Определение № 189 от 16.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2264/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Държавна агенция за бежанците при Министерския съвет, чрез юрк. Л., против решение № 701/13.02.2023 г. по в.гр.д. № 11309/2021 г. на Софийски градски съд, с която е потвърдено решение от 15.06.2021г., постановено по гр.дело № 77817/2018г. по описа на СРС в частта, с която е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че касаторът дължи на М. А. Д., сумата от 6 185,42 лева – възнаграждение по договор № 017624/13.06.2014 г. за август 2014 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението - 19.09.2017 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 1 860,80 лв. – законна лихва за забава в периода от 30.09.2014 г. до 15.09.2017 г. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност и необоснованост на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е определил обхвата на въззивната проверка и не е изпълнил задължението си да разгледа и анализира всички искания и възражения на страните, което е довело и до необоснованост на решението. Изложени са и съображения, че съдът е допуснал неправилно приложение на материалния закон и по-конкретно на нормите, отнасящи се до приемане на работата от възложителя и до приложимия погасителен давностен срок относно претендираното от ищеца вземане за възнаграждение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Приложима ли е кратката тригодишна давност при повтарящи се задължения, имащи единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми, без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви и 2/ Длъжен ли е съдът при постановяване на съдебното решение да обсъди всички твърдения и доводи на страните, длъжен ли е да изследва кои са правнорелевантните за спора факти и необходимо ли е да обоснове подробно доказателствените и правните си изводи. И по вата въпроса се поддържа допълнителния селективен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като според касатора по първия въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната и казуална практиката на ВКС, обективирана в ТР № 3/18.05.2012 г. по т.д. № 3/2011 г. на ОСГТК, решение № 46 от 30.07.2019 г. по т.д. № 1838/2018 г. на І т.о. и решение № 93 от 24.06.2015 г. по т.д. № 65/2014 г. на І т.о., а по отношение на втори въпрос - с Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, ТР № 1/04.01.2001 г. по гр.д. 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и конкретно посочени решения по чл.290 ГПК. Поддържа се, че е налице и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението, поради допуснато нарушение на съществени процесуални принципи. Насрещната страна – М. А. Д., чрез пълномощника си адв. П., в отговор на жалбата аргументира становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По съществото на жалбата поддържа неоснователност на изложените в нея доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Иска се присъждане на разноски по реда на чл.38, ал.2 ЗА на адв. П.. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно, като е преценил за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания на ответника. При преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд е споделил изцяло изводите на първата инстанция, че в конкретния случай е налице пълно изпълнение от страна на ищеца на задълженията му по договора за предоставяне на преводачески услуги, както и че ответникът не е направил възражения срещу точното и качествено изпълнение на договорената услуга от ищеца при предаване, респективно приемане на работата, поради което с оглед разпоредбата на чл.264, ал.3 ЗЗД тя се счита за приета и възложителят дължи възнаграждение за нея. Въззивният съд е посочил, че оспорванията на ответника на фактите по извършване и приемане на работата, както и възраженията му, че представените от ищеца бланки за отчет не отговарят на приетите от възложителя формуляри и за отпаднало финансиране по Годишна програма за 2013 г. на Европейския бежански фонд III, са недоказани и неоснователни. След като ищецът е доказал, че е извършил работата, която му е възложена с договора и е установено и нейното приемане от ответника, то последният дължи заплащане на възнаграждение за нея. Приел е за обоснован извода на първата инстанция за неоснователност на възражението за погасяване по давност на вземането с предвидената в чл.111, б.“а“ ЗЗД 3 годишна погасителна давност, доколкото възнаграждението по договор за изработка, не е вземане за възнаграждение за труд, изискуемо е от момента на приемане на работата, което в случая е направено на 29.08.2014 г. и от този момент, до подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 19.09.2017 г., не е изтекъл предвидения в закона 5-годишен давностен срок за погасяване на вземането. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и решението на въззивния съд да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият повдигнат в изложението въпрос не отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като по него въззивният съд не се е произнасял и съответно той не е формирал решаващата му изводи. Видно от съдържанието на въззивната жалба, в нея липсва оплакване, че първоинстнационният съд неправилно е приложил за претендираното от ищеца вземане общата петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, поради което и при съобразяване на нормата на чл.269 ГПК, ограничаваща въззивният съд по правилността на решението да се произнася само по наведените в жалбата оплаквания, съдът не се е произнасял решаващо по въпроса за приложимия в конкретния случай давностен срок. Довод, че за процесното вземане е приложима нормата на чл.111, б.“в“ ЗЗД е направен за първи път в касационната жалба. Процесуалният въпрос, макар и да покрива формално общата предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, няма претендираното от касатора значение, тъй като по него не е налице сочения допълнителен критерий - противоречие със сочената задължителна и казуална практика на ВКС. Противно на доводите на касатора, въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл.12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. В конкретния случай обосновката на въпроса е свързана с оплаквания на касатора по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилност и необоснованост на съдебното решение, като се интерпретира фактическата обстановка, установена от въззивния съд и се правят правни изводи, различни от тези на съда. Неправилността и необосноваността на решението /извън хипотеза, обхваната от понятието „очевидна неправилност“/ обаче не са сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК, водещи до допустимост на касационното обжалване. Не е налице и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението, тъй като от съдържанието на обжалваното решение не се установява поддържаното от касатора видимо „тежко нарушение“ на процесуалния закон. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. При този изход на спора на процесуалният представител на насрещната страна по касационната жалба – адв. П., следва да се определи възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА за оказаната безплатна правна помощ по договор за правна защита и съдействие от 23.05.2023 г., в размер на 1200 лв. съгласно чл.9, ал.3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което следва да се заплати от касатора. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,