Определение № 1187 от 11.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1897/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 28265/07.03.2025 г., подадена от Д. М. Н.-К., чрез адвокат Г. Г., и касационна жалба вх. № 39151/28.03.2025 г., подадена от Столична община, срещу решение № 1000 от 19.02.2025 г. по гр. д. № 2699/2024 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение от 28.12.2023 г. по гр. д. № 31126/2023 г. на Софийски районен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. М. Н.-К. срещу Столична община искове по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 3000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки с висок интензитет, значителен дискомфорт, влошен сън и негативни емоционални преживявания, изразяващи се в стрес, несигурност и ограничаване на възможността за контакт с други хора, причинени от счупване на външен малеолус, в резултат от подхлъзване и падане на 16.03.2022 г. на ул. „Венец“, в гр. София, кв. „Горна баня“, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда - 07.06.2023 г., с умата от 391.91 лв. - мораторна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за периода 16.03.2022 г. - 06.06.2023 г., както и в частта, с която Д. М. Н.-К. е осъдена да заплати на Столична община сумата над 488.84 лв. до сумата от 700 лв. - разноски по делото, като вместо това въззивният съд е: осъдил Столична община да заплати на Д. М. Н.-К., на основание чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки с висок интензитет, значителен дискомфорт, влошен сън и негативни емоционални преживявания, изразяващи се в стрес, несигурност и ограничаване на възможността за контакт с други хора, причинени от счупване на външен малеолус в резултат от подхлъзване и падане на 16.03.2022 г. на ул. „Венец“, в гр. София, кв. „Горна баня“, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда - 07.06.2023 г., до окончателното изплащане на сумата, както и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 391.91 лв. - лихва върху главницата за периода от настъпване на инцидента - 16.03.2022 г., до деня, предхождащ датата на подаване на исковата молба - 06.06.2023 г.; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените от Д. М. Н.-К. искове по чл. 49, във вр. с чл. 45 ЗЗД, и чл. 86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата над 3000 лв. до пълния предявен размер от 10 000 лв., предявен като частичен иск от 25 100 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки с висок интензитет, значителен дискомфорт, влошен сън и негативни емоционални преживявания. изразяващи се в стрес, несигурност и ограничаване на възможността за контакт с други хора, причинени от счупване на външен малеолус в резултат от подхлъзване и падане на 16.03.2022 г. на ул. „Венец“, в гр. София, кв. „Горна баня“, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба в съда - 07.06.2023 г., както и за сумата над 391.91 лв. до пълния предявен размер от 1244.44 лв. - мораторна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди за периода 16.03.2022 г. - 06.06.2023 г., както и в частта, с която Д. М. Н.-К. е осъдена да заплати на Столична община сумата от 488.84 лв. - разноски по делото.

Въззивният съд е изложил, че съгласно разпоредбата на чл. 49 ЗЗД този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите, причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Отговорността по чл. 49 ЗЗД има обезпечително-гаранционна функция; за ангажиране отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД е необходимо установяването на следните предпоставки: претърпените вреди, които да са резултат на противоправно поведение на лицето, комуто е възложена работата, както и тези вреди да са преки и да са причинени виновно от лицето, на което е възложена работата, чрез действия, които съставляват извършване на възложената работа, или чрез бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и други правила или от характера на работата.

Съдът е приел, че безспорно на етапа на въззивното производство е, а и от ангажираните пред първата инстанция гласни доказателства (показанията на свидетеля Д., очевидец на инцидента) се установява, че на 16.03.2022 г., около 18.00 - 18.30 ч., вървейки по ул. „Венец“ в посока ул. „Здравец“, ищцата се подхлъзнала и паднала. Визирал е, че въпреки възраженията в отговора на въззивната жалба, цени показанията на свидетеля Д., тъй като същите са последователни и непротиворечиви, а и като очевидец на инцидента с Д. Н.-К., същият непосредствено е възприел случилото се. Софийски градски съд е посочил, че от показанията на свидетеля И. Д. се установява, че на процесната дата и на мястото на настъпване на инцидента е имало образуван лед с коловози, поради преминаване на колите. Съдебният състав е кредитирал показанията на Д. относно наличието на лед по процесната улица, тъй като същият е бил свидетел на случката и подробно описва ситуацията; показанията му са логични и последователни. По отношение на справките от НИМХ и доколкото те не посочват дали НИМХ наблюдава състоянието на пътната настилка и тротоарите, съответно при какви условия измерва обстановката - като например върху тревни площи, светлина, сенчести участъци, съдът е приел, че информацията от НИМХ, че не е имало снежна покривка, не оборва достоверността на визираните свидетелски показания. Съобразил е и че съгласно месечните обобщения температурите през предходните дни са били отрицателни, като на 12.03.2022 г. е имало валежи, поради което е счел, че не е обективно невъзможно към 16.03.2022 г. да е имало заледени участъци.

Съдът се е позовал на приетата по делото съдебно-техническа експертиза, съгласно която за ул. „Венец“, в участъка от ул. „Софийска панорама“ до ул. „Здравец“, уличната регулация не е приложена. Съгласно т. 2 от заключението ул. „Венец“, съгласно действащия регулационен план, попада върху поземлени имоти-частна собственост, които са от южната страна на улицата; ул. „Венец“ е с идентификатор 68134.4330.1622, с начин за трайно ползване - второстепенна улица. Съгласно дадените в открито съдебно заседание устни разяснения от вещото лице имот с идентификатор 68134.4330.1622 е собственост на общината. По делото е прието и копие от кадастралната карта с данни от Кадастралния регистър на недвижимите имоти, като поземлен имот с идентификатор 68134.4330.1622 се намира в гр. София, район „Овча купел“, ул. „Венец“ и е с начин на трайно ползване - второстепенна улица, като собственик по данни от КРНИ е вписана Столична община.

Въззивният съдебен състав е приел, че от представена по делото епикриза, издадена от УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, се установява, че по данни от снета анамнеза при падане ищцата получила болки в десния глезен, като е извършено оперативно лечение по спешност на 16.03.2022 г., както и че на 21.03.2022 г., след положителен тест за Ковид-19, тя е насочена в Ковид-структурата на болницата. Изложил е, че от изслушаното и прието по делото заключение от съдебномедицинска експертиза (СМЕ), изготвена от вещото лице на база приложените доказателства по делото и преглед на ищцата, което е кредитирал като обективно и компетентно изготвено, се установява, че Д. Н.-К. е била с диагноза фрактура (счупване) на фибуларния (външния) глезен на дясната подбедрица (десния крак). Съгласно заключението счупването може да се реализира при подхлъзване, стъпване „накриво“ и падане на човек на земята от височината на собствения му ръст. Между претърпения инцидент и установеното счупване на десния глезен е налице пряка и непрекъсната причинно-следствена връзка. Предвид морфологията, локализацията и начина на лечение на счупването, същото причинява трайно затрудняване на движенията на десния долен крайник за период от около 4 месеца. Според вещото лице лечението и рехабилитацията на ищцата са протекли без усложнения, с много добър положителен резултат; общият оздравителен период за пълно възстановяване и връщане на ищцата към ежедневните дейности е около една година, което включва пълна костна консолидация на фрактурата и възможност за оперативно изваждане на имплантите. По делото няма медицински данни за настъпили усложнения и последствия за функцията на десния глезен на ищцата. При извършения лекарски преглед вещото лице е установило, че се проявява слаб оток и слаба болезненост, предимно при прекомерно движение и при промяна на времето (влажно, много топло и студено). Към момента на изготвяне на заключението функцията на десния крак на ищцата е възстановена, няма налични усложнения, както и предпоставки за такива в бъдеще. Според експерта извършената операция на глезена на десния крак не е спешна по смисъла на Наредба № 10 от 05.05.2021 г. за утвърждаване на медицинския стандарт „хирургия“ и чл. 2 от Наредба № 25 от 04.11.1999 г. за оказване на спешна медицинска помощ. Счупванията на крайниците много често се лекуват чрез амбулаторно гипсиране, но в случая локализацията и морфологията на конкретното счупване са изисквали оперативно лечение, което е извършено неотложно, но без наличие на спешна предоперативна реанимация в болницата. Според вещото лице при извършване на ортопедичната операция ищцата не е била в състояние, пряко застрашаващо живота й или водещо до остро настъпили животозастрашаващи нарушения и необходимост от поддържане на виталните функции на организма й.

Софийски градски съд е приел, че от показанията на свидетеля Р. К. (син на ищцата), които е кредитирал съобразно изискванията на чл. 172 ГПК, се установява, че след операцията Д. Н.-К. не е могла да се движи самостоятелно и е изпитвала болки вследствие на причинените травми. Свидетелят заявява, че затрудненото й придвижване е налагало постоянна асистенция от неговия баща за около 2 месеца; извършената рехабилитация е дала положителен резултат; ищцата е била депресирана от ситуацията, че е затворена вкъщи, че тежи на близките си, а и че не може да види внучето си; при горещините изпитва дискомфорт, подувания, отоци и болки при движение.

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е заключил, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД. Посочил е, че при съвкупната преценка на доказателствата намира, че мястото, на което е настъпил инцидентът, е публична общинска собственост, поради което за поддържането следва да отговаря Столична община. Неприложената улична регулация не освобождава ответника от търсената отговорност. Съгласно чл. 14 ЗУТ с подробните устройствени планове се урегулират улици, както и квартали и поземлени имоти за застрояване. С ПУП се определя предназначението на съответната част от земната повърхност, като самото отреждане на имот за определени нужди не представлява основание за придобиване на право на собственост. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗОС общината или държавата придобиват правото на собственост върху определена част от съответния имот след заплащане на обезщетение, след което става собственик и на реализираната върху тази част от имота улица, а неприложената улична регулация не я освобождава от отговорността й като собственик. Съгласно чл. 31 от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища се осъществяват от общините, като общинските пътища са публична общинска собственост на основание чл. 8, ал. 3 от ЗП. Съгласно чл. 30, ал. 4 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии се организират от съответната община, а съгласно чл. 11, ал. 1 ЗОС имоти и вещи - общинска собственост, се управляват в интерес на населението в общината съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. Съдът е приел, че в разглеждания случай задължението за почистване и поддържане с грижата на добър стопанин не е изпълнено; установено е наличието на причинно-следствена връзка между бездействието на работниците/служителите, на които е била възложена работата по почистването на улицата, и причинените на ищцата травматични увреждания.

Софийски градски съд е визирал, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи съгласно правилата на чл. 52 ЗЗД — по справедливост, като се отчетат конкретните факти за конкретния случай, а именно: броят и характерът на уврежданията, интензивността на причинените болки и страдания, продължителността на оздравителния процес, възможността за възстановяване, понесените неудобства и негативни преживявания, както и възрастта на пострадалото лице (72 г. в конкретния казус). В случая се установява, че Д. Н.-К. е претърпяла счупване на външния глезен на десния крак. Съгласно заключението на вещото лице общият оздравителен период за пълно възстановяване и връщане на ищцата към ежедневните дейности е около една година, което включва пълна костна консолидация на фрактурата и възможност за оперативно изваждане на имплантите. Съдът е взел предвид и нуждата от помощ на пострадалата след операцията, данни за която се съдържат в показанията на свидетеля К.. Намерил е, че следва да се отчете и стресът, който ищцата е изпитала вследствие на инцидента, и е приел, че макар и такъв да се е породил, той не се характеризира с някаква необичайност и извънреден характер, които да са довели до съществени изменения в психиката й. При съвкупна преценка на всички изложени обстоятелства, съдът е заключил, че обезщетение в размер на 3000 лв. се явява справедливо за претърпените от Д. Н.-К. неимуществени вреди. Предвид основателността на главния иск за сумата от 3000 лв., съдът е счел за основателен и иска за акцесорното вземане за законна лихва по чл. 86, ал. 1, във вр. с чл. 84, ал. 3 ЗЗД, което е определил на 391.91 лв., за периода от датата на настъпване на инцидента до деня, предхождащ датата на подаване на исковата молба.

Жалбоподателката Д. М. Н.-К. атакува въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, като го счита в тази част за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли за отмяната му и за присъждане на обезщетение в пълния предявен размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК.

При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК формулира следните въпроси:

1. В какъв обем следва да са извършените от въззивната инстанция процесуални действия, за да бъде удовлетворено изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, осигуряващи постановяването на законосъобразно решение;

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички факти и взаимовръзката между тях при обосноваване на своите правни изводи при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер обезщетение за неимуществени вреди (чл. 52 ЗЗД);

3. Как следва да се прилага принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определянето размера на обезщетението за неимуществени вреди, какви са критериите и релевантните обстоятелства, въз основа на които се определя обезщетението, и какво е задължението на съда да прецени в съвкупност събраните по делото доказателства за установяване на релевантните към определяне размера на обезщетението обстоятелства;

4. Какви факти и обстоятелства следва да се съобразят от съда при определяне на обезщетение за неимущетсвени вреди по чл. 52 ЗЗД, за да бъдат отчетени всички задължителни и всички специфични в случая обстоятелства, гарантиращи правилно приложение на принципа на справедливост;

5. За правилното приложение на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, необходимо ли е съдът да съобрази общественото и социално положение на увреденото лице, обществено-икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на увреждането, както и съдебната практика по аналогични случаи.

Относно първите два въпроса се визира противоречие на въззивното решение с приетото в: решение № 50041/07.07.2023 г. по т. д. № 915/2022 г. на ВКС, II т. о. и цитираната в него практика на ВКС, решение № 60089/02.08.2021 г. по т. д. № 934/2020 г. на ВКС, I т. о., а по останалите три въпроса – с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 769/30.12.2024 г. по гр. д. № 3600/2023 г. на ВКС, I г. о., решение № 60224/04.08.2022 г. по гр. д. № 914/2021 г. на ВКС, IV г. о., решение № 665/08.11.2024 г. по гр. д. № 4192/2023 г. на ВКС, І г. о., решение № 60313/08.02.2022 г. по гр. д. № 937/2021 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 50017/11.12.2023 г. по гр. д. № 1949/2022 г. на ВКС, II г. о., решение № 47/24.06.2020 г. по гр. д. № 3349/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о.

Жалбоподателката твърди и че въззивното решение е очевидно неправилно.

Жалбоподателят Столична община обжалва въззивното решение в частта за уважаване на претенциите, като го счита за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърди, че въззивното решение влиза в противоречие със съдебната практика по следните въпроси, свързани със задължението на въззивния съд да обсъди доводите на страните, като изложи мотиви защо възприема или не конкретни защитни доводи:

1. Длъжен ли е въззивният съд да извърши цялостна преценка на доказателствения материал;

2. Следва ли мотивите на въззивното решение да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните и изрични и ясни мотиви защо съдът счита доводите на страните и възраженията за неоснователни, респ. основателни;

3. При постановяване на своето решение, освобождава ли се въззивният съд от задължението по чл. 236, ал. 2 ГПК да се мотивира, а именно да се произнесе по спорния предмет, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди доводите и възраженията на страните, дължат ли се мотиви по същество в отговор на направените пред него оплаквания, дължи ли се обсъждане на твърденията на въззиваемата страна за правилност на първоинстанционното решение, която може да се дължи както на вярно възприемане на фактическата обстановка, така и на правилни правни изводи, произтичащи от правилното приложение на правилата на науката, опита и логическото мислене;

4. Следва ли въззивният съд да установи всички правнорелевантни за спора факти и да ги подведе под приложимата за същите правна норма и да направи извод за начина, по който последиците се прилагат по отношение на спорното право, като същевременно се произнесе и по всички направени от страните възражения и изложени доводи;

5. Следва ли въззивният съд да вземе предвид/да се съобрази с постановени съдебни актове/съдебни решения от други съдебни състави/инстанции при решаване на правен спор, произтичащ от подобен юридически факт, какъвто е породил и настоящия правен спор, при липса на идентичност в събрания в хода на съдебното дирене доказателствен материал, единствено с цел да не се допусне отклоняване от съдебната практика, при условие че чл. 291 ГПК е отменен.

Сочи противоречие с ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 382/21.01.2015 г. по гр. д. № 2056/2015 г. на ВКС, ІV г. о.

Счита въззивното решение за очевидно неправилно, тъй като пороците при възприемане на фактическата обстановка от съда, при анализа на доказателствата и извеждане на правните изводи са толкова тежки, че е налице нарушение на чл. 121 от Конституцията на Република България.

Постъпил е отговор от Д. Н.-К. на касационната жалба на Столична община, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика.

В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено при грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на Столична община и с оглед формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси.

По въпроси от № 1 до № 4 е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея.

В случая Софийски градски съд не се отклонил от визираната съдебна практика. Същият е обсъдил доводите на страните, събраните доказателства, посочил е кои от тях кредитира и защо и е направил обосновани правни изводи. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК.

Последният въпрос от изложението е изцяло ирелевантен, тъй като в случая въззивният съд не е постановил решението си, изхождайки от съдебни решения по други правни спорове, постановени при друг доказателствен материал.

Въззивното решение в частта, с която е потвърден първоинстанционният съдебен акт, следва да бъде допуснато до касационно обжалване по касационната жалба на Д. Н.-К.. Касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса: Как следва да се прилага принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, какви са критериите и релевантните обстоятелства, въз основа на които се определя обезщетението, и какво е задължението на съда да прецени в съвкупност събраните по делото доказателства за установяване на релевантните към определяне размера на обезщетението обстоятелства, за проверка дали същото не противоречи по този въпрос на приетото в: ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 665/08.11.2024 г. по гр. д. № 4192/2023 г. на ВКС, І г. о., решение № 60313/08.02.2022 г. по гр. д. № 937/2021 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 50041/07.07.2023 г. по т. д. № 915/2022 г. на ВКС, II т. о.

Предвид недопускането на касационно обжалване по касационната жалба на Столична община, насрещната страна има право на направените от нея разноски за отговор на тази жалба, възлизащи на 1500 лв. – 766.94 евро съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,