Определение № 465 от 04.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3393/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. И. Г., подадена чрез процесуален представител адв. Р. М. против решение № 116 от 17.04.2024г., постановено по в.гр.д. № 112/2024г. по описа на Окръжен съд – Стара Загора.

С обжалваното въззивно решение след ревизия на първоинстанционно решение № 590/23.11.2023г. постановено по гр.д. № 1843/2021г. по описа на Районен съд – Казанлък, на основание чл. 200, ал. 1 от КТ е отхвърлен предявеният от М. И. Г. с ЕГН [ЕГН] срещу С. Б. П. с ЕГН [ЕГН] – земеделски производител иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 25 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в понесени болки и страдания от закрита фрактура на дясната подбедрица, получена вследствие трудова злополука, настъпила на 13.06.2019г. при падане от черешово дърво по време на беридба.

В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявената искова претенция да бъде уважена.

Касационният жалбоподател поддържа, че решението не е съобразено със събраните по делото доказателства, както и че е необоснован изводът на въззивната инстанция за получено от него извънсъдебно обезщетение за трудовата злополука в размер на 15000 лева от работодателя. Твърди, че по делото не е било доказано реално извършено плащане от работодателя, нито конкретно основание на това плащане, а въззивният съд придал на представената по делото декларация последици на извънсъдебно споразумение между страните. Съдът не е обсъдил кои вреди са включени в обема на уговореното обезщетение и не е извършил преценка дали същите съвпадат с тези, предмет на исковата претенция в нарушение на съдопроизводствените правила. Не е съобразил също, че декларацията не съдържа дата, поради което не установява със съдържанието си периода, за който се отнася.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация С. Б. П., чрез процесуален представител адв. Н. М. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК.

Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.

За да пристъпи към разглеждане на заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, съобрази следното:

Въззивният съд е приел за установени следните факти: страните били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало на основание трудов договор № 24-805337 от 13.06.2019г., сключен между ответника, в качеството му на земеделски производител и работодател и ищеца, като работник, заемал длъжността „берач“. До момента на обявяване недействителността на този трудов договор с решение от 14.01.2022г. по гр.д. № 3118/2021г. по описа на РС – Казанлък, приел, че отношенията между страните се уреждат като при действителен договор /чл. 75 от КТ/. На 13.06.2019г., по време на работа, ищецът паднал от черешово дърво в стопанисвания от ответника масив с череши в землището на [населено място], общ. Казанлък. С разпореждане № 65/27.06.2019г. на ТП на НОИ – Стара Загора злополуката е приета за трудова. В причинна връзка със злополуката ищецът получил фрактура на костите на дясната подбедрица – закрито, за което било проведено оперативно лечение с метална остеосинтеза на счупването на дясната подбедрица с интрамедуларен пирон. Болничното лечение продължило 6 дни – от 13.06.2019г. до 19.06.2019г., а възстановителният период при правилно протичане на оздравителния процес до пълното възстановяване на движенията на десния долен крайник, с възможност за физически натоварвания – около 7-8 месеца. От заключение на СМЕ и събрани гласни доказателства посредством показания на трима свидетели, съдът приел, че в дните след инцидента и началото на възстановителния период ищецът е търпял силни болки от претърпяната травма на дясната подбедрица, които постепенно намалели по интензитет. Понастоящем здравословното състояние на ищеца е напълно възстановено – налице са данни за пълно зарастване на счупването на дясната подбедрица без дефицит в движенията на дясна глезенна и колянна става. Дискомфорта и незначителните болки са в резултат от непремахването на металната остеосинтеза на дясна подбедрица. След претърпяната злополука ищецът се нуждаел от чужда помощ при осъществяване на ежедневните битови дейности за период от около 1-2 месеца. Ответникът заплатил по сметка на МБАЛ “Тракия“ ЕООД, [населено място] сумата от 1490 лв. за табиален пирон, който бил поставен в крака на ищеца при операцията му, за което е издадена фактура № 2000040619/26.06.2019г., ведно с фискален бон от 26.06.2019г. Въз основа на приета по делото Декларация, подписана от ищеца и чиято автентичност е установена със заключение на СПЕ, приел, че ищецът е получил от ответника обезщетение за вредите от трудовата злополука. Обсъждайки съдържанието й, а именно изрично изявление /признание/ на ищеца, че ответникът С. Б. П. е заплатил операцията на крака му; че му е закупил лекарствата, които са му били предписани; че е осигурил транспорта до и от болницата и до дома му в [населено място] и че му е заплатил сумата от 15000 лв. като обезщетение за имуществени и неимуществени вреди, които е претърпял вследствие на падането; изявление, че декларацията е по повод на падането му от дърво при бране на череши на 13.06.2019г. в землището на [населено място] и че няма и повече няма да има финансови претенции към него, приел това доказателство като нарочно съставен свидетелстващ документ, материализиращ извънсъдебното признание на ищеца като негов автор, че той е получил сумата от посоченото в нея лице, а именно от ответника.

При тези факти, от правна страна въззивният съд приел, че с подписаната от него декларация, ищецът изразил воля, че е удовлетворен за претърпените от него вреди вследствие на падането и няма да има повече финансови претенции към работодателя. Преценил, че волята му е ясно изразена и няма нужда от тълкуване. От установения факт на получаване на сумата извел, че обезщетението е окончателно и репарира всички вреди. Макар съгласието на ищеца да е обективирано в декларация, а не в двустранно подписан документ /извънсъдебно споразумение/, посочил, че не може да се отрече наличието на определена парична равностойност за причинените му вреди, която той е определил и заявил, че приема без да има други претенции. Заключил, че изплатеното на пострадалия обезщетение следва да се приеме, че изцяло покрива вредите от трудовата злополука и ищецът не би могъл да има право на обезщетение за други вреди, различни от вече обезщетените и съществували към момента на изготвянето на документа. Обективираното признание за получаване на обезщетението в декларирания размер, приел, че съдържа съгласие на пострадалия, че полученото обезщетение репарира вредите му и отказ от право да търси обезщетение в по-голям размер за вече настъпилите вреди. Затова, при формираната от самия ищец воля, субективна в преценката за справедлив размер на обезщетението спрямо обхвата на търпимите от него неимуществени вреди отбелязал, че съдът не би могъл да приема различен справедлив размер на дължимо за същите вреди обезщетение. В този смисъл постановил и крайния си акт.

Касаторът М. И. Г. се позовава на наличие на основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните значими за изхода на делото въпроси:

1. Какво е значението на подписната от пострадалия работник декларация, в която същият е декларирал, че повече няма да има финансови претенции към платилия обезщетението и същата ограничава ли правото му на иск по чл. 200 от КТ?

2. Съдържащото се в декларацията изявление, че страната няма да има финансови претенции към платилия обезщетението представлява ли предварителен отказ от иск?

3. Длъжен ли е съдът да извърши преценка дали изявлението в подписаната от страната декларация, с което същата заявява, че няма да има финансови претенции към платилия обезщетението, представлява предварителен отказ от иск?

4. Длъжен ли е съдът при изплатено извънсъдебно обезщетение да изясни кои вреди са включени в обема на уговореното обезщетение, респ. припокриват ли се с претендираните пред съда вреди?

5. Липсата на валидно извънсъдебно споразумение препятства ли възможността на пострадалото лице да предяви срещу работодателя иск на основание чл. 200 от КТ и да получи обезщетение за претърпените в резултат на трудова злополука неимуществени вреди?

6. Следва ли в решението си въззивният съд да обсъди всички въведени с въззивната жалба възражения и доводи на страните и дължи ли обоснован отговор на същите?

7. Длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи?

8. Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти и да изложи мотиви защо кредитира едни доказателства, а отхвърля други?

Тези въпроси според касатора са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, която подробно цитира.

Наред с тях поставя и въпроси, които сочи като значими за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а именно:

9. Съставлява ли изявлението обективирано в декларация, че деклараторът повече няма да има финансови претенции към платилия обезщетението, предварителен отказ от права?

10. Могат ли да се приложат правните последици на извънсъдебната спогодба към едностранно волеизявление обективирано в декларация?

Очевидната неправилност на решението обосновава с твърдение за явна необоснованост.

По поставените въпроси, за да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК, съдът съобрази следното:

Повдигнатите от касатора материалноправни въпроси /№№ 1-5 и 9-10/ се свеждат до значението на подписаната от работника декларация, съдържаща признание, че е получил извънсъдебно обезщетение за вреди понесени от трудова злополука и изявление, че няма други претенции към работодателя. Въпросите са продиктувани от оспорването като неправилни на правните изводи на въззивния съд, формирани на база обсъждане и анализ на съдържанието на приетата по делото декларация, изхождаща от ищеца, отделно и в съвкупност с останалите доказателства по делото.

В практиката си Върховният касационен съд приема, че съгласно чл. 180 от ГПК частните документи, подписани от лицата, които са ги издали, съставляват доказателство за това, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от тези лица. Когато частен свидетелстващ документ съдържа удостоверително изявление на издателя му за неизгодни за него факти, този документ има силата на извънсъдебно признание и е противопоставим по тези факти на своя издател. Такъв документ е и разписката за извършено плащане, която съдържа удостоверително изявление на издателя му, че е получил определена парична сума във връзка с конкретно основание. Самата разписка може да бъде съставена, както като отделен документ, така и да бъде включена като съдържание и в друг документ, касаещ отношения между страните /пълномощно, декларация и др./. В частта, в която удостоверява извършеното плащане, този документ ще има значението на разписка. Как е именуван документът, съдържащ разписката е без правно значение. В този смисъл са решения на ВКС № 146 от 08.05.2014г. по гр.д. № 4442/2013г., IV ГО; решение № 197 от 23.12.2014г. по гр.д. № 7364/2013г., III ГО; решение № 60221 от 19.01.2022г. по гр.д. № 3270/2020г., ІV ГО; решение № 136 от 14.05.2015г. по гр.д. № 6554/2014г., IV ГО и др.

В решението си въззивният съд по възражението на ответника в отговора на исковата молба приел, че след злополуката работодателят е поел разноските за лечение на ищеца, както и е заплатил обезщетение за понесените от него вреди в размер на сумата от 15000 лева. Оспорването на ищеца относно факта на плащането приел за неоснователно въз основа на подробен анализ на всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност – писмени, гласни и експертни. Обосновал правен извод, че приетата по делото декларация е автентичен документ и удостоверява със съдържанието си неизгоден за автора му факт; съобразявайки характера на документа, анализирайки съдържанието му обективиращо изявление на ищеца и тълкувайки същността му, съдът е заключил, че частният свидетелстващ документ съдържа признание на ищеца за получаване на плащането; за неговото конкретно основание, както и изявление за фиксиране на обема и границите, които това плащане покрива, а именно – всички вреди от настъпилото вредоносно събитие и същевременно изявление, че плащането удовлетворява в пълна степен интереса му. Изявленията в този смисъл са все признания на неизгодни за издателя на документа факти, имат силата на извънсъдебно признание и са противопоставими на ищеца. Преценявайки същите по вътрешно убеждение с оглед на всички обстоятелства по делото, съдът достигнал до решаващ извод, че именно платеният и получен размер на обезщетението е справедливият за понесените от трудовата злополука вреди по волята на самия ищец, поради което съдът не може да определи различен справедлив размер на обезщетението, дължимо за същите вреди. Обосновавайки решението си с тези мотиви, въззивният съд не се е отклонил от относимата практика на ВКС, а е постановил крайния си акт в съответствие с нея.

В цитираната от касатора към тези въпроси практика на ВКС е даден отрицателен отговор на материалноправния въпрос съставлява ли изявлението в спогодба, с която се определя размер на обезщетение за неимуществени вреди, че страните за в бъдеще няма да имат претенции една към друга във връзка с предмета на спогодбата, предварителен отказ от права /решение № 57 от 30.01.2024г. по гр.д. № 1699/2023г., IV ГО/; че при наличието на валидно извънсъдебно споразумение пострадалият при трудова злополука работник не може да претендира чрез иск с правно основание чл. 200 от КТ присъждане на обезщетения за имуществени и/или неимуществени вреди, които са предмет на споразумението. При неизпълнение на споразумението от страна на работодателя работникът може да защити правата си по предвидения в чл. 79 от ЗЗД ред /решение № 536 от 17.07.2012г. по гр.д. № 215/2011г., IV ГО/; в решение № 578 от 19.10.2010г. по гр.д. № 603/2009г., III ГО е прието, че страните могат да постигнат обвързваща уговорка по отношение на размера на обезщетенията и вида им, като за всеки конкретен случай подлежи на изясняване кои вреди са в обема на уговореното обезщетение. По правило това са вредите, настъпили и проявили се преди неговото сключване или предвидени за срока на неговото действие. Разрешението е дадено и решението постановено при различна от настоящата фактическа обстановка – предмет на исковата претенция по това дело са били вреди, настъпили след шестмесечния срок по споразумението от усложнение в процеса на зарастване и такива, които след постигането му са надлежно констатирани с решения на ТЕЛК и НЕЛК, съответно не са могли да бъдат предвидени, съобразени и уговаряни като предмет на извънсъдебната спогодба, сключена за ограничен шестмесечен период на временна неработоспособност, считано от злополуката. В конкретния случай предмет на предявения иск са вредите, понесени от ищеца в причинна връзка с настъпилата трудова злополука; в декларацията подписана от него се съдържа изявление, че полученото обезщетение е за обезвреда на всички вреди; изявлението не е ограничено със срок, а искът няма за предмет обезщетение на вреди настъпили след признанието на ищеца /за време, което следхожда изявлението му/ или такива, настъпили вследствие усложнение на здравето или вреди от ексцес. В същото време въззивният съд не е обсъждал и не е основал решението си на извод за правния ефект на постигната между страните спогодба/споразумение и дали евентуално сключено между страните съгласие в тази форма, съставлява предварителен отказ от права, нито относно правните последици на съдебната спогодба и тяхното съответно приложение към едностранното волеизявление, обективирано в декларацията, доколкото такъв предмет не е бил въведен от страните по делото. Ето защо повдигнатите въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а практиката на ВКС, на която касаторът се позовава и с която обосновава противоречие е неотносима към разглеждания случай, поради което е изключено и поддържаното допълнително основание – противоречие по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Част от практиката, на която жалбоподателят се позовава не е практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК /решения постановени в производства по чл. 303 от ГПК/. Наличието на установена практика по релевантните въпроси за правното значение на частните документи, подписани от лицата, които са ги издали от своя страна изключва и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Въззивният съд не е основал решаващия си извод за неоснователност на предявения иск на извод за заявен от ищеца отказ от право да търси обезщетение за вече настъпили вреди, равнозначен по смисъл на предварителен отказ от права. Ето защо поставените на тази плоскост въпроси нямат обуславящо резултата по делото значение. Принципно е положението, че не може да съществува валиден отказ от право преди то да е възникнало /така, не е действителен отказ от наследство, преди то да е открито /чл. 26, ал. 1 от ЗЗД/; отказът от погасителна давност, преди тя да е изтекла /чл. 113 от ЗЗД/, а също и от придобивна давност /чл. 84 от ЗС/; предварителен отказ от право на обжалване на съдебно решение /чл. 264, ал. 2 от ГПК/ и др./. Или, само предварителният отказ от обезщетение, направен преди да са настъпили вредите би бил недействителен и без погасителен ефект спрямо бъдещото право на обезщетение. Не така стои въпросът с отказът от вече възникнало право, какъвто е настоящия случай и в каквато насока са решаващите изводи на въззивната инстанция – обективирано в декларация признание на ищеца, че полученото обезщетение е репариращо вредите му изцяло и в същото време изявление за отказ от право да търси обезщетение в по-голям размер за същите вече настъпили вреди.

Процесуалноправните въпроси /№№ 6-8/ са за задълженията на въззивния съд да разгледа и обсъди доводите на страните, както и всички допустими и относими за спора доказателства, събрани по делото поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви по отношение на тях. Въпросите са част от предмета и са значими за изхода на всяко гражданско дело, но в случая не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, според която за съда съществува задължение да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните доводи, като е длъжен да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства. Въззивното решение е постановено в съответствие с тази практика.

Тези въпроси са поставени в контекста на оплакванията в касационната жалба, че въззивния съд не е обсъдил довод на ищеца във връзка със задължение на страната за представяне на документ и последиците от непредставянето по чл. 190, ал. 2 вр. чл. 161 от ГПК. В разглеждания случай, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е анализирал при обосноваване на изводите си. За да обоснове, че плащането е установено с удостоверителното изявление на ищеца, обективирано в декларацията, съдът извършил и анализ на свидетелските показания във връзка едни с други, както и на база всички събрани по делото доказателства. В хода на първоинстанционното производство ответникът не е навел твърдение, че у него се намира документ за плащането на сумата по декларацията, поради което и не е бил задължен от съда с указание за последиците по чл. 190, ал. 2 от ГПК. В практиката си ВКС е разяснил, че прилагането на последиците на чл. 161 вр. чл. 190, ал. 2 от ГПК е възможно, когато лицата не оспорват съществуването на документа, но отказват да го представят. Когато те оспорват съществуването на документа с твърдението, че изобщо не е бил съставен или пък е съставен, но е изгубен или унищожен, страната, която се позовава на него ще трябва да установи съществуването и съдържанието му, а във втория случай и това, че не е загубен или унищожен по нейна вина /в този смисъл решение 190 от 25.01.2021г. по гр.д. № 4079/2019г., IV ГО/. Случаят не е такъв. Положително твърдение за съществуване на документ за плащането, извън обективираното в декларацията, по делото не е наведено от никоя от страните, поради което задължаването на ответника да представи документ не е постановено по реда на чл. 190, ал. 1 от ГПК с указание за последиците при неизпълнение, поради което тези последици по чл. 190, ал. 2 вр. чл. 161 от ГПК са неприложими.

Очевидна неправилност на решението е обоснована от касатора с твърдение за явна необоснованост – при разглеждане на делото въззивният съд не е анализирал представените доказателства и установените с тях факти според тяхната вътрешна и житейска логика. Тези съображения не обосновават очевидно неправилно въззивно решение. Не е налице явно несъответствие на фактическите и правни изводи на съда на събраните по делото доказателства, нито при формиране на изводите е допуснато нарушение на правилата на формалната логика; допуснати от съда нарушения, при които съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно решаване на правния спор. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, е възможно да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която да е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.

В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл. 280, ал. 2 от ГПК.

При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на ответника по касация С. Б. П. следва да се присъдят поискани разноски под формата на платено адвокатско възнаграждение в доказан размер от 1450 лева.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение