Определение № 1782 от 11.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4776/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. М. К., подадена чрез назначен процесуален представител адв. К. П. срещу решение № 71/21.07.2023г., постановено по в.гр.д. № 94/2023г. по описа на Окръжен съд – Търговище. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за нищожност на обжалваното решение, неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, с оглед на което моли същото да бъде допуснато до касационно обжалване и предявените искови претенции да бъдат уважени. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Пашабахче България“ ЕАД, чрез процесуален представител адв. М. Б. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е отменено частично, съответно частично потвърдено първоинстанционно решение № 107/08.03.2023г. постановено по гр.д. № 1372/2022г. по описа на Районен съд – Търговище и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 74, ал. 4 вр. чл. 70, ал. 5 от КТ е отхвърлен предявеният от К. М. К. с ЕГН [ЕГН] срещу „Пашабахче България“ ЕАД, ЕИК 203850582 иск за обявяване недействителността на клаузата по т. 6 от Допълнително споразумение от 26.05.2022г. към сключен между страните трудов договор № 5755/03.12.2021г., с която е уговорен срок за изпитване в полза на работодателя, поради заобикаляне на закона, както и на основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 225, ал. 1 от КТ са отхвърлени предявените от него срещу работодателя искове за признаване за незаконно и отмяна на уволнението на К. М. К. с ЕГН [ЕГН] извършено със заповед № 3333/08.09.2022г. на основание чл. 71, ал. 1 от КТ – прекратяване на договор със срок за изпитване; за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност „инженер качество“, както и за осъждане на работодателя да заплати на ищеца сумата от 15630 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от 08.09.2022г. до 08.03.2023г., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 09.09.2022г. до окончателното плащане на задължението. За да постанови този резултат съдът е приел за установени следните факти: по силата трудов договор № 5755/03.12.2021г. между страните е възникнало безсрочно трудово правоотношение, с уговорен срок за изпитване в полза на работодателя, въз основа на което ищецът заемал длъжността „инженер, поддръжка“ при ответника. Сключеният между тях трудов договор бил за неопределено време /чл. 6, “а“/, при уговорен 6-месечен „пробен срок“ в полза на работодателя /чл. 6, „f“/, преди изтичане на който уговорили право на работодателя по всяко време да прекрати трудовия договор. С писмо от 31.01.2022г. работодателят предложил на ищеца преназначаване на длъжност „инженер, поддръжка“ в отдел „Поддръжка и ремонт“, което ищецът приел. Със заявление от 15.04.2022г. ищецът заявил пред работодателя искане да бъде преназначен от длъжност „инженер, поддръжка“ на длъжност „инженер, качество“ в отдел „Инженеринг на качеството“. Попълнил и формуляр за вътрешно кандидатстване, подписан от него на същата дата, в който заявил предпочитание към позиция за преназначаване „инженер, качество“. С Допълнително споразумение № 1/26.05.2022г. към трудов договор № 5755 от 03.12.2021г., ищецът бил преназначен на заявената длъжност „инженер, качество“, в отдел „Инженеринг на качеството“, като в чл. 6 от същото е уговорен нов 6-месечен „пробен срок“ в полза на работодателя. Съгласно текста на допълнителното споразумение, същото е неразделна част от трудовия договор. С оспорената Заповед № 3333/08.09.2022г. ответникът прекратил трудовото правоотношение на ищеца на основание чл. 71, ал. 1 от КТ в срока за изпитване. В исковата молба уволнението е било оспорено с доводи за недействителност на клаузата на чл. 6 от ДС към трудовия договор поради заобикаляне на забраната за сключване на „верижни“ договори с един и същ работник за една и съща работа със срок за изпитване. За да отговори на заявения довод за недействителност на клаузата от допълнителното споразумение като заобикаляща забраната на чл. 70, ал. 5 от КТ, от правна страна въззивният съд след като съобразил цитирана съдебна практика на ВКС и след съвкупна преценка на представените по делото писмени доказателства – структура на завода за стъкло, длъжностни характеристики, инструкции за отделната длъжност, както и свидетелските показания, които преценил по реда на чл. 172 от ГПК, като преки, подробни и кореспондиращи с писмените доказателства, приел за установено, че работата/дейността извършвана при двете длъжности по трудов договор и по допълнително споразумение не е една и съща по смисъла на чл. 70, ал. 5 от КТ, а се различава съществено. При първата служителят е осъществявал техническа поддръжка и контрол на машини, а при втората – цялостен контрол върху производствения процес, върху крайния продукт, контакт с клиенти и изготвяне на одити на дейността по съответната поръчка. Обосновал този извод чрез сравнение естеството на работа на длъжността „инженер поддръжка“ и „инженер качество“ съгласно описанието на задълженията, уменията, дейностите и спецификите на двете длъжности, очертани в длъжностните характеристики. От основната им същност – всяка една като последователна и неразривна част от цялостната производствена дейност, насочена към производството на краен качествен продукт, произведен от качествени, изрядни и поддържани машини и съоръжения; щатното им структуриране в различни места в организационната структура на работодателя, реализирането им в различни отдели, в които се изпълняват различни дейности и са йерархично подчинени на различни ръководители; всяка една със специфични функции и отговорности, в т.ч. различния шифър и код по Националната класификация на професиите и длъжностите – НКПД /двете длъжности, обособени в отделни групи, именно поради разликите в естеството и дейностите, изпълнявани от тях/, обосновал, че са налице съществени различия в основните трудови функции на двете длъжности, обуславящи крайния извод, че работата, изпълнявана от ищеца по първоначалния трудов договор като „инженер, поддръжка“ и тази по допълнителното споразумение „инженер, качество“, не е една и съща по смисъла на чл. 70, ал. 5 от КТ. Като краен извод извел, че оспорената клауза на т. 6 от ДС не е недействителна на твърдяното основание, а предявеният в тази връзка иск по чл. 74, ал. 4 вр. чл. 70, ал. 5 от КТ приел за неоснователен. Обосновал на следващо място, че не е налице неяснота в сключеното ДС относно вида на договора – безсрочен, но с клауза за изпитване 6 месеца, срок уговорен в полза на работодателя в съответствие с изискването на чл. 70, ал. 2, изр. 1 от КТ. При валидно уговорен изпитателен срок в полза на работодателя мотивирал, че същият може по всяко време до изтичането на този срок да прекрати трудовото правоотношение, без да излага мотиви за това, както законосъобразно е сторил това в случая. Мотивирал извод за законосъобразност на оспорената заповед на работодателя, съответно за неоснователност на конститутивния и обусловените от него искове, които отхвърлил като неоснователни. Касаторът К. М. К. твърди наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК. Нищожността на въззивното решение е обоснована с довод за постановяване в ненадлежен състав – подписано само от един от членовете на съдебния състав. Твърди в тази връзка, че решението било изготвено на 21.07.2023г. от съдията докладчик, подписано единствено от последния на същата дата, след което било публикувано в интернет-страницата на съда и ЦУБИПСА в 16:44 часа. На 03.08.2023г. при посещение в деловодството на съда, касаторът установил, че решението все още е подписано само и единствено от един съдия. Електронните подписи в ЕПЕП от другите съдии – членове на съдебния състав не са били поставени, а към момента на обявяването му, решението е подписано само от един съдия. Последното според касатора обуславя невалидност на съдебния акт, който моли да бъде прогласен за нищожен. Поддържаните в този смисъл доводи в касационната жалба, съставът на ВКС намира за неоснователни. В доктрината и в съдебната практика се приема, че е нищожно съдебното решение, постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не в писмена форма, абсолютно неразбираемото решение или неподписаното решение. Съгласно съдопроизводствените правила за постановяване на съдебен акт, решението се постановява от съдебния състав, участвал в заседанието, в което е завършено разглеждането на делото /чл. 235, ал. 1 от ГПК/ по мнозинство на гласовете на съдиите /чл. 21, ал. 5 от ГПК/; решението, заедно с мотивите към него се изготвя в писмена форма /чл. 235, ал. 4 от ГПК/; подписва се от всички съдии, взели участие в постановяването му, а когато някой от тях не може да го подпише, председателят или старшият съдия отбелязва причините за това /чл. 236, ал. 3 от ГПК/ и се обявява в срочната книга /чл. 235, ал. 5, изр. 1 от ГПК/, съответно в регистъра на съдебните решения /чл. 235, ал. 5, изр. 2 от ГПК/. Когато решението се постановява в състав, то се приема на тайно съвещание с мнозинството на гласовете. След като решението е взето, докладчикът по делото изготвя писмения текст, който се подписва от всички съдии. Съдиите, подписали решението удостоверяват не своите волеизявления, а волята на съда такава, каквато тя е формирана при тайното съвещание. В този смисъл са и мотивите към т. 1 от ТР № 1 от 10.02.2012г. по т.д. № 1/2011г., ОСГТК на ВКС. Автентифицирането на решението се извършва съгласно измененията на ЗСВ /ДВ, бр. 62 от 2016г./, предвиждащи, че органите на съдебната власт извършват удостоверителни изявления, издават актове и извършват всички други предвидени в закона процесуални действия в електронна форма /чл. 360а, ал. 1 от ЗСВ/, като за целта тези органи използват внедрената от Висшия съдебен свет електронна информационна система на съдилищата /ЕИСС/. Чрез нея се води регистър на съдебните актове, които слагат край на производството и по същество съставлява електронна база данни /чл. 360и от ЗСВ/. Предвидено е също създаването на единен портал за електронно правосъдие /ЕПЕП/, образуването на електронни дела /чл. 360з от ЗСВ/, както и създаване на регистър на актовете на съдилищата, както и задължение за всеки съд незабавно да обявява актовете си в регистъра /чл. 360о, ал. 2 от ЗСВ/. Тази обща уредба в ЗСВ е конкретизирана в ГПК чрез нормата на чл. 102а от ГПК /в сила от 30.06.2021г./, който въвежда изискване, съдът да издава актовете си и да извършва всички други процесуални действия в електронна форма, освен ако поради естеството им това е невъзможно или по силата на закон е предвидено извършването им по друг начин. Електронните изявления на съдилищата трябва да отговарят на изискванията на Регламент /ЕС/ № 910/2014 и на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги /чл. 102а, ал. 3 от ГПК/, а съгласно чл. 3, ал. 2 от ЗЕДЕУУ, писмената форма се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Съгласно чл. 46, ал. 1 и 2 от приета в изпълнение на тази уредба от ВСС Наредба № 5 от 1.06.2017г. за организацията и реда за водене, съхраняване и достъп до електронните дела и начина на съхраняване на доказателствата и доказателствените средства по делата, както и вътрешния оборот и съхраняването на друга информация, обработвана от съдебната администрация /обн., ДВ, бр. 47 от 13.06.2017г., в сила от 13.06.2017г./ след окончателното му изготвяне, електронният документ се подписва с електронен подпис съгласно изискванията на правилника по чл. 360к от ЗСВ, като подписаният от или за всички участващи съдии и служители електронен документ се регистрира в информационната система на органа на съдебната власт след нарочно действие на потребител чрез създаването на уникален регистров номер по чл. 22, ал. 1, т. 6 и 7 и след регистрирането си не може да се заменя /Изм. – ДВ, бр. 55 от 2022г., в сила от 15.07.2022г./. В информационната система на органа на съдебната власт се отбелязва времето на подписване на електронния документ с точност до секунда във формат дата, час, минута и секунда /чл. 46, ал. 5 от цитираната Наредба/. Съдържанието на електронните преписки и електронните дела, се съхранява в специализирана среда, която се изгражда и поддържа от ВСС /чл. 53, ал. 1 от Наредбата/. Следователно с актуалната правна уредба законодателят изрично е регламентирал издадените съдебни актове в електронна форма и подписани с квалифициран електронен подпис, като валидни. Фактическият състав на обявяването на решението съответно включва полагането на квалифициран електронен подпис от всички участващи съдии в съдебния състав. Установено е в конкретния случай от автоматично генерираните в ЕИСС данни, че обжалваното решение е постановено от съдебен състав на Окръжен съд – Търговище. От създадения в тази система файл, съставляващ копие на електронно подписан документ е видно, че оригиналът е подписан от M. N. I. на 21.07.2023 г. в 16:40:03 ч., B. S. P. на 21.07.2023 г. в 16:43:27 ч., M. I. S. на 21.07.2023 г. в 16:44:44 ч., с отбелязване, че актът е постановен на 21.07.2023г. Отделно, по делото е приложен възпроизведено в документ на хартиен носител копие на постановеното в електронна форма решение, подписано и с ръкописен подпис от целия съдебен състав. Издаденият в електронна форма акт е валиден, породил е правни последици, съответно страната, чиито интереси засяга, законосъобразно е упражнила правото си на жалба срещу него. Приложеният към кориците на делото хартиен документ представлява препис от съдебен акт в електронна форма. В този смисъл е и съдебната практика на ВКС, обективирана в Решение № 161 от 6.11.2023г. по гр.