Определение № 2897 от 15.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1847/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на адв. Н. Н. Д. – процесуален представител на ищцата З. И. М., против имащата характер на определение част от решение № 114/29.04.2025 г. по в.т.д. № 91/2025 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с която е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 92/20.01.2025 г. по т.д. № 401/2023 г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на искането по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, чрез увеличаване размера на адвокатското възнаграждение. В частната касационна жалба се въвеждат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на материалния закон. Изтъква се, че присъденото адвокатско възнаграждение за оказаната на ищцата безплатна правна помощ от 15 000 лева е занижено и не отговаря на фактическата и правна сложност на делото, неговата продължителност, извършените от адвоката правни и фактически действия, както и на разходите му, вкл. ежедневни такива. Присъденият адвокатски хонорар не е съобразен и с предвидените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Излагат се подробни аргументи относно приложението на решение по дело С-438/2022 на СЕС. В тази връзка се акцентира, че при определяне дължимото адвокатско възнаграждение апелативният съд не е извършил препоръчаната в т. 56 от горецитираното решение преценка дали приетата от Висшия адвокатски съвет наредба би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, пар. 1 ДФЕС. При тази преценка би следвало да се съобрази, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, която препраща към наредбата при определяне на адвокатското възнаграждение за безплатна правна помощ на материално затруднено лице, е съответна на правото на ЕС, респ. не нарушава забраната по член 101, пар. 1 ДФЕС, тъй като в тази хипотеза не е възможна конкуренция с други адвокати, поели безплатна адвокатска защита, след като възнаграждение за осъщественото представителство ще бъде получено само при положителен изход на делото. Счита се, че съпоставянето на възнаграждението по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА с това по Закона за правната помощ не е уместно, тъй като непропорционалността при тяхното заплащане засяга страната, в тежест на която се възлагат разноските по делото, но не и потребителите на безплатна правна услуга. Релевира се и разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 г., според която адвокатското възнаграждение се определя съобразно вида и броя на предявените искове за всеки един от тях поотделно, независимо от формата на съединяване. В случая ищцата е предявила искове за неимуществени и имуществени вреди, като съдът е уважил същите за сумите от 450 000 лева и от 14 046,23 лева. По тези доводи се претендира отмяна на обжалваното определение и уважаване на молбата по чл. 248, ал.1 ГПК, с увеличаване на адвокатското възнаграждение за оказаната на ищцата безплатна правна помощ на 29 176 лева с ДДС. Искането за допускане на касационен контрол се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 3 ГПК по въпроса: “Следва ли съдът, при приложението на Решение на СЕС по дело C-438/2022, и определяне на справедливо адвокатско възнаграждение, дължимо на адвокат, оказал безплатна правна помощ на клиент, да изхожда от фиксираните в Наредбата за минимални размери на адвокатските възнаграждения, като инструктивни, ориентировъчни относно представата на адвокатското съсловие за адекватност на адвокатските възнаграждения, или е обвързан единствено и само от фактическата и правна сложност на делото и какви са обективните критерии за определяне на фактическата и правна сложност на делото?”. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна ЗД “БУЛ ИНС” АД, ЕИК[ЕИК]. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 274, ал. 3 ГПК, намира следното: Частната касационна жалба е допустима – подадена е в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт. В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното определение по чл. 248, ал. 1 ГПК, с което е оставено без уважение искането на частния жалбоподател за увеличаване размера на адвокатското възнаграждение за оказаната на ищцата безплатна правна помощ пред първата инстанция, се е позовал на задължителните постановки на решение на СЕС по дело С-438/2022 и формираната след неговото постановяване практика на касационната инстанция. Отбелязал е, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. С оглед на това е приел, че в разглеждания случай се касае за типичен спор с правно основание чл. 432 КЗ, по чийто предмет е налице трайна съдебна практика. Защитата на ищцата е осъществена с исковата и допълнителна искова молба и явяване в две съдебни заседания, по време на които са изслушани показанията на трима свидетели и обясненията на вещи лица по две експертизи. Спрямо тези критерии и извършените действия, възнаграждението от 15 000 лева, съответства напълно на фактическата и правна сложност на делото, както и на обема на извършените процесуални действия. Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация. Поставеният от частния касатор въпрос е материалноправен и е обусловил решаващата воля на апелативния съд, с което покрива общите изисквания на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед препращащата разпоредба на чл.36, ал. 2 вр. с чл. 38, ал. 2 ЗА, относима при преценката размера на адвокатското възнаграждение за оказана безплатна правна помощ е Наредба № 1/2004 г., която съдът следва да откаже да приложи, тъй като установените с нея правила за минимални размери на адвокатските възнаграждения представляват нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, пар. 1 ДФЕС, съобразно даденото от СЕС задължително тълкуване в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22. На настоящия състав е служебно известно определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. 1908/2022 г. на ВКС, ТК, I т.о., в което е прието, че посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир и не са обвързващи за съда. Същите, както и приложимите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от решаващия състав с оглед вида на спора, защитимия интерес, извършените от адвоката процесуални действия и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Разбирането за необвързване преценката на съда с предвидените в наредбата минимални размери и критериите за определяне на адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА е възприето в определение № 1151/11.04.2025 г. по ч.т.д. № 581/2025 г. на ВКС, I т.о., определение № 4497/09.10.2024 г. по ч.гр.д. № 2886/2024 г. на ВКС, IV г.о., определение № 2948/12.06.2024 г. по ч.гр.д. № 1567/2024 г. на ВКС, I г.о., определение № 190/21.01.2025 г. по ч.т.д. № 2689/2024 г. на ВКС, II т.о., др. В обжалвания съдебен акт апелативният съд не се е отклонил от така формираната практика на касационната инстанция. Преценил е предмета на спора (иск по чл. 432 КЗ), наличието на формирана съдебна практика по прилагането на тази норма, извършените от адвоката на ищцата действия, проведените съдебни заседания. С оглед на това е стигнал до извода, че определеното от първата инстанция адвокатско възнаграждение от 15 000 лева съответства на фактическата и правна сложност на делото, както и на обема на извършените процесуални действия. Ето защо не се обосновава хипотезата на чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол. Касационно обжалване по поставеното питане не може да бъде допуснато и на релевираното от частния касатор допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради наличието на така формираната практика на ВКС и липсата на надлежно аргументиране от страната на нуждата от нейното осъвременяване. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационна проверка на обжалвания съдебен акт. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,