Определение № 410 от 30.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 2278/2021 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата Б. В. Н. от [населено място] чрез процесуален представител адв. С. К. Н. срещу решение № 10719 от 11.06.2021 г. по в. гр. дело № 1734/2020 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав в следните части: 1/ частта, с която след частична отмяна на решение № 270 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 3475/2019 г. на Софийски градски съд, I ГО, 14 състав е отхвърлен предявеният от Б. В. Н. срещу ЗД „Бул Инс“ АД, [населено място] иск по чл. 432, ал. 1 КЗ във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за разликата над 12 000 лв. до 20 000 лв. ведно със законната лихва, считано от 04.03.2019 г. до окончателното плащане; 2/ частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която искът по чл. 432, ал. 1 КЗ във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над 20 000 лв. до пълния предявен размер 30 000 лв.; 3/ частта, с която Б. В. Н. е осъдена да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК още 459 лв. - разноски, направени в производството пред СГС и сумата 240 лв. /с ДДС/ - разноски пред САС; 4/ частта, с която е потвърдено решението на СГС в частта, с която ищцата е осъдена да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 561 лв. – разноски по делото за първоинстанционното производство, изчислени съразмерно на отхвърлената част на иска. Решението на Софийски градски съд е влязло в сила в частта, с която ответникът ЗД „Бул Инс“ АД е осъден да заплати на ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2019 г. до окончателното плащане, поради необжалването му от застрахователното дружество. Решението на Софийски апелативен съд е влязло в сила в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата разликата от 10 000 лв. до 12 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2019 г. до окончателното плащане, тъй като не е обжалвано в посочената част от ответното застрахователно дружество. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че при постановяване на решението си въззивният съд е нарушил принципа на справедливостта и разпоредбите на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. Поддържа становище, че съдебният състав е определил занижен и несправедлив размер на присъденото застрахователно обезщетение в противоречие с Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС и при нарушение на чл. 5 ГПК. Навежда конкретни обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Посочва, че лимитът по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ е 1 000 000 лв. и счита, че законодателят е предвидил този размер, за да могат пострадалите да бъдат адекватно обезщетени. Поддържа, че съдът се е отклонил от практиката на ВКС, обективирана в решение № 749 от 05.12.2008 г. на ВКС относно детерминирането на критерия за справедливост в страната от икономическата конюнктура и от общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитие на самото общество. Касаторът оспорва извода на въззивния съд, че пострадалата е допринесла за вредоносния резултат като неотговарящ на събраните по делото доказателства, за които поддържа, че доказват единствено противоправното поведение на водача на лекия автомобил – нарушение на чл. 5, ал. 2, т. 1 и чл. 25 ЗДвП. Излага съображения, че по отношение на съпричиняването съдът не се е съобразил с Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС и със съдебната практика, според която приносът на пострадалия следва да е доказан по категоричен начин, от страната, направила възражението за съпричиняване - решение № 27 от 15.04.2015 г. по т.д. № 457/2014 г. на II т.о. на ВКС. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси за приложението на чл. 52 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът е посочил като основание за допускане на касационно обжалване на решението на САС и разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, но не е изложил конкретни доводи. Ответникът ЗД „Бул Инс“ АД /ответник в първоинстанционното производство/, чрез процесуален представител адв. М. Г. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор от 13.10.2021 г. Счита, че въззивният съд е постановил правилен съдебен акт, споделя мотивите му за определеното обезщетение и намира същото за съответстващо на принципа на справедливостта, на чл. 52 ЗЗД и на съдебната практика. Претендира присъждане на направените разноски. Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на страните за допускане на касационно обжалване, приема следното: Първоинстанционният съд е приел, че са налице всички предпоставки за ангажирането на отговорността на ответното застрахователно дружество, частично е уважил иска за обезщетение за неимуществени вреди и е приел за основателно възражението за съпричиняване, като е определил 20 % степен на вина за ищцата. Предвид влязлото в сила решение на Софийски градски съд в частта, с която искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размер на сумата от 10 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 04.03.2019 г. до окончателното плащане, като необжалвано, въззивният съд е приел, че основанието на предявения иск е установено със сила на пресъдено нещо - извършено е противоправно деяние от водач на застрахован с договор за застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника автомобил; това деяние е причинило вреди на ищцата; налице е причинна връзка между вредите и противоправното деяние. Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза /СМЕ/ съдебният състав е установил, че вследствие на процесното ПТП Б. В. Н. е получила закрита фрактура на ключицата в нейната външна трета; счупването е довело до трайно затруднение в движенията на дясната раменна става за 2 месеца; непосредствено след произшествието ищцата е била хоспитализирана за 1 ден и под локална анестезия и рентгенов контрол е била репонирана фрактурата на ключицата и ѝ е била поставена мобилизираща гръдно-ръкавна ортеза. След третия ден на контролен преглед ортезата е била заменена с друга, наречена тип „осморка“, осъществяваща по-добро локално обездвижване на раменната област, която по предписание е за носене 30 дни. Ищцата е провела рехабилитационен курс от 10 процедури през месец януари 2019 г. Въпреки че процесната фрактура на дясната ключица не е била оперирана с имплант, след възстановителния период от 2 месеца същата е зараснала с леко разместване по дължина, но без патологичен ъгъл, активните движения в раменната става не са се ограничили в обема на движенията си и възстановяването на ищцата е пълно. Болките и страданията на ищцата били интензивни в продължение на 1 седмица, като дясната ѝ ръка е била имобилизирана в ортеза и са били възможни само движения в китката и пръстите за 3 дни; след втория месец фрактурата е зараснала поради доброто кръвоснабдяване на цялата раменна област и болките са започнали да затихват; възстановителният период е бил 2 месеца. След обсъждане на показанията на свидетелката М. Н. - майка на ищцата, въззивната инстанция е приела, свидетелката е помагала на дъщеря си, която не е могла да си служи с дясната ръка и е имала непрекъсната нужда от чужда помощ в ежедневието си за извършването на елементарни битови дейности и хигиенни нужди. Установила е, че поради обездвижването на дясната ръка пострадалата е спряла да работи и да учи /в Университет за художник/, което се е отразило изключително неблагоприятно на нейната психика – ищцата се е променила, затворила се в себе си, спряла да кара колело, често изпадала в емоционални дупки. Съобразно свидетелските показания болките продължавали и се засилвали при промяна на времето и натоварване. Според свидетелката към момента на разпита не е било налице пълно възстановяване. Въззивният съд е кредитирал показанията в описаната част, като е счел, че същите възпроизвеждат лични и непосредствени впечатления, тъй като свидетелката е живеела със своята дъщеря. Съдебният състав не е кредитирал показанията на свидетелката в частта за провеждане на рехабилитация за период от около 6 месеца, както и в частта, че около 3-4 месеца ищцата се е нуждаела от чужда помощ в ежедневието си, поради противоречието им с писмените доказателства и заключението на СМЕ. Приел е, че пострадалата е била обездвижена за 4 седмици, възстановителният период е продължил 2 месеца, поради което от медицинска гледна точка не се е налагало свидетелката да се грижи за пострадалата 4 месеца. За да определи обезщетение за претърпените от ищцата неимуществени вреди в размер 15 000 лв., въззивната инстанция е съобразила момента на тяхното причиняване – датата на процесното ПТП, периода за пълното възстановяване, възрастта на ищцата, причинените й неудобства и дискомфорт, ограничаването на социалните контакти, продължителността на лечебния и възстановителен процес, интензитета и продължителността на болките и страданията, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие, нормативно определения лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застрахованото лице по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Отчела е, че получената увреда е довела до обездвижването на дясната раменна област на ищцата за срок от 1 месец, през който тя се е нуждаела от чужда помощ в ежедневието си и че тези обстоятелства безспорно са ѝ причинили дискомфорт. Лечебният период е преминал без оперативна интервенция, като се касае за увреждане, за което не се е налагало пострадалата да спазва постелен режим, нито е имало данни за тежко протичане на възстановителния период; болките са били с най-висок интензитет около 1 седмица. Въззивният съд е взел предвид обстоятелството, че ищцата е била на 22 години - студентка по изобразително изкуство, и че увредата временно ѝ е попречила да посещава учебното заведение и да рисува. Съобразил е също, че принудително наложеното ѝ ограничение е довело до промени в психо-емоционалното ѝ състояние - затворила се е в себе си, спряла е да излиза с приятели, докато преди ПТП активно е излизала с компания. Съдът е отчел негативното отражение на произшествието върху емоционалното състояние на ищцата - страхът и притесненията да управлява велосипед, както и спорадичните болки при промяна на времето. Приел е, че липсват доказателства за трайни психически увреждания, настъпили вследствие на инцидента. Взел е предвид зарастването на фрактурата с леко разместване по дължина, пълното възстановяване на ищцата и липсата на ограничения в обема на движенията при сгъване и разгъване на рамото. Във връзка с релевираното от ответника в срока за отговор на исковата молба възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалото лице поради това, че е предприела изпреварване на автомобила, който вече е предприел маневра ляв завой и е могла да избегне удара чрез своевременно спиране, въззивната инстанция след обсъждане на приетите в първоинстанционното производство заключение на авто-техническа експертиза /АТЕ/, протокол за оглед на местопроизшествие и свидетелски показания на П. Й. е приела, че ищцата е имала обективна възможност да спре преди мястото на удара с автомобила в момента, в който автомобилът е предприел маневра завой наляво след подаден сигнал, видим за ищата, и като не е направила това е допринесла за настъпването на противоправния резултат. Съдебният състав е съпоставил поведението на ищцата - велосипедист и поведението на водача на лекия автомобил, който е нарушил правилата за движение, като е нарушил разпоредбите на чл. 5, ал. 2, т. 1, чл. 25, ал. 1 и чл. 37, ал. 2 ЗДвП. Направил е извод, че поведението на водача на автомобила е по-укоримо, тъй като той е могъл да не предприема изпълнението на маневрата ляв завой преди да е преминал велосипедът, който е бил видим през лявата му страна през огледалата за обратно виждане, както и че отговорността на водача на МПС е завишена спрямо тази на водач на двуколесно ППС, който се приема за уязвим участник в движението по пътищата. Предвид изложените съображения въззивният съд е определил съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата в размер на 20% и след редуциране на определеното обезщетение е счел, че на ищцата се дължи обезщетение за неимуществени вреди в размер 12 000 лв., ведно със законна лихва, считано от 04.03.2019 г. до окончателното плащане. С оглед изхода на спора въззивната инстанция е разпределила и дължимите разноски, като е отменила първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът е осъден да заплати по сметка на СГС разликата над сумата 480 лв., в частта, с която на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. ответникът е осъден да заплати на адв. С. К. Н. разликата над сумата 572 лв., както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищцата разликата над сумата 180 лв. - разноски, направени в производството пред СГС. Преценила е, че на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника допълнително 459 лв. - разноски, направени в първоинстанционното производството, съобразно отхвърлената част на предявения иск. Съдебният състав е разпределил разноските пред въззивната инстанция - ищцата дължи на ответното дружество сумата 240лв. /с ДДС/ - разноски, включително държавна такса и адвокатско възнаграждение. Приел е за основателно възражението на ищцата за прекомерност на адвокатското възнаграждение, поради което го е намалил от 1 560 лв. /с ДДС/ до минималния размер от 1 000лв. /с ДДС/. Посочил е, че на основание чл. 38, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 2 ЗА ответникът следва да заплати на адв. С. Н. адвокатско възнаграждение в размер 332 лв., съобразно отхвърлената част от въззивната жалба, като при определянето на този размер съдът е съобразил, че дължимото възнаграждение, както за подадената въззивна жалба на ищцата, така и за процесуална защита по въззивната жалба на ответника възлиза общо на 830 лв. Предвид липсата на уговорка каква част от същото се дължи за всяко едно от тези процесуални действия, съдът е приел, че се дължи поравно или в размер на 415 лв. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, а на основание чл. 280, ал. 2 ГПК – при вероятна нищожност или недопустимост на решението или когато то е очевидно неправилно. Въпросите, свързани с приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди, както и приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при преценката за съпричиняване на вредоносния резултат, са релевантни за спора, тъй като са включени в предмета на делото и са обусловили правните изводи на въззивната инстанция. При произнасяне по въпросите относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от страна на пострадалия въззивният съд не се е отклонил от формираната по тях трайноустановена практика на ВКС, обективирана в множество решения на ВКС /решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 43/16.04.2009 г. по т. д. № 648/2008 г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 54/22.05.2012 г. по т. д. № 316/2011 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 117/08.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 154/10.10.2017 г. по т. д. № 2317/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 64/16.05.2019 г. по т. д. № 1781/2018 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 153/31.10.2011 г. по т. д. № 971/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 33/04.04.2012 г. по т. д. № 172/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 96/15.10.2012 г. по т. д. № 936/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 39/16.07.2010 г. по т. д. № 551/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 71/08.08.2016 г. по т. д. № 36/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о.; решение № 141/31.08.2017 г. по т. д. № 2272/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 34/15.07.2019 г. по т. д. № 1562/2018 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 60104/29.06.2021 г. по т. д. № 1353/2020 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 60023/02.08.2021 г. по т. д. № 2956/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., цитираните от касатора и други съдебни актове, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Според константната практика на ВКС за определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото при ПТП лице е от значение съществуването на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно - превозно средство, въз основа на която съдът следва да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. При определяне на наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на увреденото лице при ПТП е от значение наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на увреждащото моторно-превозно средство, като съдът следва да прецени доколко действията на пострадалия са допринесли за резултата и въз основа на това да определи обективния принос на всеки от участниците в конкретното ПТП. При преценка поведението на пострадалия решаващият съд следва да има предвид, както нарушенията на правилата за движение по пътищата, допуснати от водача на съответното МПС, така и задълженията на участниците в движението. При преценката за съпричиняване на настъпилите в резултат от ПТП вреди следва да се отчита не само факта на извършено от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение по пътищата, но и дали нарушенията са в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП и вредоносния резултат на всеки един от участниците и да разпредели отговорността на причиняването на деликта. В съответствие с константната практика на ВКС въз основа на събраните доказателства и установената въз основа на тях фактическа обстановка съдебният състав е установил механизма на настъпване на процесното ПТП, определил е приноса на всеки от участниците, направил е извод за съпричиняване на вредоносния резултат, като е определил съпричиняване от страна на пострадалата ищца в размер на 20% и е редуцирал съразмерно размера на дължимото обезщетение за неимуществените вреди. Въззивният съд е извършил преценка на събраните в производството доказателства и въз основа на тях е приел за доказано, че поведението на пострадалата е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия вредоносен резултат. При определяне на съотношението на приноса на пострадалата и на виновния водач въззивният съд е взел предвид и е изложил съображения във връзка с поведението и на двамата участници в произшествието. Твърденията на касатора за необоснованост на изводите на въззивния съд поради липса на доказателства за поведение на пострадалата ищца, с които да е съпричинила увреждането, представляват оплаквания за неправилност на решението, по които настоящият състав не може да се произнесе в производството по чл. 288 ГПК. Предвид изложеното, настоящият състав намира, че не е осъществена поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. Довод за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по въпроса, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, е неоснователен, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в нарушение на константната практика на ВКС. По тълкуването и приложението на чл. 52 ЗЗД с Постановление № 4/23.12.1968 г. Пленумът на ВС е дал задължителни указания, целящи точното и еднакво приложение на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди. Съгласно посоченото ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД е тълкувано не като абстрактно понятие, а свързано с преценката на доказаните конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват при определяне размера на обезщетението, а именно характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, причинените физически и морални страдания, интензитета и продължителността на болките и страданията, възрастта на увредените/пострадалите и други относими обстоятелства. Установената съдебна практика не се налага да бъде ревизирана. Съобразно практиката на ВКС, обективирана в множество решения по чл. 290 ГПК /решение № 177/27.10.2009 г. по т. д. № 14/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 59/29.04.2011 г. по т. д. № 635/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 28/09.04.2014 г. по т. д. № 1948/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 242/12.01.2017 г. по т. д. № 3319/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. и други/, при определяне на размера на обезщетението за вреди от непозволено увреждане следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Във връзка с лимитите на застраховане съобразно чл. 266 КЗ /отм./ и § 27 ПЗР на КЗ /отм./, аналогични на чл. 492 КЗ, и релевантността им към критериите по чл. 52 ЗЗД също е формирана константна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 233/20.12.2016 г. по т. д. № 3586/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 1/26.03.2012 г. по т. д. № 299/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 157/28.10.2014 г. по т. д. № 3040/2014 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 124/14.07.2016 г. по т. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и други/. В практиката на ВКС е възприето становището, че при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” съгласно чл. 226 КЗ /отм./ във връзка с чл. 266 КЗ /отм/, респ. § 27 ПЗР КЗ /отм./. Дори и да нямат самостоятелно значение по отношение на принципа на справедливост, лимитите на застрахователни покрития по чл. 266 от отменения КЗ /сега чл. 492 КЗ/ следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства при постановяване на решението по предявения пряк иск срещу застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства, относими към определяне на критериите по чл. 52 ЗЗД за определяне размера на обезщетението за причинените на ищцата неимуществени вреди в резултат на настъпилото на 13.11.2018 г. ПТП, причинено по вина на водача, застрахован при ответното застрахователно дружество, взел е предвид броя, вида и тежестта на телесните увреждания, вида на проведеното лечение, продължителността на лечебния и възстановителния процес, продължителността и интензитета на болките и страданията, възрастта на ищцата към настъпване на застрахователното събитие, търпените неудобства, допълнителните негативни психични изживявания, последиците за здравето на ищцата и прогнозите за бъдещото й здравословно състояние, обществено-икономическите условия в страната при настъпване на застрахователното събитие. Довод за допускането на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен, тъй като не е осъществен допълнителният селективен критерий, предвид наличието на формирана практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Относно приложението на чл. 51, ал 2 и чл. 52 ЗЗД е формирана практика на ВКС, която не се налага да бъде променяна. В законодателството и обществените условия не са настъпили изменения, обуславящи извод за необходимост от осъвременяване на практиката на ВКС и тълкуването на разпоредбите на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, чл. 52 ЗЗД. Наличието на постоянна съдебна практика по поставените въпроси изключва основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК също не е налице, доколкото извън бланкетното позоваване на тази разпоредба, не е обоснована специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторът не е изложил твърдения, нито е посочил конкретни актове на Конституционния съд или Съда на ЕС, на които въззивното решение да противоречи. Предвид изложените съображения, предвид липсата на твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд в обжалваната му част. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. Разноски на ответното застрахователно дружество не се присъждат, тъй като не са представени доказателства, че такива са направени за касационното производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение