Определение № 60178 от 22.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1240/2021 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба на ищеца С. К. П. срещу решение № 12560/29.12.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 5223/2019 г. на Софийския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 3145/11.07.2019 г. по гр. дело № 123/2018 г. на Благоевградския окръжен съд и е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу „Обединена българска банка“ АД, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 от ГПК, че касаторът-ищец не дължи на ответната банка следните суми: сумата 77 338.77 лв. – главница по договор за кредит; сумата 9 311.62 лв. – договорна лихва за периода 20.12.2011 г. - 17.10.2012 г.; сумата 246.77 лв. – наказателна лихва за периода 20.12.2011 г. - 17.10.2012 г.; ведно със законната лихва от 18.10.2012 г. до окончателното плащане; и сумата 3 320.70 лв. – разноски по делото – дължавна такса и възнаграждение за адвокат; всички суми – по изпълнителен лист от 19.10.2012 г., издаден по ч. гр. дело № 1204/2012 г. на Разложкия районен съд, въз основа на който е образувано изп. дело № 326/2018 г. по описа на частен съдебен изпълнител (ЧСИ) Ш. Дервиш, присъединено към изп. дело № 1955/2012 г. по описа на същия ЧСИ; поради погасено по давност право на принудително изпълнение. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на последното – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя С. П., като общо основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, е формулиран следният правен въпрос: от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. В изложението е изтъкнато и че по този въпрос е образувано тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС. Този правен въпрос е от значение за изхода на спора по делото и е обуславящ правните изводи на окръжния съд в обжалваното въззивно решение. Въззивният съд е посочил, че съгласно тълкуването, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г., образуването на изпълнителното производство прекъсва давността и докато трае изпълнителното производство давност не тече, а с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е дадено противоположно разрешение – че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност и същата не се спира; посочени са изпълнителните действия чрез които давността се прекъсва; прието е и че искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение, откогато започва да тече нова давност. Изтъкнато е, че различието в двата тълкувателни акта е относно датата, от която започва да тече новата давност. Въззивният съд е посочил и съдебната практика, обективирана в решение № 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 51/21.02.2019 г. по гр. д. № 2917/2018 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, според която отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г. има действие от 26.06.2015 г., на която дата с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС е прието противоположното тълкуване, както и че за заварените като висящи от последното, „… и прекратени към 26.06.2015 г. производства по принудително изпълнение и спрямо осъществените по тях факти до посочената дата следва да намери задължителното тълкуване, дадено с ППВС № 3/18.11.1980 г. ...“. Апелативният съд също е посочил, че е образувано тълкувателно дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС по въпроса, формулиран от касатора-ищец. От друга страна, въззивният съд е приел, че тъй като в случая изпълнителното производство по изп. дело № 1954/2012 г., образувано по процесния изпълнителен лист от 19.10.2012 г., е било висящо към датата на приемане на ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС и е прекратено по силата на закона след приемането му, то цитираната по-горе практика, обективирана в двете решения на ВКС, е неприложима и погасителната давност в случая следва да се отчита от последното по време валидно изпълнително действие по посоченото изпълнително дело. На настоящия съдебен състав е и служебно известно, че с разпореждане от 20.02.2020 г. на председателя на ВКС е образувано и не е приключило тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, по което предмет на разглеждане е правният въпрос, формулиран и в изложението на жалбоподателя, а именно: от кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/18.11.1980 г., извършена с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че по настоящето дело не може да бъде постановено определение по реда на чл. 288 от ГПК, преди постановяването и обявяването на тълкувателно решение по тълк. дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, поради което е налице основанието по чл. 229, ал. 1, т. 7, във вр. с чл. 292 от ГПК за спиране на производството по настоящото дело (в този смисъл са и имащите задължителен характер, разяснения, дадени в мотивите към тълкувателно решение № 8/07.05.2014 г. по тълк. дело № 8/2013 г. на ОСГТК на ВКС). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение