Определение № 60292 от 30.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1501/2021 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 260025 от 05.10.2020г. по гр.д. № 383/2020г. на Добрички окръжен съд, с което е отменено решение № 1347 от 09.12.2019г. по гр.д. №566/2019г. на Добрички районен съд в частта за отхвърляне на иска на Н. П. П. срещу Х. А. Н., З. Г. З., Н. М. З. и „Нели брокърс 74” ЕООД по чл. 108 ЗС и вместо това искът е уважен като е признато за установено по отношение на Х. А. Н., З. Г. З., Н. М. З. и „Нели брокърс 74” ЕООД, че Н. П. П. е собственик на реална част с площ 41 кв.м. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], ситуирана между бившата кадастрална граница по плана от 1953г. /в червено/ между имоти с пл. № * и *, и настоящата граница по кадастралната карта /в черно/ между ПИ с идентификатор *** и ПИ с идентификатор ***, която част е защрихована в червено на скицата на л.63 от първоинстанционното дело, съставляваща неразделна част от решението; ответниците са осъдени да предадат на ищеца владението върху описаната реална част. Срещу решението са подадени две касационни жалби от ответниците по иска. Х. А. Н., чрез пълномощника си адв. С., намира решението за неправилно. Като основания за допускане на касационно обжалване изтъква на първо място очевидната неправилност на съдебния акт, поради нарушуване на основното изискване за законност при прилагането на материалния и процесуалния закон. Формулира четири правни въпроса, спрямо които поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Въпросите са: 1/ длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички относими към спора доказателства, признанията на страните и да формира изводите си въз основа на тяхната логическа свързаност; 2/ имат ли правно действие и следва ли да бъде зачитано такова на регулационни планове, които няма данни да са одобрени от компетентния административен орган и/или техните регулационни линии не могат да бъдат разчетени; 3/ представлява ли търпимо действие изграждането и ползването на бетонна пътека в съседен имот; 4/ дължи ли въззивният съд, без да е сезиран с такова оплакване, даването на указания относно разпределението на доказателствената тежест когато такива не са дадени от първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. З. Г. З., Н. М. З. и „Нели брокърс 74” ЕООД са подали касационна жалба чрез пълномощника си адв. В.. Те също считат, че въззивният акт е очевидно неправилен поради неоснователно отхвърляне на възражението за придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС и липсата на оборване на презумпцията на чл.70, ал.2 ЗС. Наред с това сочат, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите: 1/ при кумулативно съединен иск по чл.108 ЗС срещу прехвърлител и приобретатели на недвижим имот, разпростира ли се спрямо приобретателите силата на пресъдено нещо на влязлото в сила определение за прекратяване на производството поради отказ от иска спрямо прехвърлителя; 2/ налице ли обвързваща доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост при направен отказ от иска по чл. 108 ЗС. Ответникът по двете жалби Н. П. П. изразява становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационните жалби са подадени в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и са допустими. Предявеният иск е по чл. 108 ЗС относно реална част от поземлен имот с площ 41 кв.м., която ищецът твърди, че принадлежи към неговия ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], но неправилно е заснета в кадастралната карта като част от съседния имот с идентификатор ***. Тази част представлява бетонна пътека, оформена преди много години, когато бащата на ищеца предоставил на праводателя на К. В. възможността да ползва този терен, за да достига до своя имот, който е без излаз на улицата. При разглеждане на спора пред първоинстанционния съд ищецът се е отказал от ревандикационния иск по чл.108 от ЗС срещу ответника К. В. В., който е праводател на останалите ответници и производството по иска срещу него е прекратено. От фактическа страна е установено, че с нотариален акт от 1981г. и нотариален акт от 1992г. ищецът се легитимира като собственик по наследство и давност на дворно място с пл.№*, с предходен пл.№* в кв.420 по плана на града. Приетата експертиза сочи, че имотът е заснет в първия кадастрален план от 1953г. с пл.№*, с площ от 701кв.м. и записан в разписния лист на името на С. П.. Съседният имот с пл.№* е записан на Р. Д.. И двата имота имат лице към [улица], а кадастралната граница помежду им съставлява права линия от улицата към вътрешността на дворните места в дълбочина, като отстои на разстояние от заснетите в имот пл.№* сгради - кухня, полумасивно жилище и друга сграда. Първият регулационен план за имотите е от 1963г., но той е в изключително лошо физическо състояние и не позволява да се даде заключение за регулационните отреждания на двата имота; не са налице документи за уреждане на регулачни сметки и прилагане на регулация. Следващият кадастрален и регулационен план е от 1995г. В кадастралния план имотът с предишен пл.№* /на ищеца/ е нанесен с пл.№* с площ от 571кв.м., а имотът с предишен пл.№* е заснет като два имота - с пл.№* и с пл.№*, сборът от чиито площи възлиза на 396кв.м; имот пл.№ * има лице на улицата, а пл.№* е вътрешен, с неправилна форма, включваща издължен тесен терен, който започва от улицата и продължава в дълбочина с разширяване към основния терен, формиращ имота с пл.№*. Общата кадастрална граница между имот пл.№*/на ищеца/ и имот пл.№* съвпада със задната стена на сградите в имот пл.№*. При съпоставяне на кадастралната граница по плана от 1953г. с тази по плана от 1995г. е видно, че е налице изместване, така че площ от около 41кв.м. от бившия имот пл.№*, разположена между сградите и кадастралната граница с пл.№*, по новия план от 1995г. е включена в кадастралната основа не на пл.№* /предишен пл.№*/, а на пл.№* /произхождащ от предишния пл.№*/. В одобрения въз основа на този кадастрален план регулационен план са отредени парцел * и парцел *,* в кв.9. Регулационната граница помежду им е проведена по заснетата кадастрална граница между пл.№* и пл.№*. В кадастралната карта на [населено място] от 2005г. горните имоти са нанесени с идентификатори ***, *** и ***. През 2016г. в картата е нанесен поземлен имот с идентификатор ***, състоящ се от поземлени имоти по картата от 2005г. - ***, *** и ***. Нанесената в кадастралната карта граница на поземлен имот с идентификатор *** с поземлен имот с идентификатор *** /2005г./, респ. с поземлен имот с идентификатор *** /2016г./ е идентична на тази по кадастралния план от 1995г. От заключението на вещото лице и комбинираните скици към него /л.62 и л.63 от първоинстанционното дело/ се установява описаното по-горе изместване спрямо кадастралната граница по плана от 1953г. и включване на площ от 41кв.м. от кадастралната основа на бившия имот пл.№* /идентификатор *** / в кадастралната основа на поземлен имот с идентификатор ***, а понастоящем на поземлен имот с идентификатор ***. Последният имот е урегулиран в УПИ *, *, * и регулационната граница със съседния УПИ * /на ищеца/ е проведена по кадастралната граница. Легитимацията на ответниците произтича от договори за покупко-продажба, сключени с нотариални актове от 1970г. и 1974г., с които В. Д. В. придобива недвижим имот на [улица], съставляващ 170кв.м. /150 + 20/ в идеални части от имот с пл.№*, целият с площ от 340кв.м. През 1987г. В. Д. В. и съпругата му даряват на К. В. В. 170/340 ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 340кв.м., имот с пл.№* в кв.420. С констативен нотариален акт от 2007г. К. В. В. е признат за собственик по давностно владение на 45кв.м. в идеални части от поземлен имот с идентификатор ***, целият с площ 215кв.м. При съставянето на нотариалния акт ищецът Н. П. е разпитан като свидетел пред нотариуса; заявил е, че К. владее имота от 1987г. и спорове не е имало. С нотариален акт от 29.06.2007г. К. В. продава на съпрузите З. Г. З. и Н. М. З. ПИ с идентификатор *** с площ 215кв.м. С нотариален акт от 2016г. Х. А. Н., З. Г. З., Н. М. З. и „Нели Брокърс 74” ЕООД си съучредяват право на строеж на отделни самостоятелни обекти в жилищна сграда, която ще бъде изградена в съсобствения им ПИ с идентификатор ***, УПИ *, *, *. От гласните доказателства е установено, че спорният терен зад жилищната сграда в имота на ищеца представлява бетонна пътека. Тя започва от улицата и продължава към вътрешността на имотите, като преди време се е затваряла с портичка. Пътеката е създадена около 1970 - 1974г. когато имотът пл.№* е бил прехвърлен от бившия собственик Р. Д. на двама приобретатели В. Д. В. и И. Т. и се е ползвала за достигане до вътрешния /заснет с пл.№*/ имот на В. В.. Пътеката е ползвана за преминаване до 2007г. когато К. В. отчуждава имота в полза на ответниците З.. Те предприели строителни дейности в имотите си, но при достигането до бетонната пътека са спрени от ищеца. Пътеката останала незасегната до есента на 2016г. когато при подновяване на строителните дейности в имота на ответниците, пътеката била съборена и теренът завзет. Въз основа на горните фактически обстоятелства съдът е намерил ревандикационният иск за основателен. На първо място е изложил съображения, че определението за прекратяване на производството срещу праводателя на ответниците К. В. не прави недопустимо разглеждането на спора срещу останалите ответници, тъй като задължително другарство между праводателя и правоприемниците не е налице. По-нанатък съдът е приел, че ищецът по наследство притежава правото на собственост върху ПИ с идентификатор ***. Пространственият обем на вещното право на ищеца се разпростира между действителните имотни граници, като тази към съседния поземлен имот с идентификатор *** не съвпада с нанесената такава в кадастралната карта. Към имота на ищеца принадлежи и площта от 41кв.м., включена в кадастралната основа на ПИ *** /защрихована в червено на приложението на л.63 от гр.д.№566/2019г. на ДРС/, ситуирана между бившата /в червено/ по плана от 1953г. кадастрална граница между имоти с пл.№*и пл.№* и настоящата /в черно/ по действащата кадастрална карта граница между ПИ *** и ПИ ***. Тази площ при първоначалното заснемане на имотите през 1953г. е включена в кадастралната основа на имот пл.№*. Това кадастрално заснемане следва да се приеме за вярно /друго не е твърдяно от ответниците и не се доказва по делото/ и съответно на действителните имотни граници на пл.№*. Ето защо спорната площ от 41кв.м., като част от пл.№*, е била собственост на наследодателя на ищеца и на него самия. Не са осъществени обстоятелства, довели до неговото загубване и придобиването му от ответниците, респ. техните праводатели. Отрежданията по регулационния план от 1963г. не могат да бъдат установени, но няма данни за разместване в собствеността поради придаване на спорната площ от 41кв.м. към парцела, отреден за имот пл.№* и за прилагане такава регулация /вещото лице сочи, че няма данни за прилагане на регулация, а и ответниците не са твърдят такъв способ за придобиване на спорната площ от техните праводатели/. Следователно, към момента на влизане в сила на кадастралния план от 1995г. тази площ е принадлежала на ищеца и е трябвало да бъде заснета в кадастралната основа на неговия имот с пл.№*. Погрешното й включване в кадастралната основа на имот с пл.№* на първоначалния ответник К. В. няма вещно отчуждително действие. Няма такова действие и урегулирането й в парцел *, *, защото включеният погрешно в кадастралната основа на един имот терен, няма статут на придаваемо място към отредения за този имот дворищнорегулационен парцел. Поради това и няма място за изследване на приложение на §6 и §8 от ПР ЗУТ. Според съда, правото на собственост върху спорния терен не е загубено от ищеца поради придобиването му по давностно владение от първоначалния ответник К. В.. От една страна, разпоредбите на чл.59 ал.2 ЗТСУ /отм./ и чл.200 ал.2 ЗУТ допускат реално определени части от парцели /УПИ/ да бъдат придобивани чрез сделка или по давност, ако частта се присъединява към съседен имот, а оставащата част отговаря на изискванията за размери и площ или се присъединява към друг имот, но само ако имотите не са урегулирани. В случая това не е така. От друга страна, преминаването по пътека през имота на съседа не може да бъде квалифицирано като владение на недвижим имот по смисъла на чл.68 ал.1 ЗС. Владението е пълна фактическа власт върху съответния обект от позицията и с намеренията на собственик; то е осъществяване на действия, които образуват съдържанието на вещното право на собственост, което съдържание не се свежда до ползването на един терен като пътека за преминаване. В производството по чл.587 ал.2 от ГПК К. В. е признат за собственик по давностно владение на 45кв.м. в идеални части от поземлен имот с идентификатор ***, което не е равнозначно на владение на точната реална част, за която е настоящия спор. Поради това участието на ищеца като свидетел в нотариалното производство не може да се възприема като извънсъдебно признание за владение върху спорната реална част от имота му, осъществявано от В.. Ищецът е свидетелствал за имота на съседа си като цяло, не за идеални части от него и не за конкретната реална част от своя си имот, ползвана от съседа да преминава като пътека. Въз основа на това съдът е заключил, че К. В. не е придобил на осн.чл.79 ал.1 от ЗС правото на собственост върху спорния терен. А след като продавачът не е бил собственик, то и купувачите - ответниците З. не са придобили правото на собственост върху този терен на основание договора за покупко-продажба от 2007г. Този договор несъмнено е правно основание, годно да ги направи собственици по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС. Но предвид чл.200, ал.2 ЗУТ и по вече изложените съображения ответниците не могат да придобият по давност /вкл. и при условията на чл.79 ал.2 ЗС/ спорната реална част от 41 кв.м. от урегулиран поземлен имот. Отделно, по делото е установено отблъскване от страна на ищеца на предприетите от ответниците строителни дейности спрямо пътеката, което е осуетило осъществявано от тях владение върху този терен. Едва есента на 2016г. всички ответници /след създаването на съседния имот с идентификатор 72624.626.4700./ са разрушили спорната пътека и са завладяли този терен. Исковата молба е предявена през 2017г. преди да изтече една година от тези действия. По тези съображения въззивният съд е уважил иска на ищеца за спорната площ от 41 кв.м., реална част от ПИ ***, която реална част е индивидуализирана чрез препращане към скицата на вещото лице. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: По жалбата на Х. А. Н.. На първо място в изложението се твърди очевидна неправилност на съдебния акт поради нарушуване на основното изискване за законност при прилагането на материалния и процесуалния закон. Доводите касаят констатацията на съда, че регулационният план от 1963г. не е запазен в добро състояние, поради което вещото лице не може да установи регулационните отреждания по него. Тезата на касатора е, че съдът превратно интерпретира експертизата, тъй като вещото лице е заявило, че липсва информация за одобряване - номер и дата на заповедта, а регулационен план, който не е одобрен, е правно нищо. А след като няма регулационен план от 1963г., то първата регулация е от 1995г. и няма забрана по чл. 59 ЗТСУ за придобиване на спорната част по давност. Доводите не съответстват на данните по делото. В първоначалното заключение на вещото лице Б. /при първото разглеждане на спора от районния съд по гр.д. № 1955/2017г., л.129/ е посочено, че за регулационния план от 1963г. липсва информация за одобряване - номер и дата на заповед, както и че платното, върху което е изработен, е скъсано именно в частта за процесните имоти и е подлепено с тиксо. По-нататък на л. 132 експертът сочи, че поради лошото състояние на плана не е възможно да се определи какво е урегулирането на процесните имоти, но същевременно заявява, че липсва информация за прилагане на улична и дворищна регулация и за уреждане на сметки. В приетото заключение на същото вещо лице при второто разглеждане на спора от районния съд /л.52 от гр.д. № 566/2019г.,/ отново е повторено, че състоянието на кадастралния и регулационен план от 1963г. не позволява изследване на измененията на границите на процесните имоти; в съдебно заседание на 24.09.2019г. вещото лице обяснява, че планът е негоден за ползване, накъсан на парчета и подлепян с тиксо. Въззивният съд е повторил именно тези констатации на експерта и не ги е изопачил по никакъв начин. По отношение на отразеното от вещото лице, че няма данни за номер и дата на заповедта съдът не е направил коментар, защото спор във връзка с това не е повдиган от страните, а изнесеното от вещото лице за извършените от него проучвания в общината, свързани с плана, навежда на извод, че такъв регулационен план е надлежно одобрен и действително съществува. Ето защо не могат да бъдат възприети съображенията на касатора Н. за очевидна неправилност. Първият правен въпрос, поставен от този касатор, е за задължението на въззивния съд да обсъди всички относими към спора доказателства и признанията на страните и да формира изводите си въз основа на тяхната логическа свързаност. Въпросът е обоснован със същите оплаквания като очевидната неправилност, като се твърди превратно интерпретиране на относими към спора доказателства и по-конкретно тези за регулационния план от 1963г. Относно липсата на такова превратно интерпретиране и съответно липсата на противоречие с посочената от жалбоподателя практика, вече бяха изложени съображения. Вторият правен въпрос касае правното действие на регулационни планове, за които няма данни да са одобрени от компетентния административен орган и/или техните регулационни линии не могат да бъдат разчетени. Първата част на въпроса няма отношение към спора, тъй като както бе изяснено по-горе, съдът не е излагал съображения, че регулационния план от 1963г. не е надлежно одобрен; такова твърдение не е навеждано от никоя от страните, вкл. от касатора, а се повдига за първи път с касационната жалба. Втората част на въпроса /относно значението на регулационни планове, чийто предвиждания е невъзможно да бъдат разчетени поради лошото им състояние/ е засегната в мотивите на съда. Съдът е изградил изводите си въз основа на наличните доказателства, преценявайки това което е било възможно да се установи по делото /с усилията на съда и на страните/. След като предвижданията на този план за имотите не могат да бъдат несъмнено установени, то съдът не ги е вземал предвид. Касаторът не е поддържал никакви твърдения във връзка с този план и не може да черпи права от собственото си бездействие, нито от лошото фактическо състояние на плана. Ето защо този въпрос не е от значение за изхода на спора и не може да обуслови допускане на касационен контрол. Третият въпрос е дали представлява търпимо действие изграждането и ползването на бетонна пътека в съседен имот. Този въпрос е свързан с мотивите на съда, че ползването на пътеката за достъп до имота на ответниците не е израз на владение като пълна фактическа власт с намерение за своене по смисъла на чл. 68, ал.1 ЗС. Изрично квалифициране на действията като търпими съдът не е извършил. Касаторът съзира противоречие с Решение № 196 от 18.03.2019г. по гр.д. № 137/2018г. на І г.о. В него са възприети разясненията относно търпимите действия, направени в друго решение - Решение № 483 от 11.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 493/2012г., I г. о. Прието е, че това са действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо негово съгласие; търпимите действия не са фактическа власт и по това трябва да се различават от държането, а значи и от владението. Не може да се приеме, че е налице противоречие с посочената практика, след като съдът изобщо не е употребил термина търпими действия, а е разсъждавал за обхвата на владението, че то следва да включва действия, формиращи съдържанието на вещното право на собственост, което не се свежда само ползване на терен като пътека за преминаване. Всъщност въпросът опира до преценката на събраните доказателства дали ползването на пътеката за преминаване от праводателите на ответниците е със съгласие на праводателя на ищеца, каквато преценка не може да се извърши в производството по чл. 288 ГПК. Последният правен въпрос е свързан със задълженията на въззивния съд да даде указания по разпределението на доказателствената тежест, без да е сезиран с такова оплакване, ако такива не са дадени от първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. Оплакванията, с които е обоснован този въпрос касаят извършеното при първото въззивно разглеждане обезсилване на решението на районния съд, с което искът е разгледан за 45 кв.м. идеална част и връщането на делото за ново разглеждане за произнасяне по иск за реална част, при което според касатора не са дадени указанията, които да обезпечат равенството на страните в процеса. От една страна, оплакванията на касатора са несъстоятелни, доколкото при новото разглеждане на иска досежно реалната част от 45 кв.м. районният съд е извършил разпределение на доказателствената тежест, макар и общо - виж определението от 14.03.2019г., като е дал указания на ответниците по иска да докажат твърденията си, на които основават своите възражения. От друга страна, несъстоятелно е позоваването на противоречие с Тълкувателно решение № 1/2013г. на ОСГТК, т.2, тъй като даденото разрешение е, че въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, а е длъжен да предприеме действия когато въззивната жалба или отговора съдържат обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада. В случая такива оплаквания не са въвеждани пред въззивния съд. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване по тази жалба. По жалбата на З. Г. З., Н. М. З. и „Нели брокърс 74” ЕООД. Тези касатори считат решението за очевидно неправилно поради неоснователно отхвърляне на възражението за придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС и липсата на оборване на презумпцията на чл.70, ал.2 ЗС. Също така се позовават на практика на ВКС по въпроса кое владение е добросъвестно. В случая решаващият съд не е отрекъл, че касаторите отговарят на изискванията за добросъвестни владелци по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, но е намерил възражението им за придобивна давност за неоснователно първо, защото постоянна, непрекъсната и несмущавана фактическа власт не е доказана и второ, поради неговия предмет - реална част от УПИ и уредената в закона /чл. 200 ЗУТ/ забрана придобиване по давност на такава реална част. Поради това следва да се приеме, че липсва основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.2, пр.3 ГПК. Касаторите поддържат и противоречие на въззивния акт с практиката на ВКС по въпросите: 1/ при кумулативно съединен иск по чл.108 ЗС срещу прехвърлител и приобретатели на недвижим имот, разпростира ли се спрямо приобретателите силата на пресъдено нещо на влязлото в сила определение за прекратяване на производството поради отказ от иска спрямо прехвърлителя; 2/ налице ли обвързваща доказателствена сила по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост при направен отказ от иска по чл.108 ЗС. И двата въпроса са свързани с последиците от извършения от ищеца отказ от иска спрямо К. В. - праводател на ответниците, който е посочен като ответник в исковата молба, но впоследствие производството против него е прекратено поради отказ от иска. В посочената от касаторите съдебна практика по Решение № 303 от 18.10.2018г. по т.д. № 612/2018г. на ІІ т.о. и Решение № 156 от 30.07.2018г. по т.д. № 445/2018г. на ІІ т.о. се приема, че отказът от иска представлява признаване от ищеца, че исковата му претенция е неоснователна; както и че определението за прекратяване на исковото производство поради отказ от иска се ползва със сила на пресъдено нещо и преклудира материалното право на ищеца. Последиците на отказа от иска са разяснени и в мотивите към т.6 на Тълкувателно решение № 7/2014г. на ОСГТК. Според тях разпоредбата на чл. 233 ГПК не регламентира силата на пресъдено нещо като правна последица от отказа от иска, а посочва една от последиците й - непререшаемост на спора. Субективните предели на тази сила на пресъдено нещо са ограничени само между страните по делото и техните правоприемници, но не засяга третите лица, спрямо които се разпростира силата на пресъдено нещо на решението, каквито трети лица са необходимите другари. Именно воден от тези разяснения Добрички окръжен съд е приел, че отказът от иска спрямо ответника К. В. не се отразява на допустимостта на иска спрямо останалите ответници, тъй като необходимо другарство помежду им не е налице. С извършения отказ ищецът П. се лишава от възможността да повдига наново спора за собственост на процесната реална част против К. В., но не и против останалите ответници, които са негови частни правоприемници и са констуирани като ответници по делото. Тук следва да се обърне внимание и на разясненията в Тълкувателно решение № 4/2014г. на ОСГК, т.3б, където е прието, че ищецът по иск за собственост може да насочи иска си както срещу приобретателя на вещта, така и срещу праводателя му, при което ще си осигури максимална по обем защита. Предявяването на иск и срещу двамата обаче е само една възможност; затова, ако впоследствие ищецът се откаже от иска си срещу прехвърлителя, то непререшаемостта, която следва от отказа, касае само иска срещу този прехвърлител, но не и срещу приобретателя, който участва в същия процес. Вторият въпрос - за обвързващата доказателствена сила на по чл. 179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост при направен отказ от иска по чл.108 ЗС, не е обоснован от касаторите по никакъв начин, нито е посочена съдебна практика. Въпросът не е разрешаван от въззивния съд, а и не е от значение за изхода на спора. Въззивният съд е приел, че в обема на правото на собственост, което е прехвърлено от К. В. на З. и Н. З., не се включва спорната реална част, доколкото прехвърлителят не е бил неин собственик; приел е и че оригинерно придобиване на тази част по давност от страна на З. не е осъществено поради действаща законова забрана. При тези изводи въпросът за доказателствената сила на констатацията на нотариуса относно правото на собственост е неотносим. Както бе посочено, извършеният отказ от иска препятства възможността ищецът П. да води спор за собственост с К. В., но това не означава, че при разглеждане на спора за собственост между ищеца и лицата, придобили имота от В., съдът не може да преценява дали той действително е бил носител на правото на собственост. На основание изложеното следва да се откаже допускане на касационно обжалване и по тази жалба. Ответникът по жалбите Н. П. има право да получи сторените разноски за защита в настоящето производство. Те са в размер на по 500 лв. по всяка от двете жалби. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.