Определение № 518 от 15.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 678/2020 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6974/01.12.2019 година, подадена от Прокуратурата на Република България и втора такава с вх. № 7237/27.12.2019 година, подадена от К. А. И., двете против решение № 129/19.11.2019 година на Апелативен съд Варна, гражданско отделение, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 416/2019 година. С обжалваното решение съставът на Апелативен съд Варна е потвърдил първоинстанционното решение № 139/21.06.2019 година на Окръжен съд Шумен, постановено по гр. д. № 433/2018 година, при което като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на К. А. И., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата от 12 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени веди, причинени в резултат на незаконни обвинения в престъпление по чл. 308, ал. 1 от НК в хода на воденото наказателно производство по д. п. № 827/2010 година по описа на РУП [населено място], изготвяне на обвинителен акт и внасянето му в съда, поддържане на повдигнатото обвинение за горното престъпление по н. о. х. д. № 451/2013 година по описа на Районен съд Шумен, изготвянето на протест и внасянето му в съда, по който е било образувано в. н. о. х. д. № 457/2013 година по описа на Окръжен съд Шумен, по което производството по делото е било прекратено поради оттегляне на протеста, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 03.01.2014 година до окончателното плащане и сумата от 3000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени в резултат на незаконни обвинения в престъпление по чл. 201, ал. 1 от НК в хода на воденото наказателно производство по д. п. № 484/2014 година по описа на РУП [населено място], изготвяне на обвинителен акт и внасянето му в съда, поддържане на повдигнатото обвинение за горното престъпление по н. о. х. д. № 976/2015 година, изготвянето на протест и внасянето му в съда, по който е било образувано в. н. о. х. д. № 345/2015 година по описа на Окръжен съд Шумен и поддържането му по същото дело, по което е била потвърдена оправдателната присъда по горното обвинение, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 23.10.2015 година до окончателното плащане, като за разликата над уважените размери до пълните такива от по 25 000.00 лева за всяко едно от двете обвинения искът е отхвърлен. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Апелативен съд Варна е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че въззивният съд не е съобразил в достатъчна степен всички установени по делото факти от значение за спорното правоотношение, както и че от събраните доказателства не може да се направи извод за пряка причинна връзка между наказателното производство и заболяването на И.. Сочи се, че не са анализирани показанията на разпитаните по делото свидетели с оглед на възможната им заинтересованост, както и че не било отчетено това, че по отношение на И. е била взета най-леката мярка за неотклонение. Извън вниманието на въззивния съд бил останал икономическия стандарт в страната, като било игнорирано обстоятелството, че оправдателната присъда сама по себе си дава морално обезщетение и компенсира до известна степен търпените вреди. Не било анализирано свидетелството за съдимост на К. А. И., както и не било обсъдено направеното от Прокуратурата на Република България възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претенцията за лихви за забава. Въззивният съд не е съобразил всички обстоятелства и не е изложил мотиви, в каква степен и с каква продължителност са засегнати правата на И.. Били направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от И. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на К. А. И. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба К. А. И. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по отношение на допустимостта и основателността й. В подадената от К. А. И. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер. Твърди се, че в тази част решението на Апелативен съд Варна е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, К. А. И. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 22.11.2019 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 6974/01.12.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. К. А. И. е бил уведомен за обжалваното решение на 26.11.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № № 7237/27.12.2019 година, като е подадена по пощата на 23.12.2019 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК, е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Варна е приел, че от събраните по делото доказателства се установявало, че против К. А. И. са били образувани две наказателни производства от общ характер. Първото било по н. о. х. д. № 451/2013 година на Районен съд Шумен по обвинение в престъпление по чл. 308, ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, което приключило с оправдателна присъда № 113/14.10.2013 година. Второто било по н. о. х. д. № 976/2015 година на Районен съд Шумен по обвинение в престъпление по чл. 201, ал. 1 от НК и по чл. 206, ал. 6, във връзка с чл. 206, ал. 1, във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, по което И. бил оправдан по първото обвинение, а по второто бил признат за виновен и освободен от наказателна отговорност на основание чл. 78а от НК. Досъдебното производство по първото обвинение започнало с постановление от 16.09.2010 година за привличането на И. като обвиняем и по него било взета мярка за неотклонение „подписка“. Обвинителният акт бил внесен в съда на 19.03.2013 година, а оправдателната присъда била постановена на 14.10.2013 година, като същата била влязла в сила поради оттеглянето на подадения протест. Досъдебното производство по второто обвинение започнало на 16.04.2015 година с постановление за привличането на И. като обвиняем, обвинителният акт бил внесен в съда на 25.05.2015 година, а присъдата била постановена на 08.07.2015 година. С решение № 77/23.10.2015 година на Окръжен съд Шумен, постановено по в. н. о. х. д. № 345/2015 година присъдата била потвърдена. Също така съставът на Апелативен съд Варна е приел, че от събраните по делото доказателства се установява, че К. А. И. е страдал от редица заболявания още преди образуването на наказателните производства против него, като от 2017 година състоянието му се влошило рязко. И. бил диагностициран със захарен диабет още през 2006 година, но в резултат от настъпили неврологични усложнения-диабетна полиневропатия, периферна ангиопатия, се наложило да бъде извършена ампутация на втори и трети пръст на лявото стъпало. След 2017 година било предприето инсулиново лечение на захарния диабет. Като съпровождащи заболявания на И. в заключението на изслушаната и приета по делото комплексна съдебно-медицинска експертиза с вещи лица д-р М. Г. М., д-р Е. Е. Д. и д-р Р. С. Д. били посочени коронарна съдова болест, исхемична болест на сърцето, които се намирали във връзка със захарния диабет и в конкретния случай били проявени чрез прогресиращо развитие и усложнения, провокирани от стресови фактори. Безспорно такъв стресов фактор било привличането на К. А. И. като обвиняем по двете досъдебни производства, преминали по-късно и през съдебна фаза. От показанията на разпитаните по делото свидетели В. Й. К. и Н. Н. Н. се установявало, че в резултат на повдигнатите неоснователни обвинения И. изживял изключително голям стрес, влошили се социалните му контакти, изолирал се от обществото. Според въззивният съд така установената фактическа обстановка несъмнено сочела на основателност на предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1 т. 3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат от повдигането и поддържането на обвинение за извършване на престъпления, за които И. бил оправдан. Отговорността на държавата за дейността на правозащитните й органи била уредена като специална при наличие на предпоставките, визирани в хипотезите на чл. 2 от ЗОДОВ, а деликтният характер на тази отговорност бил подчертан с нормата на чл. 4 от закона, съгласно, която обезщетението обхващало всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са причинени виновно от конкретно длъжностно лице. Легитимирана да отговаря за вредите в случаите на незаконно повдигане и поддържане на обвинение, когато лицето бъде оправдано с влязла в сила присъда, била Прокуратурата на Република България. С влизането в сила на оправдателната присъда била осъществена първата предпоставка за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България за вредите, причинени на К. А. И. от незаконно повдигнатото и поддържано обвинение. Това се отнасяло и за случаите на частично оправдаване. За да бъдела основателна претенцията за обезщетяване на неимуществените вреди, те трябвало да се намират в причинно-следствена връзка с неправомерното поведение на ответника. Правопораждащият факт на специалната отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ било незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което К. А. И. е оправдан. На обезщетяване по този закон подлежали само вредите, които били пряка и непосредствена последица от предприетото срещу И. наказателно преследване, независимо дали са причинени от длъжностно лице, както гласял чл. 4 от закона. Прокуратурата на Република България отговаряла за това, че е повдигнала и поддържала обвинение в извършване на престъпление срещу лице, признато за невиновно. Налице били формалните изисквания на закона за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България за обезщетяване на вредите от незаконното обвинение. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ обезщетението обхващало всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът следвало да се ръководи от принципа за справедливост, прогласен в чл. 52 от ЗЗД. Този принцип изисквал във всеки конкретен случай вредите да се преценяват съобразно техния вид и характер, интензитет, времетраене, отражението на воденото наказателно производство върху личния живот и професионална реализация на ищеца, степента на засягане в зависимост от неговия социален статус и други фактори от значение при определяне размера на обезщетението. Необходимо било също да се установи причинна връзка между поведението на Прокуратурата на Република България и настъпването на вредите. Според състава на Апелативен съд Варна всички тези предпоставки в случая били налице. За определяне размера на обезщетението следвало да се отбележи на първо място сравнително кратката продължителност на наказателните производства-по първото от тях за период от три години, а по второто-в рамките на няколко месеца, включително и съдебната фаза на производствата. Мярката за неотклонение, взета срещу К. А. И. била най-леката, предвидена в закона-„подписка“. Въпреки това предвид индивидуалните особености на К. А. И., неговото здравословно състояние, общественото положение, което заемал преди повдигане на обвиненията, той преживял особено болезнено воденото против него наказателно производство. Злепоставен бил професионалният му авторитет, на изпитание били поставени и личните му отношения в семейството и сред колегите му. Значително се влошило здравословното му състояние. Въпреки липсата на категоричност в заключението на изслушаната и приета по делото комплексна съдебно-медицинска експертиза с вещи лица д-р М. Г. М., д-р Е. Е. Д. и д-р Р. С. Д. относно влиянието на стреса върху съществуващите заболявания, от съдържащите се в делото писмени доказателства-медицинска документация се установявало бързо прогресиращо влошаване на здравето именно в периода по време и след приключване на наказателните производства. Поради това следвало да се приеме, че причинната връзка е налице. Обезщетението следвало да бъде определено по отделно за неимуществените вреди, претърпени в резултат на действията на Прокуратурата на Република България по всяко от двете обвинения, за които К. А. И. бил оправдан. Наказателното производство по н. о. х. д. № 451/2013 година по описа на Районен съд Шумен било продължило около четири години, било преминало през двуинстанционна съдебна фаза, поради което и вредите, претърпени от К. А. И. във връзка с него били по-големи. Съставът на Апелативен съд Варна съобразно изложените по-горе мотиви определял обезщетение за тези вреди в размер на 12 000.00 лева, а за вредите в резултат от повдигнатото и поддържано обвинение по н. о. х. д. № 976/2015 година, по което К. А. И. частично бил оправдан-в размер на 3000.00 лева. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България излага твърдения, които уточнени по реда на т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, сочат на това, че се иска допускането на решението на Апелативен съд Варна по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства, като при това обсъди всички твърдения и възражения на страните и отговори на тях е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна и по материалноправния въпрос за определянето на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК К. А. И. е поискал допускането на обжалваното решение на Апелативен съд Варна до касационен контрол по материалноправните въпроси за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка сочи, че въззивното решение противоречи на ППВС № 4/23.12.1968 година и за началния момент, от който започват да се търпят неимуществените вреди от незаконното обвинение-от момента на привличането на лицето като обвиняем или от момента на узнаването за ваденото наказателно производство. Във връзка с поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Апелативен съд Варна разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Апелативен съд Варна не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Апелативен съд Варна е достигнал до извода, че претендираните от К. А. И. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, което се отнася и до заболяванията на И.. Отчетено е че същите не са пряка последица от незаконните обвинения, но последните са предизвикали стрес, който е повлиял неблагоприятно на развитието им. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от И. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. При това въззивният съд се е съобразил с установената практика задължаваща го при постановяването на решението си да обсъди всички доводи и възражения на сраните и да отговори на тях. По отношение на твърдението на Прокуратурата на Република България за изтекла погасителна давност по отношение на акцесорните вземания за лихва, то с отговора на исковата молба е направено възражение, единствено за началния момент на забавата, по отношение на една от претенциите, което се е основавало на датата на влизане в сила на оправдателната присъда, а не на изтекла погасителна давност. Такова възражение е направено едва по-късно в хода на съдебното производство-последното съдебно заседание пред първата инстанция. Поради това е счетено, че не е налице направено в преклузивния срок възражение, което да подлежи на разглеждане от съда, Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който е поставен в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни в производството, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. Що се отнася до поставения от К. А. И. в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, а именно за началния момент, от който започват да се търпят неимуществените вреди от незаконното обвинение-от момента на привличането на лицето като обвиняем или от момента на узнаването за ваденото наказателно производство, то същият не обуславя допускането на решението на Апелативен съд Варна до касационно обжалване. Този въпрос не е бил разрешаван от съда и не е обусловил правните му изводи при постановяване на обжалваното решение. По делото не са събрани данни И. да е узнал за водените против него наказателни производство преди привличането му като обвиняем, поради което вредите да бъдат търпени от момент предшестващ привличането му като обвиняем. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е поискала въззивното решение на Апелативен съд Варна да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В случая твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение се припокриват с твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Направените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Прокуратурата на Република България твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Варна. С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 129/19.11.2019 година на Апелативен съд Варна, гражданско отделение, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 416/2019 година по подадените против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 6974/01.12.2019 година и от К. А. И. касационна жалба с вх. № 7237/27.12.2019 година, поради което такова не трябва да се допуска. Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение