Определение № 50490 от 25.09.2023 г. на ВКС по т. д. № 1896/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството – малолетния И. В. П., чрез неговата майка и законен представител Ф. Х. П., срещу въззивно решение № 94 от 18. 05. 2022 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в.гр.д. № 120 по описа на съда за 2022 г. в частта му, с която след частична отмяна на първоинстанционно решение № 31 от 11. 01. 2022 г., постановено от Окръжен съд – Бургас по гр.д. № 523 по описа на съда за 2021 г. в осъдителната му част, предявеният от И. В. П. срещу „Дженерали застраховане“ АД, иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховане, е отхвърлен в частта му за осъждането на „Дженерали застраховане“ АД да заплати на И. В. П. и сумата 10000 лв., представляваща разликата над 20000 лв. до присъдената от първоинстанционния съд сума от 30000 лв. по главницата – обезщетение за претърпени неимуществени вреди – болки и страдания в резултат от нанесени телесни увреждания от ПТП, настъпило на 30. 08. 2020 г., причинено от В. И. П. при управление на лек автомобил с рег. [рег.номер на МПС], ведно със законната лихва върху същата сума по главницата, считано от 19. 10. 2020 г. до окончателното й изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, като постановено при съществено нарушение на процесуалния закон и при нарушение на материалния такъв, и в частност – на законоустановения принцип за справедливост. Излага се, че в съответствие с вменените му от чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК задължения БАС е бил длъжен да постанови решението си, като прецени всички доводи на страните и всички доказателства относно правно релевантните факти, относими към тези доводи, като мотивира вътрешното си убеждение по ясен и недвусмислен начин, обосновавайки кои факти счита за установени, кои от доказателствата счита негодни, неотносими или недостатъчни и защо за установяването на релевантния факт; Неизпълнението на това задължение съставлява съществено процесуално нарушение, в какъвто смисъл се цитират решение № 331 по гр.д.№ 1649 /2010 год. на I г.о., решение № 36 по т.д. № 2366/2013 год. на II т.о., решение № 197 по гр.д. № 7364/2013 год. на III г.о., решение № 217/гр.д. № 761/2010 г. на IV г.о., решение № 39 по т.д. № 2476/2014 год. на I т.о., решение № 69 по т.д.№ 1874 /2013 год. на I т.о., ВКС и много др. Твърди се, че решението на БАС е немотивирано, изложените мотиви противоречат на събраните доказателства, БАС е вложил различен от изложения от вещото лице д-р Н. смисъл на заключението му по приетата СМЕ. Според касатора се достига дотам, че крайните изводи на БАС (стр. 6 от решението абзац последен, където с един ред се сочи, че справедливото обезщетение е 20000 лв. противоречат на приетото само ред по-горе, че „но няма да бъде възстановено състоянието преди ПТП докато не стане възможно извършването на пластична операция“. Критикуват се мотивите на БАС в частта им относно приетите от съда да са търпени и да се търпят от ищеца вреди, както и възприемането, и оценката на събраните по делото гласни доказателства, а така също и изводът на съда, че майката на детето, която е законен представител на ищеца не може да бъде свидетел и нейните показания не са зачетени. Сочи се, че мотивите в решението на БАС не обсъждат събраните по делото доказателства отделно и в съвкупност; Мотивите сочат изводи от доказателствата, но след запознаване със самите доказателства се установява, че те не носят смисъла който съдът им придава; В решението липсва съвкупен, съществен анализ на всяко едно от увреждания и последиците от него, и на отражението което са оказали и оказват върху детето в психологически аспект; Липсва анализ как видимите по лицето на детето белези са се отразили и ще продължат да се отразяват на живота на детето до навършване на 18 г. възраст, когато ще има възможност да се извърши оперативна интервенция за заличаването им, а изводът на съда, че чрез лекарствени средства ще бъде подобрено състоянието на ищеца (заличаване на белезите) не почива на събрания доказателствен материал. Критикува се възприемането от страна на решаващия съдебен състав, на заключението на изслушаната по делото СМЕ и значението на конкретните ѝ констатации за оценката на вредите и оттам – на справедливия размер за обезщетяването им. Твърди се, че изводът на съда, че не майката на детето и негов законен представител в производството, не може да бъде разпитана като свидетел, не е следван от ясни мотиви. От своя страна касаторът счита, че не е налице процесуална пречка Ф. П. да бъде разпитана като свидетел по делото; Съгласно чл. 172 ГПК показанията на роднините, на настойника или на попечителя на посочилата го страна, на осиновителите, на осиновените, на тези, които се намират с насрещната страна или с роднините й в граждански или наказателен спор, на пълномощниците, посочени от техните доверители, както и на всички други, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост; От изложеното следва, че законът не съдържа забрана за допускане разпит в качеството му на свидетел и законен представител, като съгласно разпоредбата показанията на същия следва да бъдат ценени от съда с оглед заинтересоваността му от изхода на делото. Според касатора, изключвайки показанията на П. от доказателствения материал, извън него са останали поредица, установени от нея факти относно психическото състояние на ищеца и конкретният начин, по който същият преживява произшествието. Оспорва се като неправилен и извода на съда, че показанията на св. К. пресъздават само факти изложени ѝ от детето И. П., докато зачитайки същите показания тя установява факти като очевидец: „...имаме случай в който ходихме на парка с моите деца и чувам дете как казва „този белязания“, и той започва да плаче, пита дали ще се оправи. Това му се отрази доста зле.“ От изложеното се прави извод, че БАС е направил непоследователна, непълна, неточна и дори погрешна преценка на събрания доказателствен материал. По отношение на допуснатото нарушение на материалния закон се сочи, че съобразно задължителната практика на ВС и ВКС, и практиката на ВКС /цитирана/, понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства; При телесни увреждания това могат да бъдат обемът, характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на търпените болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения, преценени в тяхната съвкупност, допълнително влошаване на здравето, осакатявания и пр.; Неимуществените вреди включват всички онези телесни и психически увреждания на пострадалото лице и претърпените от него болки и страдания, формиращи в своята цялост негативни физически и емоционални изживявания на лицето, и създаващи физически и социален дискомфорт за определен период от време, а съгласно константната съдебна практика, при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Касаторът намира, че ясни мотиви по прилагане на чл. 52 ЗЗД и определянето на обезщетение за неимуществени вреди в справедлив размер няма изложени от БАС, който се е отклонил от същината на доказателствата и не само неправилно е тълкувал доказателствата, но им е придал смисъл който те не носят, не е извършил преценка на доказателствата относно правно релевантните факти, не е мотивирал вътрешното си убеждение по ясен и недвусмислен начин, обосновавайки се на фактите тяхното значение. В обжалваното решение БАС остава неяснота какво точно репарира сумата в размер на 20 000 лева, не са обсъдени конкретните увреждания и търпените от тях болки и страдания, физически и психически, наличието на част от стъклата още в челото на детето, настъпилото от ПТП загрозяване, свързаните с това подигравки, които то понася от околните, и необходимостта да изтекат години, докато пострадалият навърши 18 г., за да настъпи пълното му възстановяване, чрез извършването на операция, която според ВЛ не би могла да се извърши по-рано. Ето защо, прилагайки законоустановения принцип за справедливост касаторът счита, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен задължителните указания - по т. 11 на ППВС № 4/68 г., относно подлежащите на преценка конкретни и обективно съществуващи обстоятелства от съществено значение за определяне на справедливо обезщетение, и следователно интензитетът на претърпените болки и страдания, и тези които ще продължат да се търпят, налагат извод за определяне на справедлив размер за възмездяване на тези вреди от 30000 лева. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и присъждане и на сумата от 10000 лв. по главницата, със законните последици по отношение на лихвата за забава, претендират се разноски – адвокатско възнаграждение за всички съдебни инстанции. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът формулира правни въпроси, които според него обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а именно: Процесуалноправни въпроси: 1. Допустим ли е разпит в качеството на свидетел на законен представител на малолетен в процеса? 2. Следва ли да бъдат изключени събраните по надлежен ред свидетелски показания от лице което е законен представител на малолетен в процеса? 3. Как следва да се ценят събраните в процеса свидетелски показания от лице което е законен представител на малолетен в процеса? 4. Събраните в процеса свидетелски показания от лице, което е законен представител на малолетен в процеса могат ли да се ценят като даване на обяснения на страната /чл. 176 ГПК/? Сочи се, че поставените въпроси се поставят по-реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК; 4-1. Може ли съдът да обоснове решението си, без да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност? Може ли съдът да обоснове своите изводи само на избрани доказателства, без да обсъди другите събрани по делото релевантни доказателства и да изложи съображения за тях? По този въпрос се сочи, че е поставен по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдение, че обжалваното решение противоречи на решение № 60112 от 01. 12. 2021 г. по т.д. № 1221/2020 г. на Върховен касационен съд, 1-во търговско отделение; Материалноправен въпрос: 5. Кои обективно съществуващи обстоятелства следва да бъдат взети в предвид при определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застраховател? Сочи се, че поставеният въпрос е по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а решението на БАС противоречи на решение № 103 от 02. 11. 2020 г. по т.д. № 2181/2019 г. на Върховен касационен съд, 1-во търговско отделение; 6. Как следва да се прилага принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя? Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите? Трябва ли и как следва да се отчете изяснения в хода на делото времеви период, през който пострадалият ще търпи уврежданията от ПТП и следва ли да се вземе предвид възрастта на пострадалия и отраженията от последиците от ПТП върху качеството на живот занапред? Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика - ППВС 4/68 г. Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката? Сочи се, че поставените въпроси са по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 151/12. 11. 2013 г. по т.д. № 486/2012 г., II т.о. на ВКС и решение № 104/25. 07. 2014 г. по т.д. № 2998/2013 г., I т.о. на ВКС; решение № 103/ 09. 11. 2020 г. по т.д. № 2546/2019 г., II т.о. на ВКС; 7. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий? Твърди се, че поставеният въпрос е по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е разрешен в противоречие с решение № 124/11. 11. 2010 г. по т.д. № 708/2009 г., II т.о. на ВКС; 8. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия? Следва ли в решението съдът задължително да посочва, че е отчетен лимита при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при определяне на справедливото обезщетение? Следва ли съда задължително да посочи към кой момент определя обезщетението? Следва ли съдът да посочи какъв е действащия лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит? Твърди се, че поставените въпроси са по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и са разрешени в противоречие с решение № 27/15. 04. 2015г. по т.д. № 457/2014 г., II т.о. на ВКС и с решение № 28/09. 04. 2014г. по т.д. № 1948/2013г., II т.о. на ВКС; 9. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити? Сочи се, че поставеният въпрос е по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е разрешен в противоречие с решение № 184/08. 11. 2011 г. по т.д. № 217/2011 г., II т.о. на ВКС; 10. Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с установения лимит и занижаването им, представлява ли нарушаване на изискването на справедливост? Твърди се, че поставеният въпрос е по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е разрешен в противоречие с: решение № 28/09. 04. 2014г. по т.д. № 1948/2013 г., II т.о. на ВКС, решение № 23/25. 03. 2014 г. по т.д. № 1154/2013г., II т.о. на ВКС. Ответникът по касация в отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. За да постанови обжалваното си решение въззивният съд е изложил в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, част от мотивите си към същото, че: При определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, съдът съобразява следното: Става въпрос за дете, на навършени 8 години към датата на инцидента; В момента на ПТП-то, бащата - водач на автомобила, реагирал незабавно, като извел децата си от колата - пострадалия И. и другото дете - Е.; И. стоял като неадекватен, имал кръв по лицето и след това започнал за плаче; Мислел, че умира; Пътници от други автомобили, преминаващи покрай ПТП-то, сигнализирали на тел. 112 и дошла линейка, която откарала семейството в болница; Раните на детето били обработени и то било обезболено; През двете вечери, които прекарали в болницата, И. плачел и се оплаквал от главоболие; След инцидента, на челото на детето останал белег, в неокосмената част на главата, груб и много забележим; Според св. П., децата започнали да му се подиграват, да разпитват откъде е белегът, да го питат кога ще се премахне и т.н., като всички тези обсъждания натъжавали детето и то се изолирало; За сметка на това започнало повече да се занимава самостоятелно в къщи и се подобрили резултатите му в училище; Останала, обаче, психична травма, защото вече се страхувало да се качи в лек автомобил и бащата се принудил да взема микробус от трети лица, когато се наложи да го транспортира; По делото е изслушана и Ф. П. - майка и законна представителка на малолетния И. П., чиито обясненията съдът не взема предвид и не цени, понеже тя има качество на законен представител на страната в процеса и не може да бъде разпитвана и в качеството на свидетел; От разпита на св. К. - вуйна на детето, се установява, че при посещението й в болницата не е успяла да разговаря с И., понеже той не отговарял на въпросите й и не реагирал, поради приложените медикаменти; На следващия ден отново го посетила и детето се оплакало, че го боли главата и главоболието продължило около 2 седмици; През възстановителния период у дома Иво отслабнал, не се хранел добре и изглеждал потиснат; Шокът дошъл след свалянето на превръзките, когато видял белега и това силно го разстроило; Споделял, че децата на училище му се подиграват, наричат го „белязания“ и това силно го обижда и започва да плаче; Затова се е затворил в къщи, не иска да излиза, само стои в къщи и учи; Съдът кредитира показанията на св. П. и св. К., макар и те да са в родствена връзка с въззиваемия, понеже са от най-близкия му кръг и имат непосредствени наблюдения върху отражението от ПТП-то както във физически план, така и в психологически. При описаното, въззивният състав е приел, че физическите и психически преживявания на ищеца следва да бъдат компенсирани, чрез заплащане на обезщетение, макар и парите да не могат да репарират изцяло горните вреди, поради тяхното естество; За да определи справедливия размер на дължимите обезщетения, съдът е съобразил, че ищецът, като участник в ПТП, е преживял силен стрес на крехката си възраст от 8 години; Станал затворен, страхувал се да пътува с леки автомобили и се налагало баща му да взема на заем микробус, когато се налага да го превози; Действително, И. П. е преживял болки и страдания, причинени от удара в автомобила, от екстирпацията на стъкълцата, забити в челото му при счупването на страничното стъкло, а също и до заздравяване на шевовете; Имал е главоболие след контузията; Ударът на главата е съпътстван от най- леката степен на мозъчно сътресение и последиците са отшумели за много кратък период; Вторият голям шок за детето, след преживяването на катастрофата, с пълно преобръщане на колата през таван и завъртане около вертикалната ос на возилото, е белегът, останал на челото му; От експертното заключение на в.л. д-р Н. става ясно, че фронтално на челото, над глабелата е налице груб цикатрикс, с няколко бранша, с размери 3 х 3, с груби ръбове и втора малка раничка в дясното крило на носа в зоната на носните костици, с негруб цикатрикс от 7-8 мм; С времето, поради растежа на черепа, белегът на челото ще се разтегне и ще стане гладък, но отново ще е видим и за окончателното му изличаване ще се наложи пластична операция, вече в един доста по-късен етап; Към настоящия момент, според вещото лице, е възможно прилагане на дермабразио, след екстирпация на останалите под кожата няколко стъкълца. По този начин ще се загладят белезите, но няма да се изличат и ще бъдат видими; Според в.л. белегът на челото може да бъде премахнат по всяко време, но най-добре това да стане след пубертета. От описаното съдът е заключил, че установените телесни повреди са две леки такива, защото загрозяващият белег може да бъде премахнат по всяко време, а в един по-ранен етап - около година, след изваждането на останалите стъкълца, да се започнат процедури по дермабразио, за да се изгладят белезите, в случай, че родителите решат да отложат пластичната операция; Съдът отчита периода от живота, в който това се случва на пострадалия, а именно - преди пубертета, когато започва съзряването на организма, формира се личността и се изгражда самочувствието; От показанията на двамата разпитани свидетели става ясно, че в резултат от личната изолация, детето е започнало предимно да учи, понеже не излиза; Подобрило е успеха си в училище, което е положително развитие, но всичко това е продиктувано не от собствена амбиция, а от желанието да избягва срещи с други деца, за да не става обект на техните обсъждания, въпроси, понякога подигравки; Съвременната медицинска техника и лекарствени средства значително ще подобрят външния му вид, но няма да бъде възстановено състоянието преди ПТП-то, докато не стане възможно извършването на пластична операция, ако след израстването и провежданите процедури се прецени, че възстановяването на външния вид е недостатъчно. Ето защо съставът на БАС е приел, че справедливото обезщетение възлиза на 20000 лв., като до размера на 15 000лв. то не се оспорва от застрахователя; В останалия размер до първоначално присъдената сума от 30000 лв. решението на БОС следва да бъде отменено и предявеният иск - отхвърлен. Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение в случая не следва да бъде допуснато, поради следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. От поставените от касатора процесуалноправни въпроси, по отношение на които само общо се заявява наличието на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК - тези от № 1 до № 4, последният четвърти въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на такова обжалване, доколкото не е относим нито към конкретните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция и видни от мотивите на обжалваното решение, нито към също конкретно оплакване в касационната жалба – и на двете места възможността или невъзможността майката на ищеца и негов законен представител в процеса П. да бъде разпитвана по делото, и допустимостта изявленията й при такъв разпит, да бъдат въобще оценявани като допустимо доказателствено средство, са поставяни на обсъждане и са преценявани именно и само в качеството им на свидетелски показания по см. на р. II от Глава четиринадесета на ГПК – „Свидетелски показания“, но не и по смисъла на следващия р. III от същата глава – „Обяснения на страните“. Въпросите под №№ 1, 2 и 3 от същата група процесуалноправни такива, принципно са правни, обусловили са изхода на спора във въззивната инстанция, и съответно – съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на същите обаче по делото касаторът не е обосновал наличието на само общо и бланкетно заявеният, чрез посочване на нормата, която го урежда, допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, поради което и по всички тях касационно обжалване не следва да се допусне и само поради това. В допълнение следва да се посочи, че така заявеното основание за допускане на касационно обжалване в случая не е и налице по делото. Точният смисъл на законовата разпоредба на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени; Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. Нищо от изложеното в настоящият процесен случай не е налице, доколкото нито приложимите към случая правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък е налице необходимост от промяна на създадена поради неточното им тълкуване съдебна практика /такава не е и налице/, или осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Напротив – систематичното място и безспорно ясното съдържание на разпоредбите на чл. 177, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ГПК, уреждащи възможността законен представител на процесуално недееспособна страна – физическо лице, да бъде разпитван именно по този ред, а не като свидетел сочи на това, че относимите към въпросите на касатора норми не са неясни, непълни и/или противоречиви. Освен това по приложението на същите норми не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, и така посоченото в съвкупност налага извод за неналичието в случая, на законоустановената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК хипотеза. Въпрос № 4-1 на касатора, по който се заявява наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е правен, обуславящ е изхода на всеки правен спор, като относим към общите задължения на съда по събирането, оценка на доказателствата, обсъждането на твърденията и възраженията на страните, и мотивиране на съдебните решения, като гаранции за законосъобразността на процеса и на постановените в него актове, поради което и съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на него обаче не е налице поддържаният допълнителен селективен критерия по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивите на обжалваното въззивно решение са подробни и последователни, и видно и от възпроизведената им и в настоящите мотиви тяхна част, в същите са обсъдени събраните по делото в установяване на правнорелевантните за спора факти, относими и допустими доказателства в тяхната пълнота и взаимна връзка, и това се отнася и до нарочно визираните от касатора в жалбата му, като необсъдени от въззивния съд такива, поради което и твърдяното противоречие с практиката на ВКС в случая не е налице. От поставените от касатора материалноправни въпроси, осмият въпрос, с изключение на първото му изречение, както и деветият такъв, са относими изцяло към обосноваността на въззивното решение, съответно – към евентуалната негова необоснованост, като проявна форма на неправилност и основание за касирането му по чл. 281, т. 3, предл. 3 от ГПК, наличието или липсата на каквато обаче може да бъде преценявано само в производство по чл. 290 от ГПК и след евентуалното допускане на касационно обжалване на решението, но не и в настоящото производство по чл. 288 от ГПК с предмет преценка наличието или не на основания за такова допускане. Десетият въпрос не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото има за предпоставка и се базира изцяло и само на заявено от касатора правно твърдение - за определяне в случая на обезщетение, очевидно несъизмеримо с търпените вреди, което обаче съставлява само доразвитие на негова защитна теза по делото, и не е годно да обоснове допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Останалите въпроси на касатора от тази група материалноправни такива са правни, обуславят изхода на всеки спор с предмет като процесния, поради което и принципно може да се приеме, че съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване. По отношение на тях обаче не е налице поддържаният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, доколкото конкретният начин на обосноваването им, както и действителното съдържание на мотивите на въззивния съд към решението му, съдържащи решаващите изводите на съда, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, разкриват не противоречие с цитираната от касатора, а и със служебно известната на касационния състав, задължителна практика на ВС и ВКС, и практика на ВКС в материята, а несъгласието на касатора с конкретния размер на присъденото му с въззивното решение обезщетение. В случая от мотивите на въззивното решение, включително и във възпроизведената им в настоящите мотиви тяхна част е видно, че при определяне на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, именно в съответствие, а не в противоречие с формираната практика на касационната инстанция – задължителна и казуална, въззивният съдебен състав е взел предвид както установените общи критерии за определяне на справедлив размер на обезщетението, така и е отчел и онези обстоятелства, които са специфични за конкретния случай, включително и тези, нарочно изтъквани от касатора в жалбата му и изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като невзети предвид от съда. Тази дейност на съда по отчитане на общите и специфични критерии за определянето на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, установени в практиката, е ясно обективирана в мотивите на въззивното решение и така изложеното налага извод за липсата в конкретния случай, на претендирания от касатора допълнителен селективен критерий за допускане на касационното му обжалване. При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски за същото, а ответникът по касация има право на претендираното от него юрисконсултско възнаграждение. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение