Определение № 2575 от 28.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 844/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. „ДЗИ - ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД обжалва Решение № 1410/11.03.2025 г. по в.гр.д. № 10858/2023 г. на СГС, с което е потвърдено Решение № 12000/07.07.2023 г. по гр.д. № 57284/2021 г. на СРС за осъждането му да заплати на А. С. К. на основание чл. 405, ал. 1 КЗ сумата от 12 777,86 лв. – застрахователно обезщетение за настъпило на 08.04.2021 г. застрахователно събитие, представляващо покрит риск по договор за имуществено застраховане на лек автомобил от 18.02.2021 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването. В жалбата е заявено касационно основание по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че при липса на доказателства съдът е счел за реализирано самозапалване на автомобила, макар да е наведено защитно възражение, че причина за пожара е външен огнеизточник, която не е декларирана в уведомлението за щета и не представлява покрит по застраховката риск. Допълва, че настъпването на застрахователното събитие „пожар“ е прието за доказано само въз основа на служебна бележка от държавен орган, но издадена по твърдения на ищеца, и на свидетелски показания, които като нелогични и непоследователни не следва да се кредитират. За обосноваване на касационното обжалване касаторът поставя въпрос, чийто отговор счита за значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Ответникът по жалбата А. С. К. заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като поставеният въпрос не е обуславящ за спора и почива на твърденията на касатора за неустановени факти. Излага становище по съществото на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което, независимо от търговския характер на сделката-източник на правоотношението, подлежи на касационно обжалване с оглед качеството на застрахования на потребител (Определение № 376/09.09.2022 г. по ч.т.д. № 2060/2021 г. на ВКС, ТК, І отд.). Първоинстанционното производство е образувано по предявен от А. С. К. срещу касатора иск с правно основание чл. 405, ал. 1 КЗ за присъждане на сумата от 14 500 лв. – застрахователно обезщетение, дължимо по договор за имуществено застраховане на лек автомобил от 18.02.2021 г. за настъпило на 08.04.2021 г. застрахователно събитие, ведно със законната лихва от предявяване на иска до погасяването. Първоинстанционният съд е приел за установени следните факти: между страните е сключен договор за имуществено застраховане, по силата на който касаторът е следвало да осигури в периода 18.02.2021 г. – 17.02.2022 г. застрахователно покритие на процесния автомобил срещу рискове, водещи до неговото повреждане или погиване, вкл. пожар; на 08.04.2021 г. застрахованият е уведомил касатора за настъпило на същата дата събитие, описано като самозапалване на автомобила по време на движение и сигнализирано на компетентните органи; застрахователят е отказал плащане на обезщетение, позовавайки се на невярно деклариране на фактите, свързани със събитието. В първоинстанционното производство е прието заключение на пожаротехническа експертиза, според което пожарът е възникнал в задната лява част на купето в резултат на авариен режим на работа на някоя от електрическите вериги в тази зона, без да може да се установи конкретната техническа причина за това. Експертизата е кредитирана като съответстваща на другите доказателства (служебна бележка от противопожарния орган и показания на свидетел, присъствал на събитието и дал сведения относно мястото и начина на горене). Въз основа на изложеното съдът е приел за установено настъпването на застрахователно събитие по описания в уведомлението за щета начин и съставляващо покрит риск, а за недоказано е счетено правоизключващото възражение на застрахователя за умишлено причиняване на пожара. Определено е застрахователно обезщетение за тотална щета, като присъдената сума от 12 777,86 лв. е формирана след приспадане на дължимите от застрахования вноски по застрахователната премия. За да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната от застрахователя част, въззивният съд е препратил към мотивите му относно установената фактическа обстановка и формираните въз основа на нея правни изводи. По въведеното с въззивната жалба оплакване, че е налице основание за отказ за плащане на обезщетение, съдът е направил разграничение между възможността за доказване в гражданското производство на правопораждащи факти от състава на деликта, които формират и състав на престъпление, и доказването на застрахователна измама като правоизключващ факт, който според съда следва да се установи с влязла в сила присъда или при условията на чл. 124, ал. 5 ГПК. Тъй като последното не е сторено, възражението е счетено за неоснователно. Въззивният съд е допълнил обаче, че и в настоящото гражданско производство ответникът не е доказал твърдението си за умишлено запалване на автомобила, тъй като извънсъдебно изготвеното по негово възлагане техническо заключение не е годно доказателствено средство, а събраните в първоинстанционното производство доказателства (служебна бележка, свидетелски показания), както и приетите в първоинстанционното и във въззивното производство пожаротехнически експертизи потвърждават вече възприетия механизъм на настъпване на събитието чрез самозапалване в резултат от техническа неизправност. По оплакването на застрахователя за недължимост на лихва за забава, когато не е представен документ за дерегистрация на автомобила поради тотална щета, въззивният съд е посочил, че неизпълнението на задължението на застрахования по чл. 390, ал. 1 КЗ освобождава застрахователя от забава по чл. 409 КЗ само при заявена от негова страна готовност за доброволно изпълнение, но не и при липса на определено обезщетение в установения от закона срок или при постановен отказ за плащане на обезщетение, както е в настоящия случай. Допълнил е, че за издаване на удостоверение за дерегистрация поради тотална щета застрахователят дължи съдействие чрез изпращане на уведомление до Гаранционен фонд за взето решение за изплащане на обезщетение за тотална щета, каквото съдействие в случая не е оказано, нито са дадени указания за представяне на удостоверение. Заключено е, че от бездействието си застрахователят не може да черпи права. Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос, който съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС трябва да е включен в предмета на спора, да е обуславящ за решаването му, да кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и отговорът му да не произтича от събраните по делото доказателства, а да може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото. Касаторът е поставил следния въпрос: Може ли застрахователят да откаже правомерно изплащане на застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“, при положение че застрахованият не е изпълнил клаузи в общите условия, които дават право на ответното дружество да постанови отказ по процесната щета? Въпросът е зададен в контекста съдържащата се в общите условия разпоредба, установяваща право на отказ при „действия на застрахования, които представляват опит за измама или измама на застрахователя, в това число деклариране на обстоятелства от застрахования или от негов представител, различни от действително случилото се и/или представяне на документи с невярно съдържание“. Този въпрос не удовлетворява общия селективен критерий, тъй като е предпоставен от твърдението на касатора, че е налице невярно деклариране на обстоятелствата около настъпване на застрахователното събитие, но въззивният съд е стигнал до обратния извод – че застрахователното събитие е настъпило именно по декларирания начин, а не е причинено умишлено от застрахования. Следователно въпросът няма обуславящ характер, защото отговорът му, дори даден в поддържания от касатора смисъл, не би променил изхода от спора предвид приетите от въззивния съд за доказани факти, чието правилно установяване не може да е предмет на проверка в селективната касационна фаза. Впрочем, въпросът не удовлетворява и допълнителния критерий на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като нормата на чл. 408, ал. 1, т. 1 КЗ, с която този въпрос се свързва, не е неясна, а по приложението й има постановена еднозначна практика на ВКС, чието осъвременяване не се налага нито от изменение в законодателството, нито от промяна в обществените отношения. Необходимостта от повишаване на общественото правосъзнание, с която касаторът е обосновал поддържаното от него основание, пък е извън фактическия състав на разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и не може да бъде обсъждана. Поради изложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,