Определение № 349 от 03.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4645/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 13351/28.07.2021 г. на С. М. Е. и Х. Х. Е., подадена чрез адв. В. В., срещу въззивно решение № 702/23.06.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 2729/2020 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1261/17.02.2020 г., постановено по гр. дело № 13328/2016 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която ответниците Е. са осъдени да заплатят на „Обединена българска банка“ АД на основание чл. 55, ал.1 пр.1 ЗЗД по 32481,88 лв., представляващи платени без основание суми по изпълнително дело № 20168380405430 по описа на ЧСИ М.Б., ведно със законната лихва от 31.10.2016г., както и в частта на разноските. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и процесуалните правила, както и за необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. „Само обстоятелството, че двамата кредитори са съпрузи, може ли да презюмира като добросъвестно отношение при плащането от страна на длъжника и плащането на единия съпруг равнозначно на овластяване ли е по смисъла на чл.75, ал.2 ЗЗД?; 2. „Относно доказателствената тежест и задължението на ответника да установи наличието на недвусмислени обстоятелства, въз основа на които може да се приеме, че трето лице се явява овластено да приеме изпълнение от длъжника“; 3. „Може ли да се приеме за реално изпълнение на задължението, в случай, че банката заверява банкова сметка на кредитора, която същият е поискал да бъде закрита, но банката не е изпълнила това нареждане? Добросъвестно и реално ли е изпълнено задължение от банката - длъжник, в случай, че е извършена вътрешна блокировка на сметка от същата банка без наличие на основание за това и в последствие завери същата банкова сметка? Във връзка с поставените въпроси №1 и №2 се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Твърдението на касаторите е, че по първия въпрос въззивното решение противоречи на Решение № 509 от 15.IV. 1985 г. по гр. д. № 23/85 г., I г. о., с което е прието, че при двама кредитори съпрузи, само обстоятелството, че двамата кредитори са били съпрузи, не може да се възприеме като добросъвестно отношение при плащането, тъй като то не е равнозначно на овластяване по смисъла на чл. 75, ал. 2 ЗЗД, а по втория въпрос – на Решение № 276 от 17.01.2020 г. по гр. д. № 4663 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, с което е прието, че в тежест на ответника е да установи наличието на недвусмислени обстоятелства, въз основа на които може да се приеме, че трето лице се явява овластено да приеме изпълнение от длъжника. Във връзка с посочените под №3 въпроси касаторите бланкетно твърдят наличие на основанието по чл.280 т.3 ГПК. Считат също, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност, „имайки предвид, че изобщо не е взето предвид липсата на изпълнение на задължението“. Ответникът по касационната жалба – „Обединена българска банка“ АД, в представен чрез юрисконсулт Д. П. писмен отговор, взема становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество. Претендира разноски в размер 450 лв. – юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Въззивният съд е приел, че ищецът и ответниците са субекти на материално облигационно правоотношение, породено от договор за банков кредит от 23.03.2005 г., за което правоотношение по делото не са приложени доказателства за настъпили правопогасяващи или правопрекратяващи юридически факти, т.е. то продължава да е висящо след като с влязло в сила съдебно решение е бил отхвърлен предявения от кредитодателя против солидарните длъжници иск с правно основание чл. 422 от ГПК. Приел е за установено също, че длъжниците продължават да са отговорни към кредитодателя, тъй като цялата парична сума, събрана въз основа на издадената заповед за незабавно изпълнение е била преведена от банката с два превода на 30.06.2016 г. и на 01.07.2016 г. по банковата сметка на кредитополучателя Е., открита за обслужване на кредита. Счел е, че изпълнението на банката – длъжник по обратния изпълнителен лист, е точно и към ответника Е., която наред със своя съпруг /кредитополучателят/ е солидарно задължена към банката, тъй като изпълнението е направено към лице, което въз основа недвусмислени обстоятелства /брачно правоотношение/ се явява овластено да получи изпълнението – чл. 75, ал. 2 от ЗЗД. Съдът е приел, че изпълнението /плащането/ е единствено възможно с банков превод, поради което задължението на банката – длъжник по обратния изпълнителен лист, е погасено със заверяването на банковата сметка на Е., открита за обслужване на кредита – чл. 75, ал. 3 от ЗЗД. Посочил е, че освен кредитното правоотношение е налице второ материално облигационно правоотношение, субекти по което са страните по делото - банката и ответниците със съдържание – права и задължения, изпълнението, респективно неизпълнението, на които се основава предявения от ищеца иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД. Налице е двойно изпълнение от банката, като длъжник по обратния изпълнителен лист към взискателите за сумите по този лист – главница и законна лихва, което е довело до неоснователно обогатяване на ответниците, а това обстоятелство обоснова основателността на исковете – предмет на настоящото производство, за връщане на полученото без правно основание, но при условията на разделност, ведно със законната лихва, считано от деня на подаване на исковата молба в канцеларията на съда – 31.10.2016 г.Въззивният съд е приел и това, че обстоятелството, че преведените от ищеца парични суми по банковата сметка на кредитополучателя /преди активирането на обратния изпълнителен лист с образуване на изп.д./ са блокирани по инициатива на кредитодателя, както и поради наложени запори по искане на други лица – кредитори на ответниците, е ирелевантно за основателността на предявения иск. Към така изложените собствени мотиви въззивният съд на основание чл.272 ГПК е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд и и по този начин ги е приобщил към своите. Според последните добросъвестността на длъжника по смисъла на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД произтича от недвусмислеността на обстоятелствата за овластяване на лицето, приело изпълнението, като преценката за недвусмисленост на обстоятелствата по изпълнението се извършва във всеки конкретен случай. В настоящия случай от значение за тази преценка е характерът и произходът на вземането. Касае се за вземане на кредитора по обратен изпълнителен лист, издаден в негова полза и в полза на още едно лице, във връзка със събрани по допуснато незабавно изпълнение предсрочно изискуеми вземания на банката, по които двамата кредитори по обратния изпълнителен лист са солидарни длъжници. Погасяването на задълженията на солидарните длъжници по договора за банков кредит, сключен с „ОББ“ АД, е предвидено да са извършва единствено по сметка, специално открита за обслужване на кредита, по която в последствие банката е превела и сумата по обратния изпълнителен лист. Солидарността на длъжниците по договора за банков кредит произтича от качеството на ответника Е. като съпруга на кредитополучателя Е.. Съдът взема предвид и обстоятелството, че облигационните отношения между страните във връзка с това основно правоотношение, от което се поставя началото на възникването на вземания от и срещу същите насрещни страни, са все още неприключили и вземанията на банката по договора за кредит не са напълно удовлетворени, в т.ч. и изискуеми такива, като същевременно между страните е налице нов висящ процес, а основното обезпечение по кредита – учредената ипотека, вече е реализирана в проведеното принудително изпълнение, по което е разпоредено банката да върне сумите по процесния изпълнителен лист. Предвид изложеното, съдът обосновава извода, че така извършеното плащане е точно и по отношение вземането на кредитора Е. по обратния изпълнителен лист. По същите съображения приема, че плащането от страна на съдебния изпълнител на получената сума в хода на принудителното изпълнение само по сметка на взискателя Е., за Ѕ от сумата следва да се приеме за плащане на вземането на другия взискател по изпълнителното дело Е.. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият състав счита, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият поставен въпрос е некоректно формулиран, тъй като съдът е обосновал извод за добросъвестността на длъжника по смисъла на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД не само поради обстоятелството, че са съпрузи. Както е видно от мотивите на въззивния съд, освен факта, че Е. са съпрузи, съдът за да обоснове извод за наличие на добросъвестност на длъжника по смисъла на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД, произтичаща от недвусмислеността на обстоятелствата за овластяване на лицето, приело изпълнението, съдът е взел предвид и характера и произхода на вземането, договора за банков кредит, обстоятелството, че кредитът не е погасен, че двамата съпрузи са солидарни длъжници, че банковата сметка, по която е постъпила сумата е открита с цел обслужване на кредита. Предвид това не се обосновава извод за наличие на противоречие на въззивното решение с посоченото от касаторите Решение № 509 от 15.IV. 1985 г. по гр. д. № 23/85 г., I г. о., на ВКС. Не е налице противоречие на въззивното решение и с посоченото от касаторите Решение № 276 от 17.01.2020 г. по гр. д. № 4663 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение, във връзка с процесуалноправния въпрос под №2 в изложението. Доказателствената тежест е разпределена още от първоинстанционния съд в първото съдебно заседание, а във въззивната жалба на жалбоподателите Е. липсва оплакване за допуснати нарушения във връзка с доклада и разпределянето на доказателствената тежест. Следва да се посочи и това, че по естеството си въпросът е не правен, а съставлява оплакване за неправилност на решението по чл.281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството, ако обжалването бъде допуснато.В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поставените под номер три в изложението въпроси не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК тъй като са свързани с фактите, подлежащи на доказване. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Отговорът им предполага преценка на събрания доказателствен материал, която не може да се извърши в тази фаза на производството. Във връзка с тези въпроси не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Това основание е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторите не са се позовали на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или на съдебна практика, която не е вече актуална с оглед промяна на законодателство /в този смисъл са разясненията в ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, т. 4/. В приложението липсват и доводи за непълнота, неяснота или противоречие на конкретни правни норми, които страната е задължена да посочи, когато се позовава на липсата на съдебна практика. На следващо място, по приложението на чл.55 ЗЗД и чл.75, ал.2 ЗЗД е налице практика на ВКС, която по разбиране на настоящия състав не се нуждае от промяна или осъвременяване. Не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване и поради очевидна неправилност на решението. Изложените от касаторите оплаквания касаят неправилност на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК. В същото време, при служебна проверка настоящата инстанция констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Предвид изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид този изход на касаторите разноски не се следват, но същите следва да заплатят на ответника по жалбата разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 450лв. С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,