Определение № 145 от 28.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3216/2017 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.2598/20.04.17 по г.д.№.13079/16 на Софийски градски съд, ІVАс. - с което е потвърдено решение №.ІІ-61-9768/29.06.16 по г.д. №.33508/15 на Софийски районен съд, ІІ ГО, 61с., за осъждане на касатора да плати на А. И. П. на основание чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД 22585,62лв. главница и 875,25лв. лихви за периода 23.01.15-14.06.15, законна лихва считано от 15.06.15 и разноски /3687,21лв./ – и са присъдени такива за въззивното производство /2500лв./. Ответната страна А. И. П. оспорват жалбата, вкл. поради липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване; претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното: С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявените искове с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за основателни, тъй като е отпаднало основанието за държане на претендираната сума и същата не е върната след покана. За да достигне до този извод е приел от фактическа страна, че по силата на договор от 19.08.11 А. П. /клиент/ е предоставил на адв. Н. Л. за разходване свои собствени налични средства по клиентска сметка, открита от него в банка и водена съгласно изискванията на чл.39 от Закона за адвокатурата /ЗА/; на 29.08.11 между адв. Н. Л. и [фирма] е сключен договор за откриване и водене на клиентска сметка по смисъла на чл.39 ЗА – като в изпълнение на задължението си по него /чл.1/ банката е открила клиентска сметка с IBAN B. 08 P. 9170 1603 8093 06; на 14.11.14 адв. Н. Л. е починал. Междувременно А. П. е бил наемодател по два договора за наем на недвижими имоти - с [фирма] /от 2.05.12/ - по който е изискал /с получено на 4.05.12 писмо/ плащането на наемната цена да се извършва по банкова сметка, идентична с процесната адвокатска клиентска сметка, и със ЗК [фирма] /от 1.07.13/ - като, видно от представените по делото писма от тези дружества, както и от [фирма] и [фирма], същите не са били клиенти на адв. Л. и нямат претенции по внесените по клиентската сметка суми. От заключението на счетоводната експертиза се установява, че по така разкритата клиентска сметка са постъпвали суми от [фирма], ЗК [фирма], [фирма] и „К ІІAN S.P.A”, чийто общ размер възлиза на 560123лв.; в резултат на движението по нея към 14.11.14 – датата на смъртта на адв. Л., салдото й възлиза на 23460,12лв.; по клиенската сметка не са водени отделни партиди, а наличните суми не са прехвърляни по вътрешнобанкова сметка на [фирма] и не са начислени като приход. При така установените факти съдът на първо място е изследвал същността и особеностите на договора за клиентска сметка, регламентиран в чл.39 ЗА. Приел е, че по правното си естество той има характеристики на договор за поръчка /чл.280 и сл. ЗЗД/, по силата на който адвокатът приема да извърши от името и за сметка на своя клиент определени действия /по плащане и нареждане на парични суми по нареждане на доверителя/, съобразно спецификата и предмета на този договор той се сключва intuitu personae - с оглед личността на довереника, и в случай на смърт на последния се прекратява по силата на закона /чл.291 ЗЗД/. При това положение, с настъпилата смърт на адв.Л., сключеният от него с ищеца договор за клиентска сметка съобразно чл.39 ЗА е бил прекратен по силата на закона. С прекратяването му за ответната банка /с която, в изпълнение на чл.3 от горепосочения договор адв. Л. е сключил договор за откриване на клиентска сметка/е отпаднало основанието да задържа наличните по сметката суми – вкл. предвид чл.39 ал.1 изр.3 ЗА, в който е предвидено, че сумите по клиентската сметка не са част от имуществото на адвоката и следователно те не се включват в наследствената му маса след неговата смърт. В съответствие с тази разпоредба е и изричната уговорка в договора между банката и адвоката – чл.6. Тези суми могат да постъпят в имуществото на адвоката – титуляр на сметката, само при условията на чл.39 ал.2 ЗА, чрез удържане на направени от титуляра разходи, подлежащи на отчет пред съответния клиент – каквито твърдения в настоящия случай не са наведени. При тези обстоятелства съдът е приел, че наличните суми по сметката са в собственост на лицето, което ги е предоставило или за което са предназначени, когато постъпват от други източници и трети лица. При това положение след смъртта на адв.Л. за банката липсва основание да държи наличните по сметката суми – обстоятелство, което не се оспорва и от ответната страна, но тя релевира възражение, че не ги връща, защото не й е известно кои са клиентите, на които дължи връщането им. Съдът е намерил за неоснователно възражението, че по делото не е установено постъпилите по клиентската сметка суми да са били предназначени единствено за ищеца. Посочил е, че от депозираните от дружествата [фирма], [фирма] и ЗК [фирма] писма се установява, че те не са клиенти на адв. Л., не са превеждали хонорари към него и нямат претенции към внесените по клиентската сметка суми-които са били изплатени в изпълнение на поети към ищеца облигационни задължения. Същевременно, четвъртото дружество - [фирма], в чиято полза са били наредени пари от процесната сметка, също е заявило, че няма претенции по отношение на сумите в нея. За неоснователно е намерено и възражението, че банката не е уведомена, че именно ищецът е клиент на адв. Л., респективно какво е основанието, по силата на което сумите се превеждат в горепосочената сметка. Съдът е посочил, че в сключения с банката договорът адвокатът не е имал задължение да уведоми банката относно имената и броя на клиентите си, както и за основанието и характера на сумите, с които оперира. Договорът за клиентска сметка по чл.39 ЗА не изисква съдържанието на конкретните уговорки между адвоката и клиента да бъде предмет и на договора със съответната банка, а касае въпрос на вътрешни отношения между двамата. Приемането на противното би било в противоречие с принципа на поверителност на отношенията между адвокат и клиент - чл.19 ал.1 т.2 от Етичния кодекс на адвоката изисква посочване в наименованието на клиентската сметка, че вложените в нея средства се държат за сметка на клиента на адвоката, но не и изискване за конкретизиране на името на съответния клиент. Останалите доводи в жалбата също са намерени за неоснователни. Съдът е приел, че не споделя довода, че е налице невъзможност да се установи кой е титуляр на претендираните парични средства предвид обстоятелството, че адв. Л. не е водил отделни аналитични партиди на своите клиенти. Действително чл.39 ЗА предвижда, че за внесените по клиентската сметка средства от всеки клиент се води отделна партида – в съответсвие с което е чл.6 от договора между ищеца и адв. Л.. Тази разпоредба, обаче, касае случаи, в които клиентската сметка обслужва повече от един клиенти на адвоката – титуляр на сметката – но не и случаита, в които клиентът е един. По делото не е установено по сметката да са постъпвали суми, които да са били предназначени за лица, различни от ищеца. Обстоятелството, че по нареждане на адв. Л. са били нареждани суми на различни лица, не може да е индиция, че те са негови клиенти. Ответникът, чиято е доказателствената тежест да установи, че процесната сметка служи за обслужване и на други клиенти на адв. Л., не ангажира такива доказателства. Следователно, щом една сметка обслужва само един клиент и по нея постъпват суми, които са предназначени единствено за този клиент, за адвоката не се е породило и не съществува задължение да води повече от една партида по нея. В случая ирелевантно е обстоятелството, че наличните по сметката суми не са били прехвърляни по вътрешнобанкова сметка на банката и не са били отнесени като приход. С оглед основателността на претенциите, съдът е присъдил и претендираните от ищеца разноски за въззивното производство. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т.1-т.3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т.1/, решаван противоречиво от съдилищата /т.2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/. К. се позовава на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси, които са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото: 1. „Прекратява ли се клиентската сметка по чл.39 ЗА при смърт на адвоката-титуляр?”; 2.”При смърт на адвоката-титуляр на клиентската сметка по чл.39 ЗА кой е легитимиран да получи средствата по нея?”; 3.”Следва ли банката да е уведомена от адвоката-титуляр на клиентската сметка по чл.39 ЗА за идентичността на клиента, когато той е само един, посредством водена за него партида?”; 4.”Ако банката-титуляр на клиентската сметка не е изпълнила задължението си за връщане на средства на титуляра на сметката поради липса на достатъчна определеност на клиента, станал титуляр на сметката след смъртта на адвоката-титуляр на сметката, тя следва ли да понесе последиците от забавеното плащане на средствата /например, мораторна лихва/, както и разноските по делата, в които всъщност е установена по надлежен ред легитимацията на новия титуляр?”. Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице. Правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР 1/09 от 19.02.10г на ОСГТК на ВКС/. В разглежданата хипотеза горепосочените предпоставки не са налице. Във връзка с първия въпрос, с оглед правната уредба и спецификите на договора за клиентска сметка по чл.39 ЗА, безспорно се приема /вкл. в практиката на ВКС-напр. опр.№.460/17.06.15 по т.д.№.1355/14, І ТО/, че по естеството си същият носи характеристиките на договор за поръчка по смисъла на чл.280 и следващите от ЗЗД. Между страните възниква мандатно правоотношение, по силата на което адвокатът се задължава да извършва от името и за сметка на своя клиент определени действия. Касае се за договор, който се сключва с оглед личността на довереника / intuitu personae / - като в случай на неговата смърт той се прекратява по силата на закона – арг. от чл.291 ЗЗД. Налице е ясна разпоредба, която винаги е била еднозначно тълкувана в теорията и практиката - в смисъл, че със смъртта на довереника договорът за поръчка се прекратява. При това положение не се касае за неясни или противоречиво тълкувани разпоредби, респективно за хипотеза, която попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а разрешението на въззивния съд е в съответствие с безспорно приетото в теорията и практиката. Аналогично е положението и с втория въпрос. В разпоредбата на чл.39 ал.1 пр.3 ЗА изрично е посочено, че сумите по клиентската сметка не са част от имуществото на адвоката. При това положение след неговата смърт те не се включват в наследствената му маса-а остават в собственост на клиента му, който ги е предоставил или за който са предназначени /когато постъпват от други лица/ - в съответствие със сключения договор за откриване на клиентска сметка при условията на чл.39 ЗА и разпоредбите на т.21-т.23 от ДР на Закона за платежните услуги и платежните системи /установяващи легални дефиниции за „ползвател на платежна услуга”, „получател” и „потребител”/. Налице са ясни законови разпоредби, които уреждат въпроса със собствеността върху средствата в клиенската сметка, които не се нуждаят от тълкуване - а и между страните не съществува спор в тази връзка. Третият въпрос се поставя с оглед разпоредбата на чл.39 ал.4 ЗА – в която е предвидено, че за внесените по клиентската сметка средства от всеки клиент се води отделна партида. Видно от цитирания текст, задължение за водене на отделни партиди възниква само тогава, когато клиентите са повече от един – респективно, по аргумент за противното, такова не е налице, когато клиентът е само един. От друга страна, установените в Кодекса за етично поведение на адвоката и Закона за адвокатурата общи правила с оглед надлежно опериране с клиенски средства и принципа за поверителност предвиждат, че всяка сметка, открита на името на адвоката, по която се влагат клиентски средства, показва в наименованието си, че вложените в нея средства се държат за сметка на клиентите на адвоката /липсва изискване да се посочи името на съответния клиент/, както и че адвокатът е длъжен да пази тайната на своя клиент без ограничение във времето /чл.19 ал.1 т.2 К., чл.45 ЗА/. При това положение отново не се касае за неясни или противоречиви разпоредби, които да налагат допускане на касационно обжалване при условията на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Четвъртият въпрос е неотносим, тъй като съдържа условие, което не е било прието за установено от въззивния съд. В. инстанция не е приела, че банката не е могла да изпълни задължението си за връщане на средствата на титуляра поради липса на достатъчна определеност на клиента, станал титуляр на сметката след смъртта на адвоката. Доколкото са коментирани възраженията, че по делото не е установено постъпилите по процесната сметка парични средства да са били предназначени единствено за ищеца, респективно, че е налице невъзможност да се установи кой е титуляр на претендираните средства предвид неводене на отделни партиди, съдът изрично е приел, че тези възражения са неоснователни, и е изложил мотиви в тази връзка. Същевременно, от страна на банката липсва признание на иска, респективно не е налице хипотеза на чл.78 ал.2 ГПК, която би могла да обоснове освобождаването й от разноски. При тези обстоятелства поставеният въпрос е неотносим към решаващата воля на съда и не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК /т.1 ТР 1/09 ОСГТК на ВКС/. С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Предвид изхода на спора на ответната страна се дължат направените за отговор на касационната жалба разноски в размер на 2500лв. адвокатски хонорар. Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,