Определение № 5292 от 18.11.2025 г. на ВКС по д. № 2219/2025 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Е. М., чрез адв.В. И. срещу въззивното решение на Градски съд София по гр.д. №5813/24 г. и по допускане на обжалването. Въззивното решение се обжалва в частта, с която е уважен предявеният от М. М. срещу касаторката / негова дъщеря/ иск по чл.249 ЗЗД, за връщане на безвъзмездно предоставения й гараж, описан по делото и в решението - №*** с площ от 24,42 кв.м., на посочения адрес в [населено място]. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на вероятна нищожност и /или недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение – въпроси 1-12,19,20,25 / изчерпателно или примерно са посочени основанията за нищожност в ТР №1/10.02.12 г. ОСГТК, с оглед на р. №7/13 г. на КСРБ, може ли безмотивно и незаконно нищожността да се отнася към неправилност, може ли съдът да се произнася „плюс петитум“ по иск за опразване, разгледан по реда на чл.310, ал.1,т.2 ГПК, постановявайки правно и обществено непоносими съдебни актове, погазващи свръхимперативни конституционни правни норми и без съобразяване с фактите и правото/. Позовава се също на неправилност /поради противоречие с материалния закон, необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила/ на изводите на въззивния съд по съществото на спора - въпроси 13 - 18,21,22,23,24. Оплакванията за неправилност обаче не обосновават осн. по чл.280, ал.1 и 2 ГПК и по тях ВКС не се произнася в настоящото производство – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. В това ТР са разграничени осн. по чл.280, ал.1 от тези по чл.281,т.3 ГПК и са посочени целта и приложното поле на двете групи основания. По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е счел за неоснователно оплакването на касаторката като въззивник за нищожност на първоинстанционното решение по иска с пр. осн. чл.249, ал.1 ЗЗД. Приел е, че нищожно е решение, постановено от незаконен състав, не в изискуемата от закона писмена форма или излизащо извън правораздавателната компетентност на съда. Нищожно е и абсолютно неразбираемото решение. Такива тежки пороци първоинстанционното решение няма. То не е и недопустимо – произнесено е по допустим иск при спазване на заявената от ищеца евентуалност на исковете. По същество на спора въззивният съд е приел, че твърдяното от ищеца правоотношение между страните по безсрочен, неформален и реален договор за заем за послужване с процесния гараж е доказано, като ответницата и към момента ползва гаража. Ищецът е упражнил с исковата молба потестативното си право на едностранно прекратяване на безсрочния договор за заем за послужване с вещта и може да иска връщането й. Въззивният съд не е разгледал възражението на ответницата за придобиване на вещта по давност, позовавайки се на чл.314, ал.3 ГПК. При данните по делото неоснователни са оплакванията на касатора за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение по делото. Изводите на въззивния съд за тези два порока съответстват на практиката на ВКС – ТР №1/10.02.12 г. ОСГТК и на закона – по реда на чл.310, ал.1,т.2 ГПК се разглеждат искове за опразване на наети и заети помещения, както е в случая. Не се установяват и твърденията за нередовност на исковата молба –в нея са изложени надлежни твърдения и за двете претенции и е посочен начинът на съединяването им. Материалният закон е издирен и приложен към установените по делото релевантни за спорното право факти. Въззивното решение не нарушава свръхимперативни, установени в изключителен обществен интерес норми и не е обществено непоносимо. С него мотивирано са обсъдени относимите към спора твърдения, доводи и възражения на страните – ТР №1/2001 г. и ТР №1/13 г. ОСГТК. В хода на делото са положени дължимите от инстанциите по същество усилия за разрешаване с валиден правораздавателен акт на отнесения към съд правен спор. Останалите въпроси, както бе посочено по-горе, не обосновават общите и допълнителни основания за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 ГПК, за което е възразил и ответникът по жалба. Сочените основания за допускане на обжалването не се установяват, поради което ВКС на РБ, трето г.о.