д. № 4782/2022г. на ВКС, IV ГО, постановено в производство по чл. 290 от ГПК, в което на процесуалноправния въпрос е даден отговор в смисъл, че не е нищожно съдебно решение, издадено в електронна форма и подписано с квалифициран електронен подпис, а не ръкописно. То е валидно, също както и подписаното с ръкописен подпис писмено решение. Ето защо доводите на касатора, че към 03.08.2023г. решението е съдържало подпис само на един съдия не могат да бъдат споделени. Съответно не се констатират в конкретния случай данни обуславящи вероятна нищожност на въззивния акт поради постановяване в ненадлежен съдебен състав, поради което основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 1 от ГПК не е налице. На следващо място касаторът обосновава наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, алтернативно на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всяко едно от въведените във въззивната жалба възражения и изрично и ясно да изложи мотиви по приемането или отхвърлянето им в решението си? Този въпрос се сочи, че е разрешен по делото в отклонение от задължителната практика, като въззивният съд не е изпълнил задълженията си по чл. 235 и чл. 236, ал. 2 от ГПК и в противоречие с т. II.3 от ПП 1-1953; т. 19 от ТР 1-2001-ОСГК; Р 212-2012- II ТО /ТД 1106/2010г./; Р 63-2015- II ТО /ТД 674/2014г./. 2/ Достатъчно ли е механичното сравняване на задълженията по длъжностна характеристика, наименованието на длъжността, позицията им в структурата на предприятието и сравнението на шифъра и кода по НКПД за извършване на преценка за идентичност или различие на трудовите функции на работника? Този въпрос се сочи, че е разрешен по делото в противоречие с Р 160-2015-IV ГО /ГД 4811/2014г./; Р 50262-2022 – III ГО /ГД 621/2022/; Р 7-2014-III ГО /ГД 3029/2013/; Р 366-2010-IV ГО /ГД 1023/2009/. 3/ Налице ли е неяснота в съдържанието на изменението по реда на чл. 119 от КТ на трудов договор, в който е употребен израза „пробен срок“, но липсват както модалитетът „срок за изпитване“, така и цифрово отразяване на текста на чл. 70, ал. 1 от КТ? Въпросът се сочи, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Р 60205-2021-III ГО /ГД 862/2021г./; Р 215-2012-IV ГО /ГД 722/2011г./; О 1326-2012-III ГО /ГД 709/2012г./. Алтернативно касаторът се позовава на наличие на основание по чл. 280, ал. 1, т. З от ГПК по въпроса „Какво е правното значение на израза „пробен срок“ в контекста на трудовоправни отношения?“, тъй като ВКС не е използвал израза „пробен срок“ никога в практиката си. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: В цитираната от касатора съдебна практика към поставения първи въпрос от изложението е дадено разрешение, че с ГПК/2007г. правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Правораздавателната дейност на въззивната инстанция е насочена към разрешаване на правния спор, аналогично на дейността на първата инстанция. За да се произнесе по спора, въззивният съд трябва да извърши преценка на фактите и доказателствата по делото, да обсъди всички възражения и доводи на страните от значение за спорното право, да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи и тези изводи да намерят отражение в мотивите към решението. Процесуалноправните въпроси за задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, както и за съдържанието на мотивите към съдебното решение на този съд и даденото в съдебната практика на ВКС разрешение по тях са неминуемо част от предмета и обуславящи правните изводи по всяко дело. В конкретния случай обжалваният съдебен акт съдържа мотиви, отразяващи решаващата правораздавателна дейност на постановилия го окръжен съд; подробно изложение на собствени фактически и правни констатации на въззивния съд; обективира ясно и мотивирано произнасяне по въведените от страните доводи и възражения, както и обосновка на крайните му решаващи изводи, обусловили изхода на разгледания спор. Ето защо съдебният състав приема, че не е налице отклонение на въззивното решение от цитираната съдебна практика, в това число и задължителна такава, съответно не е налице допълнителният селективен критерий, обуславящ приложимост на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Вторият въпрос е част от предмета на произнасяне на въззивния съд в обжалвания съдебен акт и разрешаването му е обусловило решаващите правни изводи на съда, като е предопределило изхода на делото в конкретния случай. Решението на въззивния съд обаче не е основано единствено на механично съпоставяне на задълженията по стара и нова длъжностна характеристика, на щатното разпределение на двете длъжности, нито на различното им отразяване по шифър и код по НКПД. В цитираната от касатора съдебна практика и служебно известната на съда такава – Решение № 53 от 19.03.2014г. по гр.д. № 2907/2013г. на ВКС, IV ГО, е дадено разрешението, че в чл. 70 от КТ законодателят изрично е допуснал възможността да се уговори клауза за срок за изпитване, включително и по вече съществуващо трудово правоотношение между страните, независимо дали то е срочно или безсрочно, ако съществено е променена трудовата функция на работника или служителя – арг. чл. 70, ал. 5 от КТ. По взаимно съгласие на страните може да се изменя съдържанието на трудовия договор /чл. 119 от КТ/, като предмет на изменение може да бъде всяка договорна клауза, включително и тази за изпитване. Изпитването на работника е с оглед възможността му да се справи с променените трудови задължения, съответно да се установи дали новата длъжност е подходяща за него. При преценка за идентичност на трудовите задължения се изхожда от естеството на работа, от свойствените задължения за длъжността – има ли съществена разлика в трудовите функции; едни и същи трудови задължения могат да имат различно съдържание, отнесени към различни трудови функции, в зависимост от спецификата на съответната длъжност, от предмета на дейност, и от организацията на предприятието; за да се различават новите длъжности от старите, различията трябва да са съществени. В съответствие с тази практика, за да постанови този правен резултат въззивният съд е мотивирал съществено различие в основните трудови функции включени в състава на двете длъжности. Характерът на длъжностите и основните трудови задължения на ищеца при сравнение на трудовите функции за длъжността „инженер, поддръжка“ и „инженер, качество“ приел, че не могат да обосноват извод за еднаква по естеството си трудова функция. Докато при първата служителят участва активно в изграждането на трите системи за управление, внедрени в предприятието /на качеството; на околната среда и за безопасност и здраве/, то при втората – служителят участва активно в приложението на тези системи като изготвя, развива и актуализира ръководства по прилагането им; първият осъществява техническа поддръжка и контрол на оборудването, на машините използвани в производствения процес; отстранява повреди, подобрява съществуващи машини, спира машините при спешни случаи, то вторият – осъществява цялостен контрол в производствения процес, за качество на крайният продукт, изследва причините за несъответствие; осъществява контакт с клиента и запознаване с неговите изисквания; изготвя одити на дейността по отделните поръчки; развива методи за качествен контрол и др. Приел, че е налице сходство в задължението за приложение и усъвършенстване на трите системи за управление, въведени в предприятието, но и при него инженерът - поддръжка има техническа роля, а инженерът - качество – контролна. По тези съображения обосновал извод, че различията между новата длъжност и старата са съществени. Само в допълнение на този правен извод отчел щатното структуриране на двете длъжности в различни места в организационната структура на работодателя, реализирането им в различни отдели, в които се изпълняват различни дейности и йерархично подчинение на различни ръководители, както и различния шифър и код по Националната класификация на професиите и длъжностите – НКПД. По тези съображения, съдебният състав приема, че обжалваното решение не се отклонява от приетото разрешение в цитираната съдебна практика, поради което не е налице допълнителният критерий за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по втория въпрос. Поставеният трети въпрос е от значение за решаването на делото, но също не е налице твърдяното противоречие с цитираната съдебна практика. В нея е прието че в съдържанието на трудовия договор, респ. при изменението му по реда на чл. 119 от КТ следва по ясен и недвусмислен начин да е посочено, че трудовото правоотношение е със срок за изпитване, т.е. да се отрази цифрово, че договорът се сключва при условията на чл. 70, ал. 1 от КТ или да се възпроизведе словесно основното съдържание на текста. В обжалваното решение въззивният съд е формирал извод, че от съдържанието на сключеното между страните допълнително споразумение става ясно, че страните уговорили изменение на съществуващото безсрочно трудово правоотношение за длъжност „инженер, качество” при ответното дружество, като уговорили срок за изпитване /“пробен период“/ от шест месеца, в полза на работодателя. Изводите на въззивния съд са изцяло съобразени с цитираните решения, които дават отговор на поставените в изложението въпроси. Наличието на практика по чл. 290 от ГПК от своя страна изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради което това касационно основание също не е налице. В обобщение, съдебният състав приема, че липсват основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 1 от ГПК. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в полза на „Пашабахче България“ ЕАД следва да се присъдят направените в настоящето производство разноски в размер на 4560 лв. – платено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение