Определение № 1113 от 13.10.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3903/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд № 618 от 31.03.2015 г. по гр.д.№ 406/ 2015 г., с което е потвърдено (в обжалваната пред въззивния съд част) решение на Варненски районен съд по гр.д.№ 7332/ 2014 г. По този начин касаторът е осъден да заплати на П. Г. А. на основание чл.49 ЗЗД 4 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди от средна телесна повреда, получена на 28.01.2014 г., със законната лихва от тази дата до окончателното изплащане на задължението. Повдигнатите от касатора в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК правни въпроси, уточнени при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г. на ОСГТК на Върховния касационен съд, касаят естеството на порока на съдебен акт, постановен по доклад на съдия, различен от този, определен по принципа на случайното разпределение; доказателствената тежест по отношение на твърденията за осъществили се отрицателни факти; допустимостта в хода на състезателно исково производство съдът да установи извършване на административно нарушение, за което не е образувано и проведено преди това административно-наказателно производство; задължението на съда при анализ на противоречиви свидетелски показания да посочи защо дава вяра на показанията на едни свидетели, а не на други; и задължението на въззивния съд да изложи самостоятелни доводи по направено възражение за прекомерност на разноските, присъдени от първата инстанция. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, че се разрешават противоречиво от съдилищата и че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответната страна, П. Г. А., оспорва жалбата като поддържа, че част от поставените въпроси нямат отношение към правните изводи на въззивния съд, друга част са формулирани бланкетно и общотематично, а по релевантните въпроси няма противоречива практика. Според нея съдебните актове, на които се позовава касатора, са постановени при различни фактически предпоставки и дадените правни разрешения в тях не противоречат на приетото от въззивния съд по настоящия казус. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. Делото е образувано по искова молба на П. А. против [фирма], [населено място], с искане за осъждане на ответника да заплати 7 000 лв обезщетение за неимуществени вреди, получени при падане на територия на центъра поради неизпълнение от страна на лица, на които той е възложител на работа, да почистят прилежащите към сградата му стълби от сняг и лед. Първоинстанционният съд е уважил иска до размер 4 000 лв и неговото решение е обжалвано по въззивен ред само от ответника по делото - [фирма], [населено място]. Жалбата е администрирана и изпратена на въззивния съд на 02.02.2015 г., на 04.02.2015 г. по нея е образувано въззивно гражданско дело и на същата дата е определен съдия-докладчик на принципа на случайното разпределение. Видно от приложения протокол за избор на докладчик от 04.02.2015 г., делото е разпределено на съдия М. Х.. Постановеното от въззивната инстанция решение е по доклад на съдия М. Х.. Въззивният съд приел за установено, чрез излагане на собствени съображения по доказателствата и фактите, че [фирма], [населено място], е придобило от [община] сграда, находяща се на [улица]и представляваща Д.–к. ц.. Прилежаща част към тази сграда е площадка със стъпала пред централният й вход и дружеството е адресат на задължението по чл.8 от Наредба за обществения ред на [община] да почиства натрупванията от сняг по нея. На 28.01.2014 г. на територията на общината имало обилни навалявания от сняг, но въпросната площадка не била почистена от натрупванията. Докато се придвижвала по нея, ищцата паднала двукратно и получила счупване в областта на опашната кост с усложнение. Наложило се обездвижването й за срок от 14 дни, както и провеждането на медикаментозно лечение. Ищцата търпяла интензивни болки за период 2 – 3 месеца, като отговорността на ответника за обезщетяване на търпените от нея неимуществени вреди, е ангажирана, а по размер искът е доказан до 4 000 лв. Съдът обсъдил свидетелските показания по делото и посочил по какви причини дава вяра на показанията на свидетелките С. и А., както и защо намира за неотносими показанията на свидетеля Н. и защо не дава вяра на показанията на свидетеля К.. С оглед тези мотиви на въззивния съд, от повдигнатите от касатора въпроси обуславя решението единствено процесуалноправният въпрос за задължението на съда при анализ на противоречиви свидетелски показания да посочи защо дава вяра на показанията на едни свидетели, а на други - не. Неоснователен обаче е доводът, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Посоченото от касатора решение по гр.д.№ 759/ 2010 г., ІV г.о., съдържа задължително тълкуване по въпроса за задължението на въззивната инстанция да изложи съображения защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от една група свидетели и да посочи кои други доказателства са в подкрепа на техните показания, както и защо счита за недостоверни други противоречащи им показания. Въззивното решение е съобразено с тази практика, като съдът е подложил доказателствения материал на обсъждане в неговата пълнота и взаимна връзка. Съдът е посочил кои релевантни факти от кои доказателства се установяват, като е изложил съображения защо кредитира една част от свидетелските показания (установявайки съответствието им с експертното заключение) и защо не кредитира показанията на единия от свидетелите, посочени от ответника. Въпросът дали преценката на гласните доказателства, извършена от въззивния съд, е правилна, не може да бъде поставен в производството по чл.288 ГПК. В това производство касационната инстанция контролира само правните разрешения на въззивната, без да има правомощия да съобразява обосноваността на съдебния акт или евентуални процесуални нарушения при постановяването му. В настоящия случай въззивният съд не е посочил, че не е длъжен да изложи съображения защо дава вяра на едни свидетели за сметка на други, нито фактически се е отклонил от изпълнението на това си задължение. Останалите поставени от касатора правни въпроси не обуславят обжалваното решение. Докладчикът по делото е определен съобразно принципа за случайното разпределение на делата и той е докладвал спора при постановяване на решението. Поради това въпросът дали актът, постановен по доклад на съдия, различен от този, определен по принципа на случайното разпределение, страда от порок и какъв, няма отношение към решението по същество. Въпросът за доказателствената тежест по отношение на твърденията за осъществили се отрицателни факти също не обуславя решението, тъй като съдът не е изградил фактическите си изводи въз основа на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест. Касаторът поставя този въпрос във връзка с релевираното твърдение, че не е собственик на прилежащата към сградата площадка, където ищцата е претърпяла увреждането. Съдът не е посочил, че приема това фактическо твърдение за доказано поради липса на доказателства за противното, а е приел за установено от писмените доказателства по делото, че ответникът е придобил собствеността върху сградата и прилежащата част чрез апорт в капитала на дружеството. С оглед тази фактическа констатация на въззивния съд, какъвто и отговор да получи правният въпрос за разпределянето на доказателствената тежест за доказване на отрицателни факти, то той не би имал значение за крайния резултат в обжалваното решение. Що се касае до въпроса за допустимостта в хода на състезателно исково производство съдът да установи извършване на административно нарушение, за което не е образувано и проведено преди това административно-наказателно производство, той не е бил поставен пред въззивния съд. Във въззивната жалба такова оплакване няма, а по правилността на обжалваното пред него решение, въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата (чл.269 ГПК). Тъй като касаторът не е повдигнал въпроса пред въззивния съд, той не е имал право да се произнася по него, не се е произнесъл и поради това въпросът е без значение за решението му. Изложеното важи и по въпроса за задължението на съда да изложи самостоятелни доводи по направено възражение за прекомерност на разноските, присъдени от първата инстанция. Такъв въпрос пред въззивния съд не е повдиган, той не се е произнесъл по него, съответно въпросът не е обуславящ решението му. По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК и