Определение № 811 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 153/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. П. М. против определение № 569/11.09.2024 г. по в.ч.т.д. № 409/2024 г. на АС - Варна, ТО, с което е оставена без уважение подадената от жалбоподателя частна жалба против определение № 260206/10.06.2024 г. по т.д. № 132/2020 г. на ВОС за оставяне без уважение на молбата му по чл.64, ал.2 ГПК за възстановяване на срока за обжалване на решение № 260037/18.12.2023 г. по т.д. № 132/2020 г. на ВОС. В частната касационна жалба се сочи, че атакуваното определение е очевидно неправилно поради неправилно прилагане на процесуалния закон и необоснованост. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд бланкетно и повърхностно е потвърдил първоинстанционното определение, без да проведе задълбочено и детайлно обсъждане на всички събрани по делото доказателства, както и на наведените доводи и възражения. Изразява несъгласие с извода на съда, че не са налице особени непредвидени обстоятелства, обосноваващи възстановяването на пропуснатия срок за подаване на въззивна жалба, като твърди, че неуведомяването на клиента в срок от процесуалния представител за постановеното първоинстанционно решение представлява такова особено непредвидено обстоятелство. Иска отмяна на обжалваното определение. В постъпилия писмен отговор И. Д. М., С. С. М. и В. Д. М. оспорват основателността на частната касационна жалба. Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното: Частната касационна жалба е подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. С обжалваното определение въззивният съд е съобразил, че в първоинстанционното производство по т.д. № 132/2020 г. на ВОС ответникът М. П. М. е упълномощил адв.К. Л. М. да го представлява по делото до приключването му пред всички съдебни инстанции, с правата по чл.34, ал.3 ГПК; препис от постановеното по делото решение е връчен на процесуалния представител на 25.01.2024 г., чрез негов сътрудник; за периода от 08.02. до 10.02.2024 г. ответникът се е намирал в [населено място]. Обсъдил е събраните в производството по чл.64 ГПК гласни доказателства, вкл. и свидетелските показания на бащата на ответника – П. М. П., и е приел, че към момента на приключване на съдебното дирене и постановяване на първоинстанционното решение М. П. М. е имал надлежно упълномощен адвокат, на когото редовно е връчено съобщение с препис от постановения акт. Съобразил е още безспорните обстоятелства, че П. П. също е бил упълномощен от сина си да го представлява по делото, комуникирал е с адв.К. М. и е бил запознат с движението на делото. Подчертал е, че доколкото страната е упълномощила адвокат за свой процесуален представител до приключване на делото, разпоредбата на чл.39, ал.1 ГПК задължава съда да връчва съобщенията на адвоката, като в случая връчването е извършено редовно по чл.51, ал.1 ГПК – на сътрудник. Дали процесуалният представител е осъществил връзка с представлявания е без значение за връчването на съдебните книжа и началото на срока за обжалване, съответно за упражняване правото на жалба. Законът не поставя упражняването на процесуалните права от адвоката в зависимост от това реализиран ли е контакт с представлявания. Връчването чрез адвокат не изисква потвърждаване от страната, с оглед на което са налице субективни причини при осъщественото процесуално поведение по подаване на въззивна жалба срещу постановеното по делото решение на ВОС. Ирелевантни са причините, поради които редовно упълномощеният адвокат не е подал въззивна жалба в срока за обжалване. С оглед на тези съображения ВАС е заключил, че не е налице основание за възстановяване на срока за обжалване. В представеното изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК частният касатор въвежда, при сочено допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за селекция на частната касационна жалба, следния въпрос: „Следва ли процесуалният представител, който е получил редовно съобщение за изготвено решение, да уведоми лично и незабавно доверителя си за това, за да може последният да упражни своевременно правото си да подаде въззивна жалба, и ако не го направи, в резултат на което представляваното лице пропусне да упражни това свое право в законоустановения срок, то представлява ли основание за възстановяване на пропуснатия срок, за да може последният да упражни това свое право?“. Позовава се и на хипотезата на очевидна неправилност по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Поставеният въпрос е релевантен, тъй като попада в предмета на произнасяне на въззивния съд. При съобразяване на наведените в частната касационна жалба оплаквания, същият касае по – общия въпрос кои обстоятелства са особени и непредвидени по смисъла на чл.64 ГПК. Въпросът е обсъждан в множество определения на ВКС, постановени по реда на чл.274, ал.2 и ал.3 ГПК - определение № 707/23.07.2012 г. по ч.т.д. № 501/2012 г. на ВКС, II т.о., определение № 902/19.12.2014 г. по ч.гр.д. № 6879/2014 г. на ВКС, III г.о., определение № 428/03.02.2025 г. по ч.гр.д. № 3507/2024 г. на ВКС, I г.о., определение № 459/12.02.2025 г. по ч.т.д. № 84/2025 г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно които като „особени непредвидени обстоятелства" по смисъла на чл.64, ал.2 ГПК следва да се квалифицират само тези обстоятелства, които са възникнали внезапно и неочаквано и които обективно са препятствали извършването на обвързаното със срок процесуално действие от страната или пълномощника й, въпреки проявената добросъвестност и положената грижа за добро водене на процеса /например природно бедствие, злополука, внезапно тежко заболяване и други/. В определение № 26/21.01.2012 г. по ч.гр.д. № 611/2011 г. на ВКС, I г.о. е прието, че пропускът на пълномощника да извърши определено процесуално действие в предвидения срок или да уведоми страната за постановеното решение не е такова обективно обстоятелство, а е по същество субективен пропуск, който не може да послужи като основание за възстановяване на пропуснатия срок по реда на чл.64, ал.2 ГПК; връчването на съобщението на пълномощника на страната има за последица уведомяването на самата страна, за това в производството по възстановяване на пропуснатия срок страната не може да се позовава на своето незнание за това съобщение. В този смисъл е и определение № 410/01.08.2016 г. по ч.т.д. № 1352/2016 г. на ВКС, II т.о., в което е изтъкнато, че обстоятелството, че пълномощникът на страната не е могъл да установи връзка с нея не е нито непредвидимо, нито непреодолимо, както и определение № 169/09.04.2013 г. по ч.гр.д. № 2200/2013 г. на ВКС, II г.о., съгласно което неизпълнението от процесуалния представител на договорните задължения за защита на правата и законните интереси на клиента, ако е виновно, е основание за ангажиране отговорността на адвоката съгласно чл.51 ЗА, но не съставлява непредвидено обстоятелство по смисъла на чл.64, ал.2 ГПК. В същия смисъл е и произнасянето на Варненски апелативен съд в обжалваното определение. След като по въпроса е налице формирана съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният акт, не е доказано поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Не е налице и сочената хипотеза на „очевидна неправилност“ по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Очевидно неправилен би бил съдебен акт, страдащ от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта /обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон/. В случая частният касатор преповтаря оплакванията по чл.281, т.3 ГПК от частната касационна жалба, т.е. навежда доводи, изискващи проверка по същество на въззивното определение. Едновременно с това, не се установяват нарушения на основни съдопроизводствени правила, приложение на закона в противоречие с неговия смисъл и явна необоснованост на фактическите изводи по отношение на формирания извод на въззивния съд за липса на основание за възстановяване на срока за обжалване на първоинстанционното решение. С оглед на гореизложеното не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд