Определение № 358 от 02.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 4400/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С решение № 1084 от 28.06.2017 г. по гр. д. № 966/2017 г. на Окръжен съд-Варна е потвърдено решение № 514/10.02.2017 г. по гр. д. № 2352/2011 г. по описа на Районен съд-Варна, с което е постановено да бъдат изнесени на публична продан следните недвижими имоти: 1/ жилище на ет. 1 с идентификатор № 10135.5504.77.1.1 по КК на [населено място], ведно с 5 складови помещения в приземния етаж и 41,117% ид. ч. от общите части на сградата и правото на строеж върху парцела, на стойност 98 000 лв., като първоначалната цена се определи от съдебния изпълнител, а получената цена се разпредели между съделителите В. Д. П. и П. К. В., съобразно квотата им в съсобствеността, като в процеса В. Д. П. участва в качеството ѝ на процесуален субституент на М. П. В., придобила 1/2 ид. ч. от имота по силата на договор за дарение и 2/ гараж с идентификатор № 10135.5504.77.1.5 по КК на [населено място] на стойност 11 000 лв., като получената при продажбата сума се разпредели между съделителите съобразно техните квоти, а именно 1/2 ид. ч. за съделителя В. Д. П. и 1/2 ид. ч. за съделителя П. К. В., осъден е П. К. В. да заплати на В. Д. П. на основание чл. 31, ал. 2 ЗС сумата от 7 643 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които е лишена вследствие едноличното ползване на съсобствения имот – жилище и сумата от 1 722,50 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които е лишена вследствие едноличното ползване на съсобствения имот – гараж, за периода от 28.08.2011 г. до 05.10.2016 г., отхвърлена е претенцията на П. К. В. за осъждане на В. Д. П. да му заплати сумата от 36 583 лв., представляващата половината от направените през 1990 г. с лични средства подобрения в съсобствения жилищен имот – жилище. Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба от адв. С. Д. в качеството му на процесуален представител на П. К. В.. Обосновани са оплаквания за неправилност на атакуваното решение поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Жалбоподателят оспорва способа за извършване на делба, твърди, че е поискал възлагане на жилището, което не е отразено от съда. По отношение на претенциите по сметки заявява, че въззивният съд е достигнал до неправилен извод относно дарените му лично парични суми от родствениците му за извършване на подобрения в процесните имоти, както и относно погасяването по давност на вземанията му. Оспорва доказаността на претенцията на съделителката за заплащане на обезщетение за ползване, като твърди, че не той, а родителите му са ползвали процесния имот по уговорка с бившите съпрузи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани четири въпроса, за които се твърди да са обусловили решаващата воля на въззивния съд. Позовава се на всички основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК във връзка с посочени съдебни решения на Върховния касационен съд. Върховният касационен съд за да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, взе предвид следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, против въззивно решение с допустим предмет на касационно обжалване, от легитимирана страна с правен интерес да го обжалва. Постъпила е в съда на 16.08.2017 г. преди влизане в сила на измененията на ГПК, обнародвани в ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание §74 ГПК подлежи на разглеждане по досегашния ред. Окръжен съд Варна се е произнесъл като въззивна инстанция в производство по съдебна делба, във фазата на извършването ѝ. С влязло в сила съдебно решение № 136/04.02.2016 г. по в. гр. д. № 2755/2015 г. по описа на ОС Варна е потвърдено решение № 2418/29.05.2015 г. по гр. д. № 2352/2011 г. по описа на РС-Варна, с което се допуска да бъде извършена съдебна делба на жилище на ет. 1 с идентификатор № 10135.5504.77.1.1, намиращо се в сграда в [населено място] и гараж с идентификатор 10135.5504.77.1.5 в същата сграда, при квоти 1/2 ид. ч. за В. Д. П. и 1/2 ид. ч. за П. К. В.. По силата на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 171, том 2, рег. № 4566, дело № 409/2016 г., В. Д. П. е дарила на дъщеря си М. П. В. собствената си 1/2 ид. ч. от жилището, ведно с прилежащите складови помещения и съответните ид. ч. от общите части на сградата. На