Определение № 104 от 16.01.2024 г. на ВКС по т. д. № 2736/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на “Юробанк България“ АД, [населено място] срещу решение № 262624 от 26.08.2022 г. по в. гр. д. № 4860/2021 г. на Софийски градски съд, Въззивно отделение, ІI „А“ състав, с което е потвърдено решение № 20001205 от 04.01.2021 г. по гр. д. № 10304/2019 г. на Софийски районен съд, 151 състав. С първоинстанционния акт, в обжалваната негова част, са уважени предявените от С. А. Д. от [населено място] срещу банката-касатор обективно съединени искове: иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 7, ал. 2, чл. 12 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договор за потребителски кредит HL 27107/19.11.2007 г. и искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумите: 1342.64 швейцарски франка, представляваща недължимо платена възнаградителна лихва по същия договор за периода от 20.02.2014 г. до 28.01.2019 г.; 25 000 лв. – платени при начална липса на основание анюитетни вноски за периода от 20.02.2014 г. до 28.01.2019 г. и 18.60 швейцарски франка – недължимо платена такса управление. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Според касатора, въззивният съд погрешно е приел, че оспорените клаузи от процесния договор не са индивидуално договорени, както и че банката е трябвало да даде на кредитополучателя информация за бъдещото движение на валутните курсове. Като необосновани преценява и изводите, че поради промяната в курса на франка задължението на ищеца се е увеличило и той е извършил надплащане в полза на банката, като твърди, че всички вноски по кредита са в пълно съответствие със сключеното между страните споразумение от 26.11.2012 г. Изразява несъгласие и с уважаването на осъдителните искове по чл. 55 ЗЗД с аргумента, че ищецът не е активно легитимиран по тях, доколкото не той, а трети за делото лица са погасявали задълженията по процесния договор за кредит. Като значими за спора и обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. При договор за банков кредит в чуждестранна валута значителната неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора. Тази неравнопоставеност обаче може ли да се преценява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора, като промени в обменния курс, върху които продавачът или доставчикът не е имал контрол и които не е можел да предвиди? Когато липсват доказателства за това, че банката е била в състояние да предвиди развитие в обменния курс между националната валута и швейцарския франк от мащаба на това, което се наблюдава след 2007-2008 г., разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе изцяло свързания с обменния курс риск“; 2. При преценка за наличие на неравноправни клаузи в договор за кредит, кой има основание да претендира връщане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД на недължимо платено въз основа на тези клаузи – лицето, което е плащало вноските по кредита, или кредитополучателят“. По отношение на първия въпрос е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – противоречие с решението по дело С-186/16 на СЕС, а по отношение на втория въпрос – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, аргументирано с твърдението, че чрез отговора на този въпрос ще се осигури точното прилагане на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, както и възможност за защита срещу неоснователно предявени осъдителни искове, предявени от лица, които не са плащали вноските по кредита, също и съответствие с практиката, формирана с Решение № 60080 от 16.09.2021г. по т. д. № 466/2020г. на ВКС, I т. о. Освен това, касаторът счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалвания акт по отношение на претенциите по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, доколкото плащанията по договора не са направени от кредитополучателя С. Д., а от трети за кредитното правоотношение лица. Ответникът по касация – С. А. Д. от [населено място] – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на жалбата без уважение, по съображения в писмен отговор от 06.12.2022г. Претендира присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените от С. А. Д. срещу банката-касатор искове с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във връзка с чл. 143 и чл. 146 ЗЗП за прогласяване нищожността на чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 2 и ал. 3, чл. 7, ал. 2, чл. 12 и чл. 22, ал. 1 и ал. 2 от договор за потребителски кредит HL 27107/19.11.2007 г., въззивният съд е споделил извода, че посочените клаузи не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя във вреда на последния. Приел е, че клаузата на чл. 3, ал. 5, даваща възможност на банката едностранно да променя по всяко време действащия базов лихвен процент (съставляващ основния компонент на договорената лихва), е неравноправна, тъй като в нея не се съдържа посочване на факторите, при наличие на които се извършва промяната, нито методологията за това. Според съда, кредитополучателят не е имал възможност да влияе върху съдържанието на процесните клаузи и е поставен в неравностойно положение спрямо банката, която е установила условия в негова вреда. Във връзка с валутния риск съдът се е позовал на практика на Съда на Европейския съюз, според която клауза от договор за кредит в чуждестранна валута, предвиждаща месечните вноски за погасяване на кредита да се извършват в същата валута, в случай на обезценяване на националната парична единица спрямо тази валута, поставя курсовия риск в тежест на потребителя, като такава клауза трябва да може да се разбира от среден потребител по отношение на потенциалните й значителни икономически последици върху финансовите му задължения. Посочено е също, че банката е следвало да предостави на ищеца информация за очакваните прогнози относно промяната на швейцарския франк, спрямо който националната валута няма фиксиран курс, с каквато информация банката би трябвало да разполага като неизменна част от професионалната й дейност, а по делото не е доказано ищецът да е получил такава информация. Съдът е взел предвид сключеното между страните допълнително споразумение от 26.11.2012 г., но е преценил, че същото не санира нищожните клаузи на процесния договор и не опровергава извода за липса на индивидуално договаряне на клаузите в него. Съпоставяйки разпоредбата на чл. 145 ЗЗП с клаузите на чл.1, ал. 1, чл. 2, ал. 1 и ал. 3, чл. 6, ал. 1 и ал. 2 и чл. 21 и чл. 22 от договора за кредит и вземайки предвид заключението по назначената съдебно-икономическа експертиза, въззивният съд е приел, че реален паричен поток от банката към кредитополучателя в швейцарски франкове не е осъществен. Независимо от това, според съда, липсва основание да се приеме, че валутата, в която се договаря и предоставя кредитът, е лева, тъй като тези клаузи от договора по ясен начин обективират волята на страните за предоставяне на кредита в швейцарски франкове (равностойни на определено количество лева), с превалутиране на така получения ресурс от швейцарски франкове в лева в деня на усвояването му и дължима лихва за ползване на паричния ресурс в същата валута - швейцарски франкове. По отношение на поетия от кредитополучателя с чл. 22 от договора риск от промяна в курса на швейцарския франк спрямо българския лев и от превалутирането по чл. 21 от същия договор, съдът е посочил, че този риск, макар и осъзнат, е поет от ищеца-кредитополучател при липса на възприетите в практиката на ВКС и на Съда на Европейския съюз предпоставки за яснота и разбираемост, поради непредоставена възможност да осъзнае икономическите последици от поемането му въз основа на достатъчна за формиране на волята му информация. С оглед на това е стигнал до извода, че по този начин кредитополучателят е поел изцяло валутния риск, а за банката са предвидени механизми за преодоляване негативите при евентуално понижаване курса на швейцарския франк, чрез едностранно увеличение лихвата по кредита и хеджиране, като допълнително е отчел и обстоятелството, че превалутирането на предоставения кредит от швейцарски франкове в лева е предпоставено от съгласието на банката. По отношение на клаузата на чл. 7, ал. 2 от процесния договор, предвиждаща „скъсен“ падеж, т. е. ако падежът се пада в неприсъствен ден, вноската трябва да се плати в последния работен ден преди падежа, въззивният съд е приел, че нищожността й произтича от противоречието с нормата на чл. 72, ал. 3 ЗЗД. Като неоснователно решаващият състав е преценил становището на банката за липса на активна материалноправна легитимация на ищеца да претендира връщане на процесните суми, доколкото погасяването на вноските по кредита е извършвано не от него, а от трети за провоотношението лица. Посочил е, че с внасянето (предаването) на сумите по сметката на ищеца, третите лица губят собствеността върху средствата, като техен собственик става именно ищецът, който е титуляр на сметката. Поради това е направил извод, че погасяването на вноските е ставало със средства, собственост на ищеца и следователно той е активно материалноправно легитимиран по предявените осъдителни искове. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Първият от поставените от касатора въпроси не може да бъде преценен като значим за изхода на конкретното дело по смисъла на разясненията, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, доколкото отговорът му е предпоставен от проверка за правилността на обжалвания акт, каквато е възможна само при вече допуснат касационен контрол. Отделно от това, по отношение на същия не е налице и заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Цитираната от касатора практика на Съда на Европейския съюз – решението по дело С-186/16 – не съдържа конкретни разрешения, даващи отговор на поставения въпрос, в противоречие с които да се е произнесъл въззивният съд. Напротив, при извършването на преценката за неравноправност на процесните клаузи от договора за кредит решаващият състав е съобразил както посоченото решение, така и решението по дело С-119/17, като изцяло е съобразил и даденото от СЕС задължително тълкуване на разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993г., както и разясненията относно правомощията на националната юрисдикция при разглеждане на споровете относно неравноправни клаузи в потребителски договори за кредит. Безспорно, вторият въпрос, касаещ изпълнението на задължението от трето лице, има характер на обуславящ за изхода на спора, т. е. по отношение на него е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е осъществено обаче поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като отговорът на този въпрос се съдържа имплицитно в постановените от ВКС множество решения (решение № 1131 от 22.12.2006 г. по т. д. № 717/2006 г., II т. о., решение № 197 от 07. 02. 2012 г. по т. д. № 1043/2010 г., ІІ т. о., решение № 400 от 20. 01. 2015 г. по гр. д. № 1756/2014 г., ІV г. о. и др.). В посочената практика се приема, че: Задълженията могат да се изпълняват от трети лица против волята на кредитора, освен ако кредиторът има интерес изпълнението да бъде извършено лично; Когато се дължи заместима престация, т. е. задължението е такова, че може да бъде изпълнено от лице, различно от длъжника, и страните не са изключили изрично тази възможност, задължението може да бъде изпълнено и от друго лице; Когато задължението не е с оглед личността на длъжника, кредиторът не може да откаже да приеме извършеното от друго лице изпълнение; Длъжникът може да възложи на трето лице да извърши от негово име и за негова сметка дължимите изпълнителни действия, но и всяко трето лице може да изпълни задължението от свое име и по своя инициатива; За да има изпълнение от трето лице съгласно чл. 73 ЗЗД, е необходимо третото лице да е знаело, че изплаща чужд дълг и да е извършило плащането с желание да освободи длъжника от задължението; Извършеното от третото лице изпълнение на чужд дълг има погасителен ефект, еднакъв с този на изпълнението от длъжника, когато задълженията не са intuitu personae и изпълнението не е извършено поради грешка; За настъпването на погасителния ефект е без значение дали третото лице има или няма интерес от изпълнението на чуждия дълг; Законът не изисква наличието на правен интерес като предпоставка за изпълнението от третото лице; Правният интерес има значение само във вътрешното правоотношение между третото лице, извършило плащането, и длъжника, чието задължение се погасява, и се отнася до възможността на третото лице да се суброгира в правата на кредитора съгласно чл. 74 ЗЗД. Наличието на посочената практика изключва възможността за допускане на касационно обжалване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а поради съответствието на въззивното решение с нея – касационният контрол не може да бъде допуснат и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Що се отнася до посоченото от касатора решение № 60080 от 16.09.2021г. по т. д. № 466/20г. на ВКС, І т. о., същото е ирелевантно, тъй като касае различна хипотеза – погасяване на вноски от един от съдлъжниците по кредита, а не от трето за правоотношението лице. На второ място, касационното обжалване не може да бъде допуснато и поради очевидна неправилност на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, необходимо е неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без необходимост от анализ и излагане на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидната неправилност е налице при видимо тежко нарушение на материалния или процесуалния закон или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебният акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл; когато е постановен extra legem, т. е. съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма; както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В конкретната хипотеза тези предпоставки не са налице. Основанието „очевидна неправилност“ е аргументирано с доводи, повтарящи развитите в касационната жалба оплаквания за неправилно прилагане разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Поради всички изложени съображения касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При този изход на делото, касаторът следва да заплати на ответницата по касация разноски за настоящото производство в размер на сумата 1200 лв. – адвокатско възнаграждение, чието уговаряне и заплащане в брой се установява от представения договор за правна защита и съдействие. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК