Определение № 50419 от 11.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1412/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 вр. чл.280 ГПК.

С решение № 1413/31.12.2021 г. по в. гр. д. № 2455/2021 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено решение № 261924/22.03.2021 г. по гр. д. № 16849/2017 г. на Софийския градски съд, ГО, I-11 състав, с което е отхвърлен иск за защита правото на собственост, придобито на основание давностно владение, върху 1/2 ид. ч. от недвижим имот- апартамент № 31 в [населено място], [улица], вх. В, ет. 3, предявен от И. Т. И. срещу Й. Т. И..

Касационна жалба вх. № 4484/01.03.2022 г. в срока по чл. 283 ГПК е подадена от ищеца. Изложени са доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основание за касационно олжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по касация - ответник по иска, е подаден писмен отговор със становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., намира следното:

По делото е установено, че страните по делото са наследници по закон - деца на Т. И. Н., починал на 15.11.1984 г., и И. И. Н., починала на 12.06.2001 г., от които спорният имот произхожда. След смъртта на майката в жилището е останал да живее ищецът със семейството си и на негово име се води партидата към „Т. София“ ЕАД. Партидите за останалите консумативи се водят на имената на наследодателите. Установено е, че през годините ищецът е заплащал консумативните разноски за имота, а за периода от 2005 г. до 2017 г. ответникът е заплащал данък недвижим имот и такса битови отпадъци.

С н. а. № ........../1990 г. ответникът е придобил право на собственост върху апартамент в [населено място],[жк], срещу задължение за гледане и издръжка на прехвърлителя Г. К. Г., който се установил да живее в спорното жилище след смъртта на бащата на страните.

Ищецът твърди, че след смъртта на майката на страните е останал да живее в имота и го е владял изцяло, тъй като приживе е била постигната уговорка между нея и братята този имот да остане за ищеца, т. е. неговото твърдение е, че е придобил владението по изрична уговорка, изключваща съвладението на ответника. Въззивният съд е посочил, че в тежест на ищеца е да докаже наличието на такава ползваща го уговорка пълно и главно, за да може, при прилагане на разрешенията, дадени в ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, да се направи извод, че не е съвладелец, а владелец на цялата вещ, т. е. владелец и на правата на своя съсобственик.

Въззивният съд е приел, че по делото не е доказано по категоричен начин съществуването на такава уговорка. Посочил е, че единственото доказателство в този смисъл е разговор между майката на страните - баба И. и св. М. П., който разговор е бил чут от св. Т. Т. според нейните показания. Впоследствие обсъждането на този разговор е било чуто и от св. И. Г., който е установил, че показанията му се базират на разговори, чути от съседен апартамент, водени между М. и С. от първия етаж. Именно на първия етаж е жилището на свидетелките М. П. и Т. Т., което се установява от разпита на св. Т.. Действително, в този разговор, воден между баба И. и св. П., майката на страните е посочила, че апартаментът на дядо Г. /прехвърлител по н. а. № ............./1990 г./ ще остане за ответника, а за ищеца ще остане процесният апартамент. Но този разговор, проведен с един съсед и дочут от други, не означава според въззивния съд взето решение в посочения смисъл, още повече постигане на уговорка - съгласие между заинтересованите страни за такова разрешение на собственическите им права. Посочил е, че в семейството, където би следвало такова решение да бъде взето, нямат знание за такава уговорка. Свидетелите - роднини на страните, категорично отричат такава уговорка да е съществувала между страните и майка им. Нещо повече - св. А. е установила като очевидец, че баба И. е била против прехвърлянето на съсобствения дял на Й. на неговия брат. Другите доказателства по делото също не подкрепят извода за постигната уговорка между братята и майка им за кого кой имот остава. Действително, ответникът е получил имот от дядо Г. - съжителят на баба И., но по делото има многобройни доказателства, че имотът е получен възмездно, срещу полагане на грижи и издръжка. В този смисъл са представената декларация от страна на Г. Г., както и показанията на св. К. и св. А.. Тези доказателства, прецени в тяхната съвкупност, според въззивния съд навеждат на извод, че Й. И. е изпълнил задълженията си по договора за прехвърляне на право на собственост срещу задължение за гледане и издръжка, а не е получил имота на дядо Г. на основание някаква уговорка с майка си и брат си. Що се отнася до свидетелските показания, установяващи, че Й. не е гледал дядо Г. и майка си, то те са на първо място на съседи, които не през цялото време са живели на адреса, и на второ място - опровергават се от неоспорената декларация за точно изпълнение, изходяща лично от Г. Г.. Въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че по делото не се установява наличието на уговорка между страните и с тяхната майка ищецът да получи изцяло владението на процесния имот след смъртта на майката, като по този начин да изключи съвладелческите права на своя брат и сънаследник.

Въззивният съд посочил, че по делото не е наведено твърдение и поради това не обсъжда хипотезата ищецът да е получил още приживе на майка си владението, т. е. майката приживе да е предала на ищеца владението на вещта. Твърди се, че ищецът е получил владението на целия имот след смъртта на майката поради съзнание, че има уговорка с брат си и с майка си, за това, че имотът след смъртта на майката остава изцяло за него, а брат му получава друга собственост. С оглед на така установеното съдът е приел за недоказано ищецът да е придобил владението на общия имот на фактическо основание, изключващо съвладение с брат му. Имотът е придобит от двамата братя по наследство и в техните отношения презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага.

При така установеното въззивният съд е разгледал възможността ищецът, който се явява съвладелец на ответника и държател на неговите идеални части в общия имот, да е обърнал държането на тези части във владение, т. е. да е почнал да държи идеалните части на своя брат като свои. Съдът е посочил, че липсват доказателства за демостриране на своене и отблъскване на владението на ответника. Ищецът е живял в имота със знанието и без противопоставянето на ответника. Живеейки със своето семейство, е житейски логично да заплаща консумативните разходи по ползването на жилището. Дори и да се приеме, че е извършил някакъв ремонт, за което има показания само на един свидетел, то ремонтът също е свързан с комфортното ползване на имота от семейството. Също така е нормално ищецът да осигури безопасност за себе си и семейство си, като смени ключалката. Това, което се установява като предприето от ищеца, са обикновени действия на ползвател на имота, които по никакъв начин не са насочени към демонстриране на владение на чуждите идеални части, още повече не са насочени към отблъскване на владението на ответника. Такова отлъскване може да се приеме, че е заявено едва след искането на ответника да му бъде осигурен достъп до жилището и да му се заплаща обезщетение за ползване, но то е осъществено през 2015 г. и не е изтекъл законоустановеният срок за придобиване на имота по давност. През предходното време ищецът е живял в общия имот, но без да демонстрира завлядяване на чуждите идеални части и пасивно е чакал, евентуално, изминаването на подходящ период от време. По никакъв начин преди 2015 г. ищецът не е демонстрирал своенето на целия имот, поради което и своенето не е достигнало до знанието на съсобственика - ответник. Поради липса на такава демонстрация и отблъскване на владението на ответника съдът е приел, че ищецът не е придобил по давност идеалните части на ответника и не се легитимира като техен собственик и собственик на целия имот.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил следните материалноправни и процесуалноправни въпроси като разрешени при основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

I. 1. Съществуването на уговорка между страните по делото и техния наследодател за това имот да остане в изключителна собственост на един от съсобствениците-наследници, обосновава ли наличие на анимус у този съсобственик да владее целия съсобствен имот за себе си;

2. Такава уговорка годна ли е да изключи съвладение и по този начин да направи презумпцията на чл. 69 ЗС приложима, въпреки че е налице наследяване; съответно нужно ли е установилият самостоятелна фактическа власт върху имот приживе на наследодателя с негово съгласие да демонстрира по отношение на останалите наследници последваща промяна в намерението, с което упражнява фактическа власт след откриването на наследството.

По тези въпроси се твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на ВКС, обективирана в следните съдебни актове: решение № 2/12.03.2020 г. по гр. д. № 619/2019 г. на I-во г. о., решение № 19/28.01.2019 г. по гр. д. № 1298/2018 г. на I-во г. о., решение № 20/23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на II-ро г. о., решение № 32/08.02.2016 г. по гр. д. № 4591/2015 г. на I-во г. о., и решение № 3/19.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г. на I-во г. о.

Посочената съдебна практика приема, че ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението върху имота на свой родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, се приема, че още от момента на предаване на владението този наследник е установил самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. В тази хипотеза действа презумпцията на чл. 69 ЗС - приема се, че имотът се владее от владелеца за себе си, поради което този наследник не е длъжен да демонстрира по отношение на останалите наследници последваща промяна в намерението, с което упражнява фактическата власт след откриване наследството. Тази съдебна практика се споделя от настоящия състав на ВКС, I-во г. о., но не може да намери приложение по настоящото дело, по което въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, че не е доказано ищецът да е придобил владението на общия имот на фактическо основание, изключващо съвладение с ответника - имотът е придобит от двамата братя /страни по делото/ по наследство и в техните отношения презумпцията на чл. 69 ЗС не се прилага. Като поставени при предпоставка, която не е установена в разглеждания случай, първите два въпроса не отговарят на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване.

3. Какви конкретни действия са годни да демонстрират намерението за своене и отблъсване владението на съсобственик; смяната на ключалката и извършването на ремонт в съсобствен имот от единия от съсобствениците представляват ли действия, манифестиращи намерение за своене и отблъскване владението на съсобственика, при положение, че те изключват всяка възможност последният да упражнява каквито и да било владелчески действия.

По този въпрос въззивното решение противоречи според касатора на решение № 2/12.03.2020 г. по гр. д. № 619/2019 г., решение № 19/28.01.2019 г. по гр. д. № 1298/2018 г., решение № 8/23.01.2012 г. по гр. д. № 138/2011 г., решение № 132/27.05.2016 г. по гр. д. № 1121/2016 г. и решение № 74/24.06.2015 г. по гр. д. № 7754/2013 г., всичките на ВКС, I-во г. о.

Съдебната практика, на която касаторът се позовава, приема, че в определени хипотези извършването на ремонтни работи, на действия по пристрояване и надстрояване може да означава промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт, от държане във владение и да обективира такова намерение за своене на упражняващия фактическата власт сънаследник пред другия сънаследник. Извършването обаче на такива действия е въпрос на фактическо установяване във всеки конкретен случай /поради което не може да се даде отговор за всички възможни хипотези, каквото е питането по първата част на въпроса/, а в разглеждания случай не е установено какво конкретно е представлявал извършеният от касатора /ищец по делото/ ремонт. Въззивният съд е приел, че той е извършил обикновени действия на ползвател на имота, ненасочени към демонстриране на владение на чуждите идеални части и отблъскване на владението на ответника, каквото е заявено през 2015 г., когато ответникът е поискал достъп до имота чрез предоставяне на ключ, но считано от тогава законоустановеният срок на придобивната давност не е изтекъл. При наличието на този решаващ мотив на въззивния съд, във връзка с който касаторът не е поставил правен въпрос, допускането на касационно обжалване по третия въпрос не би могло да доведе до правен извод, различен от приетия в обжалваното решение. Ето защо общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК не е налице.

II. 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка;

2. За да се приеме, че съдът е изпълнил задължението си, вменено му с императивната разпоредба на чл. 235, ал. 2 ГПК, достатъчно ли е той механично да възпроизведе в мотивите към решението си събраните по делото гласни доказателства, без да ги обсъди и да съпостави съобщаваните от всички свидетели факти в тяхната съвкупност, както и без да изложи мотиви защо кредитира показанията на едни свидетели, а не дава вяра на други свидетели.

Според касатора по тези въпроси въззивното решение противоречи на следната практика на ВКС: решение № 317/12.02.2019 г. по т. д. № 796/2018 г. на II-ро т. о., решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на I-во г. о., решение № 200/02.01.2018 г. по гр. д. № 350/2017 г. на I-во г. о., решение № 210/09.02.2018 г. по т. д. № 1115/2017 г. на I-во т. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I-во г. о., решение № 35/23.05.2019 г. по гр. д. № 1499/2018 г. на IV-то г. о., решение № 63/29.07.2019 г. по т. д. № 1528/2018 г. на II-ро т. о., решение № 77/25.06.2019 г. по гр. д. № 2332/2018 г. на II-ро г. о., и решение № 23/02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на IV-то г. о.

Трайната и безпротиворечива практика по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК приема, че съдът е длъжен да прецени всички допустими и относими доказателства, и то съвкупно /в тяхната взаимна връзка и зависимост/, конкретно, ясно и точно да каже какво приема за установено относно фактическите положения, да посочи върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка; когато по делото са събрани разноречиви доказателства, следва мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата. Неизпълнението на това задължение съставлява нарушение на правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК.

В съответствие с изискванията по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, установени от практиката на ВКС, включително и в посочените в изложението решения, всички събрани по делото доказателства не само са надлежно изброени, но са и обсъдени, като подробно е посочено данни за какви релевантни за спора факти и обстоятелства се съдържат във всяко едно от тях. Посочено е кои от данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в тези доказателства, съдът възприема. Изложени са и съображения и конкретни мотиви относно твърдението на ищеца за основанието, на което е придобил фактическата власт върху спорния имот и защо същото е прието за недоказано. С оглед изложеното следва да се приеме, че съображенията на касатора при поставянето на процесуалноправните въпроси не съответстват на данните по делото, а отразяват неговото несъгласие с изложените от въззивния съд съображения, представляващо по същността си оплакване за неправилност на решението по смисъла на чл. 281 ГПК, което не би могло да обоснове наличие на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Освен това неправилното възприемане на част от свидетелските показания, на което касаторът настоява при обосноваването на процесуалноправните въпроси, а такива оплаквания излага и в касационната жалба, може да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда по основателността на предявения иск. В настоящия случай, както вече бе отбелязано, едно от решаващите съображения на въззивния съд за неоснователност на предявения положителен установителен иск за собственост е липсата на установения в чл. 79, ал. 1 ЗС срок на придобивната давност, по което съображение касаторът не е възразил и не е поставил правен въпрос за допускане на касационно обжалване.

Ответникът по касация не е представил доказателства за сторени по водене на делото във Върховния касационен съд разноски, поради което искането му за присъждане на такива не може да бъде уважено.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.