Определение № 4050 от 28.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3648/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 19096/15.07.2025 г. на Столична община, чрез юрисконсулт М. К., срещу въззивно решение № 862/19.06.2025 г. по гр. д. № 70/2025 г. на Апелативен съд - София. В касационната жалба се поддържа, че решението е недопустимо и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържат основанията по чл. 280, ал. 2, предл. второ и трето и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустимо ли е съдебно решение по иск по чл. 49 ЗЗД срещу Столична община при наличие на доказателства в СТЕ, че падането на ищцата се е случило „пред гараж“ в частен имот, който не е доказано, че е собственост на Столична община; 2. Как се съотнасят нормите на чл. 49 ЗЗД с чл. 31 ЗП и нормите за зимно поддържане на пътищата, включени в Наредба № РД-02-20-19 от 12.11.2012 г. за поддържане и текущ ремонт на пътищата, и съществува ли неизпълнение на задължение и противоправно бездействие от Столична община за поддържане при зимни условия на черен път, невключен в улична регулация; 3. Представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу Столична община? Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативни емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение; 4. Какви доказателства са релевантни за установяване на причинната връзка между увреждане на лицето и обстоятелствата, които са го предизвикали; 5. Може ли съдът да игнорира доказателства при формиране на правните си изводи без наличие на обосновка за това и да обсъди свидетелските показания едностранчиво и само тези в полза на пострадалото лице, без да се съобрази с извършена СТЕ, която указва за неточно определяне на мястото на падането, т.е. за неточни показания на свидетелите; 6. Допуснал ли е съдът противоречие в цялостното тълкуване на нормите на чл. 52 ЗЗД, Наредба № РД-02-20-19 от 12.11.2012 г. и решение № 17/4.11.2021 г. по к.д. № 11/2021 г. на Конституционния съд; 7. Отговаря ли присъденото на ищцата в много завишен размер обезщетение на чл. 52 ЗЗД, след като не са изпълнени изискванията на ТР 1/2022 г., ОСГТК на ВКС. Ответникът по касация – Ц. Н. Б., чрез адвокат Л. Л., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по подадената касационна жалба, като оспорва жалбата и по същество. Претендира заплащане на разноски за защита пред касационната инстанция, осъществена безплатно при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Касационната жалба срещу въззивното решение е недопустима в частта относно иска по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за имуществени вреди. То е в размер на 1788 лева, т.е. под 5000 лева. В тази част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. В останалата част касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 5656/18.10.2024 г. по гр. д. № 4350/2024 г. на Софийски градски съд в частта, с която Столична община е осъдена на основание чл. 49, вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД да заплати на Ц. Н. Б. сумата от 30 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от деликт, настъпил на 22.12.2023 г., както и сумата от 1788 лева - обезщетение за имуществени вреди от настъпилия деликт. Въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка и на основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. Прието е, че на 22.12.2023 г. ищцата се е прибирала с автомобил към дома си на [улица] в [населено място]. Входът на сградата е откъм [улица], където тя е паркирала автомобила си. На слизане Ц. Б. се е подхлъзнала на непочистен от лед участък и при падането е счупила левия си глезен. Според показанията на свидетеля Ц., семеен приятел на ищцата, инцидентът е настъпил между 18 и 19:30ч. по тъмно. Свидетелят е посочил, че времето било студено, но не помни дали е имало натрупан сняг или само лед по улицата. Свидетелствал е, че в този участък няма тротоари, няма асфалт, няма и осветление. Ц. и свидетелят С. Г., живеещ на съпружески начала с ищцата, са й помогнали да стане, като искали да я откарат в „Пирогов“, но поради засилен трафик по [улица]отишли в спешното отделение на болница „Софиямед“. Ц. е разказал, че улицата никога не е почиствана или опесъчавана през зимата, като впечатленията са му преки, защото често е ходел на гости. В подкрепа на неговите показания са и изнесените данни от свидетеля Г., ценени при условията на чл. 172 ГПК. Г. е посочил, че ищцата му се обадила да я посрещне, тъй като е носела покупки в себе си. При слизане от колата Б. се е подхлъзнала и паднала. Свидетелят Г. също е отбелязал, че през зимата улицата не се почиства, а съседите чистят, доколкото имат възможност. След като ищцата е постъпила в „Софиямед“, се е установило, че е необходима операция, вследствие на което тя е лежала в болницата 4 дни. След интервенцията Б. била изписана и около 40 дни придвижването й е било силно затруднено. Свидетелят Г. е посочил още, че ищцата е ходела с две патерици, като не е можела да се качва по стълбите в дома си, в който спалнята е на втория етаж на сградата. Нейната майка е помагала в домакинството и обслужването. Болките продължават и към момента, като поставените пирони й пречат да обуе обувки. Съдът е посочил, че показанията на свидетелите се подкрепят от заключението на техническата експертиза, както и от предоставената от НИМХ информация за метеорологичната обстановка в района по време на инцидента – валежи и температури под 0 градуса. Според експерта по техническата експертиза мястото, където ищцата е паднала, попада в поземлен имот с идентификатор *** по КК и КР, който е общинска собственост, с начин на трайно ползване – за второстепенна улица. На това място няма тротоар и такъв не е предвиден по план, като улицата представлява черен път и по нея е предвиден транспортен достъп до прилежащите й имоти, но уличната регулация не е приложена. При тези фактически данни, съдът е приел, че по делото няма спор относно липсата на дейности от Столична община по поддръжка на мястото на инцидента. Неоснователно е нейното твърдение, че ищцата е паднала в частен имот, за чието почистване отговорността лежи върху неговите собственици. Констатациите на вещото лице по техническата експертиза са в обратен смисъл – имотът, в който ищцата е паднала, е общинска собственост, с начин на трайно ползване за второстепенна улица. Мястото и механизмът на настъпване на инцидента се подкрепят от показанията на двамата свидетели-очевидци. Показанията на свидетеля Г. кореспондират с тези на свидетеля Ц., както и на останалите писмени доказателства, поради което съдът е приел, че няма основание да не ги кредитира. Изложени са съображения, че за поддръжката, обезопасяването, респ. опесъчаването в зимния сезон на второстепенния път по смисъла на ЗП, отговорност се носи от Столична община. Задължение на СО, чрез нейни служители и трети лица съгласно чл. 31 ЗП, вр. чл. 48, т. 2, б. „а“ ППЗП, е поддържането на пътната настилка в състояние, съответно на предназначението и за безопасното й ползване. Прието е още, че зимното поддържане/почистване е един от видовете поддържане на пътищата и включва комплекс от дейности, свързани с осигуряване на проходимостта на пътищата при зимни условия и се извършват в съответствие с плановете за зимно поддържане на общината. Столична община изрично е направила изявление, че мястото, където е настъпил инцидентът, не е включено в плана за зимно поддържане, от което следва извод, че общината не е изпълнила законовото си задължение, тъй като не е провеждала дейности по поддръжка, вкл. през зимата. Относно конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди съдът е извършил преценка на обективно съществуващите обстоятелства, свързани с вида на увреждането – предприето оперативно лечение, изразяващо се в открита /кръвна/ репозиция на фрагментите и фиксацията им с импланти, интензитета на отрицателните негативни изживявания за ищцата от инцидента – болки, стрес и безпокойство, довели до трайно затруднение в движенията на левия долен крайник за период по-голям от 30 дни, ограничения в клякането, останалите два белега, ясни забележими и загрозяващи външния вид, както и периода на търпени болки и страдания. Съобразена е още възрастта й, продължителността на възстановителния период, степента на възстановяване, както и социално-икономическите условия към момента на настъпване на увреждането. Като краен извод е определено за справедливо обезщетение в размер на 30 000 лева за претърпените от нея неимуществени вреди. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. второ и трето ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Така поставен, първият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК относно допустимостта на обжалваното решение, не може да предпостави допускане на касационно обжалване. Дали ответната община е пасивно материалноправно легитимирана страна е въпрос не допустимостта на производството, а въпрос по съществото на спора, по който съдът след преценка на всички събрани по делото доказателства се произнася в решението си. В случая въззивният съд е достигнал до извода, че процесният инцидент е настъпил в имот,предназначен за улица, собственост на ответната община, в чийто задължения по закон е поддържането на пътната настилка в състояние, което е съответно на предназначението и безопасното й ползване. По твърдяното основание за недопустимост на въззивното решение следва да се посочи, че пасивната процесуалноправна легитимация, за която съдът следи служебно и съставлява абсолютна процесуална предпоставка за упражняването на правото на иск, се извежда от твърденията в исковата молба, в която недвусмислено е посочено, че отговорност за процесния деликт се търси от Столична община, поради неизпълнението на вменените и от закона задължения за поддръжка на уличната мрежа. Оттук следва извод, че не е налице недопустимост на въззивното решение поради липса на пасивна процесуалноправна легитимация в процеса. Вторият въпрос касае съществото на спора, свързан е с твърдението на касатора, че Столична община няма задължение да поддържа пътната настилка на имоти, за които не е приложена уличната регулация, от което следва, че се поставя при фактическа обстановка, каквато не е приета за установена от въззивния съд. Съобразьвайки данните по делото и заключението на техническата експертиза, съдът е посочил, че мястото, където е настъпил инцидентът е публична общинска собственост, отредено за второстепенна улица, респ. улично-регулационният план е приложен. Анализирана е нормативната уредба, като е прието, че поддържането на пътната настилка за безопасно ползване, вкл. зимното поддържане/почистване, е задължение на общината чрез нейните служители, независимо в какво техническо състояние се намира пътят. Проверката на тези правни изводи изисква анализ на събраните по делото доказателства, който не може да бъде осъществен в производството по селекция на касационните жалби. Третият и седмият въпрос касаят приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Налице е константна съдебна практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд. Съгласно т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г. понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства са видът и характерът на увреждането, интензитетът и продължителността на понесените от ищеца болки и страдания, отражението върху начина му на живот и конкретните му преживявания. В случая размерът на дължимото обезщетение е съобразен със задължителната практика на ВКС относно приложението на закона след преценка на всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, а именно: възрастта на пострадалата, вида на причиненото увреждане, интензитета и продължителността на претърпените болки и страдания /извършена оперативна интервенция с открита репозиция на фрагментите и фиксация с импланти, от които възстановяването е продължило повече от 30 дни/, тяхното отражение върху ежедневието /затруднено движение, загрозен външен вид, отслабена мускулна сила в сравнение с другия долен крайник/. Четвъртият и петият въпрос също не предпоставят допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради липса на противоречие с установената практика на ВКС. Те се отнасят до дейността на въззивната инстанция по преценка на събраните доказателства и излагането на мотиви защо счита едни факти за осъществили се, а други - не. В случая въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Приел е, че е налице причинна връзка между падането на ищцата и липсата на предприети действия по почистване на пътното платно от служители на общината, доколкото от свидетелските показания и предоставената от НИМХ метеорологична справка е установено, че пътят, където е настъпил процесният инцидент, е бил заледен. Несъгласието на касатора с фактическите констатации на въззивния съд относно мястото на падане на ищцата представлява касационно оплакване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Така поставен, шестият въпрос не е конкретен правен въпрос. Той касае съществото на спора и представлява оплакване по правилността на въззивния съдебен акт, поради което не отговаря на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Във въззивното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК на процесуалния представител на ответника по касационната жалба Ц. Н. Б. – адвокат Л. Л., следва да се присъди адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв от 800 евро. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.