основание чл. 226 ГПК делото е продължило между първоначалните страни. За да определи способа, по който следва да се извърши делбата, първоинстанционният съд се е позовал на заключението на приетата СТЕ и е посочил, че жилището и гаража са неподеляеми. Взел е предвид, че никой от съсобствениците не е заявил възлагателни претенции по чл. 349 ГПК. Приел е, че способът за разпределение на двата недвижими имота между съделителите е неподходящ, тъй като обектите са неравностойни /позовал се е на предназначението им – жилище и гараж, площта и пазарната им оценка/. Споделил е и практика на ВКС, според която способът по чл. 353 ГПК е неприложим при неравенство на дяловете при разпределение на различни по вид и стойност самостоятелни обекти. С тези мотиви, към които на основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил, първоинстанционният съд е приел, че делбата следва да бъде извършена по реда на чл. 348 ГПК чрез изнасянето на имотите на публична продан. В допълнение във връзка със заявените оплаквания от страна на въззивника ОС-Варна е посочил, че основният критерий за избор на способ за извършване на делбата е дали броят на реалните дялове съответства на броя на съделителите и доколко стойността на реалните дялове съответства на стойността на дяловете на съделителите, като определящи са възможността за обособяване на реални дялове и становището на страните относно начина за извършване на делбата. В производството по извършването на делба всеки от съделителите е заявил претенции по сметки. П. К. В. е поискал бившата му съпруга В. Д. П. да му заплати на основание чл. 30, ал. 3 ЗС сумата от 36 583 лв., представляваща половината от направените с лични средства, дарени от родителите му, подобрения в съсобствените имоти. Като се е позовал на данните от свидетелските показания, първоинстанционният съд е приел, че изграждането на цялата сграда, в която се намират процесните имоти, както и всички довършителни работи, са извършени от бащата и дядото на съделителите. Приел е, че не е установено парични средства да са дарявани на П. К. В. и с тях той да е извършвал плащания във връзка със заявената претенция, съответно не се доказва намаляване на имуществената му сфера. Разгледано е и заявеното от насрещната страна възражение за погасителна давност, като съдът е стигнал до извод за неговата основателност. Посочил е, че изискуемостта на вземането за неоснователно обогатяване в случая е настъпила с прекратяването на брака между страните, считано от влизане в сила на решението за развод през 2006 г. Ето защо претенцията на В., дори и да е основателна, към момента на предявяването през 2016 г., е погасена с изтичането на 5-годишна погасителна давност през 2011 г. Заявената от В. Д. П. претенцията е П. К. В. да бъде осъден на основание чл. 31, ал. 2 ЗС да ѝ заплати сумите от 7643 лв, представляваща обезщетение за едноличното ползване от негова страна на съсобственото им жилище и сумата 1722,50 лв. – обезщетение за ползване на съсобствения им гараж за времето от 28.08.2011 г. до 05.10.2016 г. Съдът е приел за установено, че през процесния период съделителката е била лишена от правото на ползване върху процесните имоти. Във връзка с твърдението на В., че жилището се ползвало от родителите му по силата на уговорка, сключена с бившите съпрузи, съдът е приел, че К. и М. В. са допуснати единствено от сина им да ползват безвъзмездно жилището, а доказателства за съгласие на бившата му съпруга не са представени. Намерил е, че дори да е било налице такова съгласие от страна на П., то е оттеглено с изпращането на поканата по чл. 31, ал. 2 ЗС. Съдът е приел за доказано и едноличното ползване на гаража от стана на В., поради което и предвид данните от заключението на ССЕ относно размер на пазарния наем, е счел претенцията за основателна. Първият въпрос, формулиран от касатора, се отнася до способа, чрез който е извършена делбата и кореспондира с наведените от него оплаквания за неправилност на обжалваното решение. Така поставен въпросът не отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК предвид дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а поставя питане по същество, което цели различно от даденото разрешение на спора. Не е обосновано и наличие на допълнителна предпоставка. Жалбоподателят е цитирал решения, които не са приложени към жалбата му, а и предвид датата на постановяването им евентуално биха могли да послужат единствено като основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. В приложеното решение по чл. 290 – решение № 102/19.07.2013 г. по гр. д. № 490/2012 г. по описа на ВКС, I г. о. се поддържа трайно застъпеното в практиката становище /решение 258/25.2011 г. гр. д. 144/2011г. по описа на ВКС, II г. о, решение 165/08.05.2012 г. по гр.д. № 900/2011 г., II г. о./, че съобразно чл. 69, ал. 2 ЗН и с оглед спазване равенството между страните, при разпределението по чл. 353 ГПК всеки съделител следва да получи по възможност еднакви по количество и вид и приблизително равни по стойност имоти, респ. максимално съответстващи по стойност на дяловете в пари. Допустимо е разпределение на различни по вид самостоятелни имоти, само ако между съделителите липсва спор относно обособяването им в самостоятелни дялове. При наличието на такъв спор обаче, за да е приложим способът на чл. 353 ГПК, е необходимо да се образуват еднородни дялове от имущество, предмет на делба. В настоящия случай съделителката В. П. е изявила желание делбата да се извърши чрез публична продан и не е дала съгласие имотите да бъдат разпределени между съделителите. Заявеното искане от касатора за възлагане на жилището в негов дял, обосновано с това, че за него то е единствен жилищен имот, не обуславя основанието по чл. 349, ал. 1 ГПК, тъй като обектите на делба са били семейна имуществена общност и при извършване на делбата съделителите нямат от брака непълнолетни деца. От това е направен обоснован извод, че не е налице съгласие на страните за приложението на чл. 353 ГПК. Вторият въпрос – „При доказан извън семеен източник с дарствена цел на средствата за подобрения за единия от съпрузите, следва ли да се счита за оборена презумпцията на чл. 21 СК отм.?“- също не може да послужи като общо основание за допускане на касационна проверка. Съгласно посочената разпоредба вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи независимо от това на чие име са придобити. По делото е установено, че жилищната сграда, в която се намира жилището, предмет на делба, е построена в имот съсобствен между касатора и П. М. В., дядо на касатора. След построяване на сградата в незавършен вид (само до втория етаж, от предвидените по архитектурен проект три етажа) през 1988 г. между съсобствениците на терена и техните съпруги е сключена съдебна спогодба, с която в дял на П. В. и В. В. е поставено в жилището на първия етаж. По споразумение между страните по делото и К. В., баща на касатора, и М. В., негова майка, жилището на първия етаж е предоставено за ползване родителите, а П. и В. В. са се установили да живеят на третия етаж. С гласни доказателства е установено, че довършителните работи са извършени от К. В. и баща му, дядото на касатора, за да се приведе жилището в завършен и годен за използване вид. От 1994 г. на основание постигнатото споразумение между двете семейства П. и съпругата му са ползвали жилището на втория етаж, а бащаму и майка му – това на първия. След прекратяване на брака между П. и В. В., П. В. през 2007 г. е предявил иск по чл. 21, ал. 2 СК отм. за да установи, че е изключителен собственик на жилището, поради изграждането му с негови лични средства, придобити на основание дарение от родствениците му. С влязло в сила решение, постановено по гр. д. № 2063/2008 г. на ВОС искът е отхвърлен като неоснователен. С него е разрешен спорът между страните дали жилището е станало индивидуална собственост на единия съпруг или той има по-голям дял в него поради влагане на лични средства. Разпоредбите на ЗС относно подобренията, намират приложение в отношенията по повод обикновената съсобственост, както и между собственик и владелец. Касаторът претендира подобрения, извършени с негови лични средства, в имот по времето, когато е бил в режим на СИО. Тези имуществени отношения между съпрузите се уреждат от специалните норми на СК в глава имуществени отношения. Разпоредбите на ЗС ще са приложими, когато СИО е прекратена и се е трансформирала в обикновена съсобственост, след което подобрения са извършени от единия съсобственик или когато подобрения са извършени в имот, индивидуална собственост на единия съпруг. Следва да се обсъди и това, че с гласни доказателства е установено, че подобренията са извършени от трети лица, на които имотът е бил предоставен за ползване на основание договор за заем за послужване, поради което неоснователното обедняване е настъпило в тяхната имуществена сфера, а съсобствениците са се обогатили, поради което правото да търси стойността на вложените за това средства принадлежи на държателите. Отхвърлянето на заявената претенция от касатора като краен резултат е в съответствие с материалния закон. Поставените въпроси не обуславят основание за допускане на касационна проверка на въззивното решение в тази му част. Третият въпрос е за това при извършване на подобрения в съсобствен имот, кой е началният момент на погасителната давност за вземането за тях. Твърди се, че той е разрешен в противоречие с формираната с решение № 295 от 01.06.2010 г. по гр. д. № 172/2009 г. на ВКС, ІV г. о. практика, в което е прието, че вземанията на съсобственика спрямо останалите съсобственици за извършени от него подобрения в имота, стават изискуеми от датата на поканата за заплащането им. Това е и началният момент, от който започва да тече давността. Въззивният съд е приел, че началният момент от който съделителя В. е могъл да претендира вземане за извършените в съсобствения имот подобрения, е датата на влизане в сила на решението за прекратяване на брака между страните. Спрямо тази дата е обсъдил правопогасяващото възражението за погасяване на вземането по давност, като го е намерил за основателно. Изводът е направен в съответствие с разпореденото с чл. 115, ал. 1, б. „в” ГПК ако подобренията са извършени в имот, притежаван в режим на обикновена съсобственост. Позоваването на цитираното решение е некоректно, тъй като е постановено при различна фактическа обстановка и е неотносимо към разгледаната претенция от въззивния съд. Четвъртият въпрос е за това при конкретно посочените обстоятелства намира ли приложение приетото в ТР № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, така както е приел въззивният съд. Въпросът се поставя във връзка с решението в частта, с която е уважена претенцията на В. П. за присъждане на обезщетение за ползване на съсобственото жилище лично от ответника П. В. за времето от 28.08.2011 г. до 05.10.2016 г. (датата на която е проведено първото съдебно заседание във втората фаза на делбата), на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, съгласно изменението на тази претенция допуснато с определение от 16.11.2016 г. От фактическа страна по тази претенция е установено, че жилището на първия етаж от сградата, предмет на делба, е завършено в окончателен вид и е било годно за живеене от 1994 г. и от завършването му е било използвано за живеене от родителите на В., за което съсобствениците, бившите съпрузи, са дали съгласие, като те са се установили да живеят на третия етаж от сградата. Възникналото правоотношение наподобява договор за заем за послужване. По отношение на гаража с гласни доказателства е установено, че се ползва от В.. Ищцата В. П. е отправила нотариална покана за заплащане на обезщетение за ползване на жилището и гаража на основание чл. 31, ал. 2 ЗС, която е адресирана и връчена на съсобственика на 28.09.2009 г. Въз основа на това е намерено, че с отправянето на поканата е оттеглено съгласието имотът да се ползва от родителите на В., поради което след като ползването е продължило със съгласието само на единия съсобственик, то ищцата е лишена от ползване на имота и претенцията е основателна. Позовал се е на приетото в ТР № 7/2012 г. ОСГК на ВКС. Тези изводи са възприети и от въззивния съд. Въззивното решение в частта, с която касаторът е осъден да заплати на В. П. сумата 7643.00 лв., обезщетение за ползване на съсобственото жилище за периода от 28.08.2011 г. до 05.10.2016 г. следва да се допусне до касационна проверка на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по разрешения с него въпрос: дали с отправяне на покана за заплащане на обезщетение за ползване на съсобствен имот, адресирана само до другия съсобственик, когато имотът се ползва от трети лица със съгласието на този съсобственик, без неползващия собственик да е изразил до тях воля за прекратяване на облигационната връзка, това ползване представлява „лично ползване” по смисъла на чл. 31, ал. 2 ЗС и тълкуването, дадено в ТР № 7/2012 г. ОСГК на ВКС. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на І г. о.