Определение № 296 от 14.04.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4020/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. В. Н. чрез адв. И. против решение № 35/24.06.2021 г. по гр. д. № 167/2021 г. на Окръжен съд – Шумен.

Ответникът Кооперация „Шуменска заря“ с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Д. е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. С него се ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е отменено решение № 260053/27.01.2021 г. по гр. д. № 301/2020 г. на Районен съд – Шумен и е отхвърлен предявения от Н. В. Н. против Кооперация „Шуменска заря“ иск с правно основание чл. 286 ЗЗД за заплащане на сумата от 9 600 лв., представляваща уговорено възнаграждение по договор за правни услуги от 21.08.2014 г. за месеците януари – декември 2017 г. вкл., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 07.02.2020 г. до окончателното плащане, а в полза на ответника са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че страните са били обвързани от договор за правни услуги, сключен на 21.08.2014 г., по силата на който ответната кооперация е възложител, а ищецът (адвокат) – изпълнител, поел задължение да извършва правни услуги във връзка с дейността на предприятието на възложителя при поискване от негова страна, вкл. правни консултации, мнения, становища, подготовка и изготвяне на документи, както и процесуална защита и представителство по всякакъв вид дела. Срещу предоставените услуги в посочения обхват възложителят се задължил да заплаща на изпълнителя месечно възнаграждение в размер на 800 лв. Наред с този ангажимент кооперацията се задължила да заплаща на изпълнителя отделно възнаграждение за процесуално представителство и защита пред съдилищата и особените юрисдикции в страната, след сключване на съответни договори за това. Изтъкнато е, че за календарната 2017 г. ответникът е изплатил на ищеца суми общо в размер на 17 720 лв. за осъществено процесуално представителство по различни граждански дела. Решаващият състав е приел, че за исковия дванадесет месечен период (януари – декември 2017 г.) кооперацията е възлагала на ищеца единствено процесуално представителство по конкретни дела, за което на последния са изплатени уговорените в съответните договори за правна защита и съдействие възнаграждения, без обаче да е искала извършването на услуги, срещу предоставянето на които е договорено месечно възнаграждение от 800 лв. Споделено е виждането, че уговорките в съглашението не го определят като такова за текущо правно обслужване, поради което изпълнителят би имал право на претендираното възнаграждение само доколкото е предоставил услуги извън осъщественото по конкретни дела процесуално представителство на кооперацията. Предвид отсъствието на данни за нарочно искане за такива услуги и респ. за предоставянето им от адвоката в исковия период е направен извод за неоснователност на претенцията.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – с твърдения, че са обусловили въззивното решение и са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото, а именно:

1. „Договорът за бъдещо предоставяне на правни услуги за определен или неопределен срок, в който цените на отделните правни услуги не са конкретно определени или определяеми, а е уговорено точно определено (твърдо) възнаграждение за месец или друг времеви период, страна по който е адвокат, представлява ли рамков договор за правно обслужване или следва да се квалифицира като договор за текуща правна помощ на юридическо лице или едноличен търговец по смисъла на чл. 6, т. 11 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения?“ и

2. „След като размера на възнаграждението, уговорено в договора за текуща правна помощ на юридическо лице или едноличен търговец по смисъла чл. 6, т. 11 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, е точно определен за месец или друг времеви период, дължи ли адвоката, страна по договора, отчет на възложителя за извършена през периода работа, след като размера на възнаграждението не е поставен в зависимост от извършване на предварително определени по вид и цена правни услуги?“.

Според жалбоподателя поради липсата на законова регламентация на рамковия договор и на договора за текуща правна помощ, както и на съдебна практика поставените въпроси са от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставените въпроси нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Питанията са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешения, а от становището на страната по правилността на обжалваното решение. В него съглашението между страните не е прието да има характеристиката нито на рамков договор за правно обслужване, нито на договор за текуща правна помощ. Напротив, въззивният съд е отрекъл то да носи белезите на договор за текущо правно обслужване. Възникването на вземане за помесечно възнаграждение от 800 лв. в исковия период е обосновано с предоставяне на правни услуги във връзка с дейността на предприятието на възложителя след поискване от последния (вън от осъщественото процесуално представителство по дела, за което се дължи отделно възнаграждение). При отсъствие данни за извършени правни услуги от разглежданата категория в процесния период е прието, че възнаграждение на адвоката – ищец не се дължи. Това е обективираната правна воля на второинстанционния съд по предмета на спора. Въпросът дължи ли изпълнителят отчет на възложителя за извършената работа не е обусловил изхода на делото и не удовлетворява общо основание за селектиране на касационната жалба. Непоставянето на релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това – така мотивите към постановките по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт. Затова достъп до касация по формулираните въпроси не може да се извърши.

Вън от горното, касаторът не е обосновал и допълнителните предпоставки от заявеното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (в двете му хипотези) съобразно съдържанието им, изведено с постановките по т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според тях искането за достъп до касация на това основание следва да съдържа обосновка на необходимостта от разглеждане на поставения правен въпрос с оглед на приноса му за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. да са изложени твърдения за непълна, неясна или противоречива правна уредба, пораждащи необходимостта да се създаде съдебна практика по прилагането й или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Подобна аргументация в случая няма. Нито се представят доказателства за съдебна практика, която е формирана при неточно приложение на закона – чрез дадено неправилно според страната тълкуване на конкретни разпоредби и в резултат на това са обективирани правни разрешения, съвпадащи с приетите от въззивния съд, нито пък са ангажирани доказателства за съдебна практика, която касаторът счита, че следва да се актуализира (обратното, налице е съдебна практика на ВКС, изразена в решение № 94/20.04.2021 г. по гр. д. № 2752/2020 г., IV г. о., третираща проблемите на конкретния казус в друг период, която не се нуждае от промяна).

В заключение, жалбоподателят не е обосновал приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение.

При този изход на делото касаторът дължи на ответника по касационната жалба заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 610 лв. и се установяват от договора за правна защита и съдействие от 08.09.2021 г., като вписването в него за направеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. постановите по т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.