл. 53, чл. 127, ал. 2, изр. 1 и чл. 86 ЗЗД осъдителни искове за главно вземане в размер от 143 458,59 лв., представляващо 1/3 от сумата, изплатена от ищеца като застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите (обезщетение за неимуществени вреди на двама увредени, лихва за забава и съдебни разноски) във връзка със събитие от 07.03.2016 г., съпричинено от задължително застрахован от ответника водач, и акцесорно вземане в размер от 26 219,70 лв., представляващо обезщетение за забава в погасяване на регресния дълг за периода 19.11.2022 г. – 29.04.2024 г., ведно със законна лихва от предявяване на иска до погасяването.

Първоинстанционният съд е установил, че задължително застрахован от ищеца автомобилист е признат с влязла в сила присъда за виновен в това, че на 07.03.2016 г. при управление на лек автомобил в нарушение на чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 25, ал. 2, изр. 1 ЗДвП е навлязъл в насрещната пътна лента, където е реализирал сблъсък с насрещно движещ се лек автомобил и така е причинил смъртта на неговия водач; с решение, действащо спрямо настоящия ответник в качеството му на помагач, „Д. – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД като застраховател на делинквента е осъдено да заплати на съпругата на починалия обезщетение за неимуществени вреди в размер от 150 000 лв., на неговия син – 130 000 лв., ведно с обезщетение за забава, на процесуалния им представител – адвокатско възнаграждение, а по сметка на съда – държавна такса; в изпълнение на решението ищецът е заплатил общо сумата от 430 375,77 лв. Намерил още, че навлизането на осъдения водач в насрещната лента е предприето в тъмната част на денонощието с цел заобикаляне на трактор с широчина 1,5 м, спрял попътно (в дясната част на лентата), но без включени светлини и поставени означения и частично ограничавайки взаимната видимост на сблъскалите се водачи. От тези факти е заключил, че водачът на трактора, задължително застрахован от ответника, е нарушил чл. 59, ал. 1 ЗДвП, защото не е сигнализирал по надлежен начин за спирането си (извършено без установена причина) и така е препятствал водача на попътно движещия се автомобил да го забележи от по-голямо разстояние. Отчитайки, че последният е могъл да предотврати събитието при предприето спиране в момента, в който е забелязал трактора, съдът е аргументирал, че основен принос (80 %) за деликта има осъденият, а трактористът е съпричинил в степен от 20 %. Счел е също, че отговорността на ответника като застраховател на съпричинилия се ограничава до платеното обезщетение и лихви, но не включва съдебните разноски по воденото срещу другия застраховател дело, в резултат от което и отхвърляйки възражението за погасителна давност, е уважил иска за главница до сумата от 81 860,51 лв., а този за мораторна лихва – до сумата от 14 930,21 лв.

Спорът пред въззивния съд е пренесен от двете страни: от ищеца – с оплакване срещу приетото съотношение на съпричиняване и изключването от регресното вземане на стойността на платените съдебни разноски, а от ответника – срещу извода за допуснато от тракториста нарушение в причинност със събитието и срещу ангажиране на отговорността му за платената от ищеца на увредените лица мораторна лихва.

След анализ на събраните в първоинстанционното производство доказателства (писмени, експертно заключение и показания на свидетели, вкл. очевидец) въззивният съд е установил идентична фактическа обстановка и е споделил правния извод за наличие на съпричиняване от тракториста, като е квалифицирал нарушението му като такова по чл. 94, ал. 1 и чл. 98, ал. 1, т. 1 ЗДвП – престой на пътното платно извън населено място в тъмната част на денонощието без основателна причина и без обозначение чрез аварийни светлини, ограничаващ частично видимостта на попътно движещите се към тези в насрещната лента. Съобразявайки, че именно разположението на трактора по гореописания начин е било първопричина за предприетата от осъдения маневра, въззивният съд е намерил, че степента на допринасяне на тракториста е 30 %. В отлика от първоинстанционния съд и по аргумент от чл. 429, ал. 5 КЗ той е заключил също, че ответникът отговаря и за разноските, присъдени в тежест на ищеца във воденото срещу него дело, по което той е бил помагач. С последния факт е аргументирана и неоснователност на оплакването на ответника, че не отговаря за лихва поради липса на уведомяване съгласно чл. 429, ал. 3 КЗ. В резултат исковете са уважени в цялост.

При тези данни не се установява очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, дължаща се на поддържаното от касатора нарушение на чл. 126, ал. 2 ЗЗД при обосноваване на отговорността му за лихва и съдебни разноски. На първо място, следва да се посочи, че режимът на дължимост на лихва от застрахователя на делинквента спрямо увреденото лице е различен по отменения КЗ (обн. ДВ 103/2005 г.) и сега действащия КЗ (обн. ДВ 102/2015 г.). При действието на отменения КЗ застрахователят дължи на увредения в пълен обем мораторната лихва, която му дължи и делинквентът – от датата на увреждането (Решение № 60121/29.10.2021 г. по к.т.д. № 1928/2020 г. на ВКС, ТК., ІІ отд.), като това задължение не е за собствената му забава, а с изпълнението му се покрива отговорността на застрахования, към което застрахователят е задължен. В този случай при неколцина делинквенти всеки от техните застрахователи ще отговаря в пълен обем спрямо увреденото лице, а след удовлетворяването му ще има право на регрес за съответната част от изплатеното обезщетение, формирано по горепосочения начин, според приноса на застрахованите. При актуалната уредба пък режимът е двуяк. От една страна, на основание чл. 429, ал. 2, т. 2 вр. ал. 3 КЗ за периода от уведомяването си до изтичане на срока за произнасяне по чл. 497 КЗ застрахователят дължи на увредения лихва като елемент от застрахователното обезщетение (както в хипотезата на отменения КЗ), което е проява на неговата гаранционно-обезпечителна отговорност, а не на отговорността за собствената му забава (Решение № 182/08.07.2025 г. по к.т.д. № 2408/2022 г. на ВКС, ТК, І отд.). След изтичане на срока по чл. 497, ал. 1 КЗ задължението му за лихва вече почива на забавеното му произнасяне по претенцията (Решение № 50001/03.02.2023 г. по к.т.д. № 2530/2021 г. на ВКС, ТК, І отд.), а последното може да се разглежда и като факт, релевантен по смисъла на чл. 126, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 499, ал. 8, изр. 2 КЗ.

Приложимият към спора закон се определя съгласно § 22 ДР КЗ от момента на сключване на застрахователния договор, за което в мотивите към решенията на въззивната и първата инстанция няма данни (въззивният съд е възприел дадената с първоинстанционното решение квалификация на иска за главница по действащия КЗ, макар решението по иска на увредените срещу застрахователя да е постановено при квалификация по отменения КЗ; квалификацията на въззивния съд не е оспорена от страните нито като правна, нито от гледна точка на фактите, които я предопределят). Независимо от това кой закон ще се приложи обаче, не се установява нарушение във връзка с включването на платената лихва в регресното вземане, което да се окачестви като видимо – и при неоспорената от страните приложимост на действащия КЗ възможността за индивидуална забава само на отделния солидарен длъжник е фактически въпрос, тъй като почива на изводи относно момента на уведомяване на всеки от застрахователите, каквито не са формирани от въззивния съд и не са видими от мотивите му.

Отговорността за разноски пък се явява възложена на касатора не при неправилно приложение на чл. 126, ал. 2 ЗЗД, а поради неговото бездействие в качеството му на привлечен да погаси своевременно целия дълг, за който той отговаря спрямо увредените лица.

Обосноваването на заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква като първа предпоставка да е формулиран правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно. Второто селективно условие е отговорът на този въпрос да е даден от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.

Касаторът е поставил следните питания:

1. Ползват ли се със сила на пресъдено нещо мотивите на влязлата в сила присъда, съдържащи констатации относно правнорелевантните факти, или тези факти могат да бъдат обект на спор, доказване и установяване в други производства?

Въпросът не е обуславящ, тъй като не кореспондира с данните по делото. Макар въззивният съд да се е позовал на мотивите на присъдата във фактологичната й част (относно местоположението на трактора към момента на деянието и небозначаването му със светлини), той е формирал и собствени фактически изводи на база приетата в настоящия процес автотехническа експертиза и основно – при кредитиране на показанията на свидетеля-очевидец. Поради това, какъвто и да е отговорът на поставения от касатора въпрос, той не би довел до промяна в изхода от спора при съобразяване на фактите, приети за доказани от събраните в настоящото дело доказателства, чиято преценка не е обект на анализ в този касационен етап. Следователно питането не удовлетворява общата селективна предпоставка.

2. Длъжна ли е страната да проведе пълно и главно доказване относно обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения и от които извлича изгодни за себе си правни последици?

За да е може да осигури достъп до касационен контрол, питането следва да почива на възприети от въззивния съд факти, а не да съдържа в себе си като предпоставка тяхното неправилно установяване и да цели проверката им. Следователно, за да е обуславящ така формулираният въпрос, трябва от мотивите на решението да е видно, че съдът едновременно е формирал извод за липса на проведено пълно доказване и въпреки това е приел за доказани факти, ползващи носещата тежестта страна. Такова процедиране обаче не се установява – тежестта за противоправното поведение на тракториста и причинната връзка между него и събитието е възложена на ищеца и съдът е счел, че тя е изпълнена, намирайки за напълно доказано извършеното от тракториста нарушение и причинността му с произшествието. На практика с поставения въпрос касаторът цели да се повери правилността на преценката за доказаност, но, както беше посочено, подобна дейност не е присъща на селективната фаза.

По изложените съображения не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,