Определение № 1184 от 04.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 561/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на СТОЛИЧНА ОБЩИНА против решение № 664/25.10.2022 г. по в.т.д. № 63/2022 г. по описа на Апелативен съд – София, търговско отделение, 3 състав, с което след отмяна на решение № 261513/17.11.2021 г. по т.д. № 2424/2020 г. по описа на Софийския градски съд, Т.О., VІ-17 състав, е осъден ответникът СТОЛИЧНА ОБЩИНА да заплати на “МТК ГРОУП” ООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 43 239,46 лева, представляваща незаплатена част от възнаграждението за месец ноември 2017 г., съобразно чл. 5, ал. 4, т. 2 от договор № СОА16-ДГ56-1196/02.12.2016 г., по иск с правно основание чл.79, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 226, ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 19 от Закон за автомобилните превози, ведно със законната лихва върху тази сума от 07.12.2020 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 13 079, 94 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата от 43 239,46 лева за периода от 15.12.2015 г. до 07.12.2020 г., по иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както и на основание чл. 78 от ГПК са присъдени в полза на “МТК ГРОУП” ООД направените по делото разноски пред първата инстанция и във въззивното производство.

С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение. Твърди се, че въззивният съд неправилно е тълкувал клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 2 и 3 от процесния договор за извършване на обществен превоз на пътници, като е приел, че същата цели запазване на икономическата еквивалентност на престациите, формиращи предмета на договора, при увеличаване на цената на влаганите в изпълнението горива над определен размер през срока на действието му, в сравнение с тази, действала към датата на неговото сключване, чрез предварително уговаряне на минимален стандарт на увеличението на единичната стойност на пробега за километър от 2,5 %, както и че това представлява предварително съгласувана между тях долна граница на своеобразния коректив на неблагоприятно изменената ценова конюнктура. Твърди се, че неправилно е прието от въззивния съд, че провеждането на преговори и постигането на писмено съгласие между страните не е елемент от фактическия състав за изменение на договора в тази хипотеза, както и че провеждането на преговори и постигането на съгласие е основание да се дължи единствено увеличение, по-голямо от минималното, а при липса на постигнато съгласие възнаграждението се увеличава с 2,5% автоматично. Твърди се, че тези изводи водят до подмяна на волята на възложителя при сключването на договора и не са съобразени с разпоредбата на чл. 38 от него, че измененията на договора се извършват с писмени споразумения между страните, което е абсолютна предпоставка за настъпване на последиците по чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора. Твърди се, че неправилно е прието от въззивния съд при тълкуването на чл. 5, ал. 4 от договора, че механизмът за промяна на възнаграждението не включва кумулативното осъществяване на двете предпоставки, посочени в тази разпоредба. Твърди се, че ищецът вече се е възползвал от механизма за компенсация, предвиден в чл. 5, ал. 4, т. 1, т.нар. “инфлационна клауза”, по която един от компонентите на инфлацията е именно цената на горивата, и с оглед на това е сключено споразумение между страните. Твърди се, че след като ищецът е компенсиран за увеличената цена съгласно т. 1 от горецитираната клауза, не може да бъде компенсиран за повишаване на цената на ГСМ и съгласно т. 2 от същата клауза. Твърди се също, че въззивният съд е разгледал само увеличението на цената на природния газ, но липсва обосновка относно увеличението или намалението на цената на смазочните материали. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че резервните части са включени към понятието смазочни материали, тъй като в договора такъв елемент никъде не е коментиран. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил в детайли информацията, предоставена от НСИ, поради което е постановил необосновано и неправилно решение. Излагат се доводи и че въззивният съд неправилно не е отчел възражението на общината, че при анализ на договора се достига до извод, че страните са придали най-голямо значение на датата на влизане в сила на същия по чл. 3, ал. 2, от която именно се отчитат сроковете по него, т.е. в случая от 26.07.2017 г. Твърди се, че с оглед на това не е отчетен правилно началният момент, от който е могло да се иска евентуално увеличение на цената, доколкото най-ранният момент би бил м. декември 2017 г., а ако се съобрази и уговореният период за преговори – едва през 2018 г. Твърди се, че поради това за процесния период - м. ноември 2017 г., такова увеличение на цената за превоз не се дължи и искът е неоснователен.

Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като са формулирани от касатора следните въпроси:

1. Допустимо ли е съдът при тълкуване на договора да му придаде смисъл, какъвто не съответства на волята на страните?

2. При спор относно точния смисъл на договорна клауза как и въз основа на какви критерии съдът следва да изясни същия, прилагайки нормата на чл. 20 от ЗЗД?

3. Правилно ли е извършеното от съда тълкуване на договора, след като не е направена всеобхватна преценка на предвидените условия и предпоставки за допустимо изменение на основен елемент от договора – цената?

4. Длъжен ли е съдът да провери дали са се осъществили всички предпоставки на уговорената клауза или трябва да провери дали се е осъществила само тази предпоставка, на която се е позовал ищецът, въпреки че тя е само част от пълната уговорка?

По отношение на така формулираните четири въпроса се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, тъй като въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 38/27.02.2012 г. по гр.д. № 1227/2011 г. по описа на ВКС, ГК, II г.о., решение № 16/28.02.2013 г. по т.д. № 218/2012 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., решение № 504/26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 546/23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 81/07.07.2009 г. по т.д. № 761/2008 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 40/13.05.2010 г. по т.д. № 566/2009 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., и решение № 105/30.06.2011 г. по т.д. № 944/2010 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о.

5. Доказал ли е при условията на пълно и главно доказване ищецът своята претенция, ако се е позовал само на част от предвидените в договорната клауза условия, без да е установил наличието на останалите предвидени предпоставки?

6. Допустимо ли е съдът да постанови своето решение, като се позове само на част от предвидената договорна клауза без да отдаде значение дали са се осъществили и останалите предпоставки, включени в същата договорна клауза?

7. Допустимо ли е въззивният съд, без да променя доклада по делото да размести тежестта на доказване по начин, който да доведе до удовлетворяване претенцията на ищеца?

8. Следва ли да съдът да приеме, че ищецът е изпълнил своето задължение да отправи валидно предложение за преговори, когато в предложението липсва конкретен период, за който се претендира увеличение цената на договора, нито същото съдържа необходимата информация за процентното изменение на цената на гориво-смазочните материали, според данните на НСИ, в потвърждение, че са се осъществили предвидените в договора предпоставки?

По поставените пети, шести, седми и осми въпрос касаторът не сочи по коя от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1 от ГПК претендира допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

9. Длъжен ли е съдът служебно да следи за нищожността на отделни части от сключения договор, които са от значение за решаване на правния спор, или следва да се произнесе по въпроса за нищожността само ако заинтересованата страна е направила съответно възражение за нищожност?

По така поставения правен въпрос се твърди основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, обосновано с необходимостта от формиране на практика на касационната инстанция. Сочи се, че по същия е образувано тълкувателно дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС.

10. Задължен ли е въззивният съд като втора инстанция по същество да извърши собствена преценка на фактите и подкрепящите ги доказателства съобразно разпоредбите на чл. 8, ал. 3, чл. 9 и чл. 10 от ГПК?

По така формулирания от жалбоподателя въпрос се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 228/01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на по описа на ВКС, I г.о.

Искането за допускане на касационен контрол се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 3 от ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК ответникът по касационната жалба “МТК ГРОУП” ООД е подал отговор, в който възразява по искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.

В случая въззивният съд, за да отмени първоинстанционното решение и да уважи ищцовите претенции, е приел, че между страните по делото е безспорно наличието на възникнали отношения по сключен на 02.12.2016 г. договор, с който СТОЛИЧНА ОБЩИНА е възложила на въззивника “МТК ГРОУП” ООД осъществяването на дейност по обществен превоз по посочени в чл. 1 от него автобусни линии от общинската транспортна схема и при уговорена в клаузата на чл. 5 от него единична цена от 3 лева/км без ДДС, като размерът на възнаграждението за съответния месечен отчетен период се определя на база на действително изминатия маршрутен пробег по утвърденото разписание. Приел е, че не се спори, а и се установява от заключението на експертизата, че за отчетения по договора пробег от 480 438,67 км за м. 11.2017 г. общината е заплатила на изпълнителя сумата от 1 729 579,23 лева с ДДС. По спорния въпрос относно приложението на клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 2 вр. с т. 3 от процесния договор относно увеличаване размера на превозното възнаграждение, поради увеличаване цената на ГСМ, в частност на природния газ, използван като гориво за автобусите, въззивният съд е приел наличието на предпоставките за увеличаване на единичната цена за превоз на това основание. Приел е, че се установява наличието на първата предпоставка - увеличаване цената на ГСМ с повече от 20% спрямо тази към датата на подписване на договора, тъй като изчисленото от вещото лице увеличение на средната цена на природния газ за крайни небитови клиенти през м. ноември 2017 г., спрямо цената през м. декември 2016 г., когато е сключен процесният договор, е в размер на 33,65 %. Приел е, че за начисляване на минималния размер на увеличението на възнаграждението от 2,5% не се изисква допълнителното съгласие на възложителя, тъй като той вече е дал такова за увеличението на цената с този размер при сключването на самия договор, ако са налице останалите предпоставки за това, включително при настъпването на посоченото в клаузата отрицателно потестативно условие – след водене на преговори не е постигнато съгласие между страните за увеличаване на цената над този размер до максималния такъв от 5 %. Приел е, че поради това приложението на така уговорения защитен механизъм за изпълнителя е обусловено от изтичането на два вида относително определени срокове - кратък 7-дневен срок за започване на преговорите и дълъг 30-дневен срок за тяхното приключване, съчетани с потестативни условия, които са различни за всеки от тях. Приел е, че в случая с писмено предложение, връчено на 28.09.2017 г., “МТК ГРОУП” ООД е поканило СТОЛИЧНА ОБЩИНА за водене на преговори за актуализиране на цената на превоза, на което общината не се е отзовала в 7-дневния срок, поради което, считано от 06.10.2017 г., единичната цена на превоза се е увеличила с предвидената в чл. 5, ал. 4, т. 2 от договора минимална надбавка от 2,5 %, без да е необходимо допълнително съгласие на възложителя за това. Въззивният съд е приел за неоснователен довода на общината, че с поканата за преговори ищецът е поискал изменение на цената по договора поради промяна на цените на ГСМ, определени от КЕВР, а не както е по договора – от НСИ, като е посочил, че цената на природния газ се определя от регулаторен орган – КЕВР на тримесечен период и съгласно заключението на експертизата към м. 11.2017 г. тя е увеличена с 33,65 % спрямо месеца, през който е сключен договора - м. 12.2016 г. Приел е също, че е неоснователно възражението на общината, че предложението за водене на преговори е нередовно поради липса на искане от изпълнителя за изменение на договора и непредставяне на доказателства за нарастването на цената, тъй като такива изисквания не са предвидени в клаузата на чл. 5, ал. 4 от договора. Приел е също, че възложителят е изпаднал в забава на 15.12.2017 г. и дължи мораторните вреди от неизпълнението на паричното си задължение в размера на законната лихва за забава до предявяването на иска.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Първите три поставени от касатора правни въпроса, касаещи тълкуването от съда на уговорките в договора по реда на чл. 20 от ЗЗД, отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, доколкото са обусловили крайния извод на въззивния съд. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд са неоснователни. Съгласно приетото във формираната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 60079/19.01.2022 г. по т.д. № 105/2020 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 50/30.07.2019 г. по т.д. № 1883/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., решение № 52/10.06.2020 г. по т.д. № 920/2019 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о.), при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 от ЗЗД критерии – при тълкуването да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената воля на страните, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание. В случая в обжалваното решение, с цел изясняване на действително вложената в клаузата на чл. 5, ал. 4, т. 2 и т. 3 от процесния договор обща воля на страните, въззивният съд е тълкувал спорната клауза, относима към механизма на промяна на цената при настъпване на определени условия и начина на приложение на същата. Като е обсъдил целта на горецитираната договорна клауза, уговорените в същата срокове и хипотези, връзката й с останалите разпоредби относно цената, е приел, че тази клауза предвижда индексиране на цената автоматично с минималния размер от 2,5% при настъпила промяна в цената на ГСМ с повече от 20%, ако възложителят не се е отзовал на предложението на изпълнителя за предоговаряне на цената в 7-дневен срок, без да се изчаква изтичането на 30-дневния срок за водене на преговори. Съдържащите се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК оплаквания на касатора за възприетото от въззивния съд разрешение касаят спора по същество и правилността на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК, съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С оглед на изложеното, по отношение на първите три правни въпроса не може да бъде обоснован достъп до касация на соченото от касатора допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

Поставените от касатора четвърти, пети, шести, седми и осми въпрос са фактологични, тъй като предпоставят преценка на факти и релевантността им към спора с оглед приложимата клауза от процесния договор, а част от въпросите предпоставят и отговор по правилността на въззивното решение. Това излиза извън обхвата на преценката в селективната фаза на касационното производство, поради което по тези въпроси не е налице общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. В допълнение, следва да се посочи, че по въпроси №№ 5-8 не е посочен от касатора и допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК, което представлява достатъчно основание, препятстващо допуск до касационен контрол.

По отношение на деветия правен въпрос касаторът твърди наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. В случая така формулираният правен въпрос не съответства на волята на въззивния съд в обжалваното решение, а освен това не кореспондира с касационен довод по чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което не е налице общия селективен критерий до допуск до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че в Тълкувателно решение от 27.04.2022 г. по тълк. дело № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Поради горното дори и хипотетично да се приеме, че е налице общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, то предвид постановеното тълкувателно решение по този въпрос не е налице допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК за допускане на въззивното решение до касация.

Поставеният от касатора десети въпрос е процесуалноправен и е относим към задължението на въззивния съд като втора инстанция по същество и съгласно правомощията по чл. 269 от ГПК да обсъди оплакванията и доводите на страните, които имат отношение към предмет на спора, да извърши собствена преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност. Така формулираният въпрос е релевантен и отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Доводите обаче за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по този въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд са неоснователни. Съгласно приетото в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и формираната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора решение, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други), непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи.

В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и предвид посочените в жалбата основания съгласно чл. 269 от ГПК, е обсъдил относимите към спорните факти, доказателства, възражения и доводи на страните. Въззивният съд подробно е изложил съображения относно преценката си за дължимостта на претендираното увеличение на цената на автобусния превоз по чл. 5, ал. 4, т. 2 от сключения между страните договор за процесния период – м. ноември 2017 г., като е обсъдил доводите и възраженията на страните, както и събраните доказателства по делото. Поради това не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от така формираната практика на ВКС по поставения процесуален въпрос, за да се обоснове наличие на соченото допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за достъп до касация.

Касаторът се позовава и на “очевидна неправилност” на въззивното решение. Според формираната казуална практика на ВКС по приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК очевидно неправилен би бил този въззивен съдебен акт, в който законът е приложен в неговия противоположен смисъл (“contra legem”), приложена е несъществуваща или отменена правна норма (“extra legem”), не са съобразени императивните процесуални правила и основополагащи правни принципи или са грубо нарушени правилата на логика. Такива основания не се твърдят от касатора, а в останалите случаи, като сочената от касатора неправилност на въззивното решение поради процесуални нарушения (липса на мотиви за осъществяване на фактическия състав на уговорената процесна клауза, неизследване в пълнота на релевантните факти по делото) и съответно неправилно тълкуване по чл. 20 от ЗЗД, не се обосновава наличие за очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,