Определение № 50300 от 31.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1865/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 1549/15.02.2022 година, подадена по пощата на 14.02.2022 година, от М. С. С., срещу решение № 155/29.12.2021 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 352/2021 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Добрич е потвърдил първоинстанционното решение № 25/01.06.2021 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 577/2019 година в частта му, с която М. С. С. е осъден да заплати на Д. И. И. сумата от 65 000.00 лева, представляваща цена на прехвърленото му вземане по договор за цесия, сключен на 26.11.2014 година, заедно със законната лихва за забава, считано от 26.11.2019 година до окончателното плащане, както и сумата от 13 000.00 лева, представляваща законната лихва върху главницата за периода от 26.11.2017 година до 26.11.2019 година, а също така и първоинстанционното решение № 260 139/22.07.2021 година на Окръжен съд Сливен, постановено по гр. д. № 577/2019 година, с което е извършена поправка на очевидна фактическа грешка, допусната в първото от посочените решение, при което М. С. С. е осъден да заплати на Д. И. И. сумата от 6379.22 лева направени в първоинстанционното производство разноски. В подадената от М. С. С. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от Д. И. И. срещу М. С. С. иск с правно основание чл. 79, ал. 1, във връзка с чл. 200 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. С. С. твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по касационната жалба Д. И. И. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по допустимостта и основателността й. М. С. С. е бил уведомен за обжалваното решение на 13.01.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 1549/15.02.2022 година, като е подадена по пощата на 14.02.2022 година, а 13.02.2022 година е неприсъствен ден. Поради това и предвид разпоредбите на чл. 60, ал. 6 и на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Апелативен съд Бургас е между страните не съществува спор за релевантната фактическа обстановка. Между тях бил сключен договор за прехвърляне на вземане от 26.11.2014 година, по силата на който И. бил прехвърлил възмездно на С. вземането си от ТВК „Сливенска популярна каса“ [населено място] по договори за вноски във ВСК към кооперацията. Общият размер на прехвърленото вземане бил 67 480.38 лева, съгласно издадено от длъжника удостоверение от 26.11.14 година (непредставено по делото). Вземането се прехвърляло в патримониума на цесионера от датата на сключването на договора. Уговорена била цена на сделката от 67 000.00 лева, снижена на 65 000.00 лева с допълнителен анекс между страните от 29.12.14 година. Според договора, плащането на цената се извършвала на вноски, в брой или по посочена от цедента банкова сметка, за срок не по-голям от 3 години от датата на подписването му или по друг начин, определен от страните в допълнително споразумение към договора, каквото в случая не било съставено в тази връзка. Цедентът се бил задължил да представи на цесионера в 10-дневен срок книжата, удостоверяващи прехвърляното вземане и принадлежностите му. На 26.11.14 година цедентът бил уведомил УС на ТВК „Сливенска популярна каса“ [населено място] (т. е. третото лице-длъжник) за извършената цесия с договора от 26.11.14 година, като бил посочил новия кредитор (цесионера) и това, че бил член на кооперацията и на ВСК. Върху документа било отбелязано получаването на уведомлението от адресата на същата дата. Нямало данни цедентът да бил посочил банкова сметка за превод на цената по сделката от цесионера. На 26.11.2014 година цесионерът също бил уведомил Управителния съвет на ТВК „Сливенска популярна каса“, че бил придобил вземане от кооперацията по сключения договор за цесия, като молел неговите задължения към същата кооперацията да бъдат прихванати и погасени, считано към 26.11.2014 година. При получаването на това уведомление, длъжникът не бил вписал бележки или възражения. Тази фактология, подведена под хипотезата на приложимата в случая правна норма (чл. 99 от ЗЗД), обосновала извод за основателност на заявената претенция за главница, ведно със законна лихва за забава, защото страните били сключили валиден договор за прехвърляне на вземане, пораждащ дължимо и неудовлетворено право на вземане за цената на прехвърлените вземания, като длъжникът-цесионер бил все още в забава. В отговор на повдигнатите във въззивните жалби оплаквания, въззивният съд е изложил съображения, че като всеки договор и този за прехвърляне на вземане трябва да отговаря на всички условия за действителност на договорите. Неподписването му от една от страните, водело до липса на съгласие за сключването му и според закона го правело недействителен. Освен това прехвърлянето на вземането имало собствени специфики. Разпоредбата на чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, уреждаща нормативно института, предвиждала, че предмет на прехвърлянето можело да бъде всяко вземане, с изключение на това, за което имало предвидена със закон, договор или поради естеството му забрана. Ако предметът на прехвърлянето бил забранен, то било недействителна. Според ал. 2 от същата норма, предмет на прехвърлителната сделка можели да бъдат само съществуващи вземани, а не бъдещи, т. к. преминавали при цесионера в обема, с привилегиите и обезпеченията, които притежавал прехвърлителят цедент. На следващо място, договорът за прехвърляне на вземане бил каузален и винаги предполагал съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание. Липсата на последното, водела до недействителност на прехвърлянето. С оглед това съдебната практика изисквала предметът на сделката (прехвърленото вземане) да бъде индивидуализиран-определен или определяем, защото противното я лишавало от основание. Необходимо било и прехвърлителят да съобщи на длъжника прехвърлянето на вземането, за да породи то действие спрямо него (така чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД). Неизпълнението на което и да е от тези изисквания и последвалата от това недействителност на прехвърлянето, водела до недължимост на задължението за заплащане на цената. В рамките на настоящото производство, цесионерът М. С. С.се защитавал с доводи, ограничени от обстоятелството, че не бил представил отговор на иска в срока по чл. 131 от ГПК, поради което според чл. 133 от ГПК, била настъпила преклузия за правото му да оспори истинността на представени по делото документи, да прави възражение за неизпълнение, за неоказано съдействие от страна на кредитора във връзка със забавата, да заяви насрещен иск, инцидентен иск или да привлече трето лице- помагач. Изводимо от това било, че всички направени от адвоката на ответника възражения за неизпълнение и неоказано от кредитора на длъжника съдействие, не подлежали на разглеждане. Поради това, проверката за нищожност на сделката се извършвала по силата на вмененото на съда от закона задължение, служебно да следи за този най-тежък порок на договорите, но само когато бил установим от външна формална проверка за валидност или явствал от съдържанието им. В случая такива основания не се установявали. Въззивният съд намирал неоснователно и възражението за нищожност поради липса на воля, т. к. С. не бил подписал цесията. Първоинстанционният съд бил изследвал възраженията на М. С. С. за неавтентичност на подписа му под договора за прехвърляне на вземането бил е установил неоснователността им посредством заключението на тричленната графологична експертиза. С. продължавал да поддържа нейното оспорване, но то било неоснователно, предвид обстоятелството, че изводите й се подкрепяли и от назначената в въззивната инстанция тричленна графологична експертиза. Тя била категорична, че подписът срещу „Цесионер“ в договора за прехвърляне на вземането от 26.11.14 година и този срещу „Подпис“ в уведомлението от М. С. С. до УС на ТВК „Сливенска популярна каса“ [населено място], връчено му на 26.11.14 година, са автентични и принадлежат на посоченото като цесионер лице. Според въззивният съд неоснователно било и направеното в жалбата възражение, че най-обоснована била първата единична експертиза, приемаща, че подписите на С. върху оспорваните два документа, „вероятно не са положени“ от него, т. к. тя била изготвена на база ограничен по обем сравнителен материал по делото, не обуславяла категоричен извод за авторство, а само предположение, освен това при участието си в назначената по делото тричленна експертиза, изготвилият я графолог бил изоставил първоначалното си становище и бил обосновал присъединяването си към изводите на останалите две вещи лица, установяващи категорична автентичност на обследваните по посочените два документа подписи на С.. Промяната в становището на вещото лице по първоначалната единична експертиза (и допълнителната към нея такава) сочела, че по делото нямало противоречиви експертни мнения за достоверността на подписите на С. върху договора и изявлението му за прихващане на дълг към ВСК с прехвърленото вземане, които да поставяли съда пред избор, нуждаещ се от допълнителна обосновка. Апелативният съд съобразявал също така, че макар всички експертни заключения да били установили много различия при изпълнението на подписите на С., увеличеният обем ползвани от графолозите по тричленните експертизи сравнителни образци, ги било мотивирало да възприемат съвпаденията на елементите в положените върху тях подписи с тези върху двата, съществени за спора документа (договор за прехвърляне на вземане и уведомление), в подкрепа на извода за истинност, давайки им по-голяма възможност да преценят, че разликите произтичат от вариантност при изписването, а не от подправка. Необосновано според въззивният съд било и възражението за липса на индивидуализация на прехвърлените в полза на цесионера вземания, довело до липса на основание за сделката, пораждаща спорното по делото вземане. В спорната прехвърлителна сделка тези вземания били определени по размер и основание и нямало данни съществуването им да било оспорено от длъжника-кооперация, след уведомяването й от цедента по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Обратното-върху уведомлението било отбелязано получаването му без забележки, отказ или възражения. Нещо повече, самият цесионер се позовавал на същите вземания, като реално съществуващи, с оглед което бил отправил молба до УС на ТВК „Сливенска популярна каса“ [населено място] за прихващане на собствените си задължения към нея с новопридобитите вземания. Върху това уведомление на С. също имало отбелязване, че било получено на 26.11.14 година от длъжника и нямало отразени никакви забележки, отказ или възражения. Следователно волеизявлението било прието. Само за пълнота на изложението въззивният съд добавял, че за неиндивидуализирано, респективно неопределяемо прехвърлено чрез цесия вземане, практиката на ВКС имала друго разбиране. ВКС приемал, че прехвърлените бъдещи вземания по договор с продължително действие за озеленяване било неопределяеми, доколкото възникването им в случая било обвързано от бъдещото изпълнение на възложената услуга, съответно от приемането й, т. е. от действията на трети лица, които не можели да бъдат окачествени като модалитети на посочения договор, така че неопределяемостта на прехвърлените бъдещи вземания водела до недействителност на цесията, поради недействителност на продажбата, на основание на която тя е извършена. Също така ВКС застъпил тезата, изводима от правилото, установено в чл. 99, ал. 2 от ЗЗД, че т. к. вземането преминавало върху цесионера в обема, в който цедентът го бил притежавал, предмет на цесионната сделка не можели да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания, като тяхното съществуване било условие за нейната действителност. Това следвало още от каузалния характер на цесионната сделка. Така в съответствие с конкретно поставения за разрешаване в казуса въпрос, била обоснована недействителност на цесията, заради липсващо основание (чл. 26, ал. 2 от ЗЗД), с оглед неиндивидуализирането на прехвърляемото вземане, описано като произтичащо от договор за заем, а при условие на евентуалност-от неоснователно обогатяване. Възражението за неспазване на ограниченията на Закона за ограничаване на плащанията в брой, също не защитавало тезата на М. С. С. за недължимост на уговорената по договора за прехвърляне на вземане цена, т. к. според сочения нормативен акт, неспазването на изискването за безкасово плащане не влечало нито нищожност на самото плащане, нито на уговорката за него, а пораждала административно наказателна отговорност, санкционираща нарушението с глоби. Въззивната инстанция не установявала и други основания за нищожност на договора за прехвърляне на вземане, сключен на 26.11.14 година от страните по делото, за които била длъжна да следи по силата на вмененото й от закона служебно начало. Затова сключеният от страните по делото валиден възмезден договор за прехвърляне на вземане пораждал задължение за заплащането на уговорената с него цена, чийто падеж бил настъпил на 26.11.17 година. Това правело претенцията за главница основателна. Основателността на заявената главница и фактът на неизпълнението й, въпреки настъпилия на 26.11.17 година падеж, сочел на забава, за вредите от която изправната страна имала право на обезщетение в размер на законната лихва. Размерът на това обезщетение за периода преди предявяването на иска-от 27.11.2017 година до 26.11.2019 година -бил определен на 13 000.00 лева от съдебно-икономическата експертиза пред Окръжен съд Сливен, която въззивният съд възприемал и ценял като годно доказателствено средство. Обезщетение за забава в размер на законната лихва се дължало и след това-до окончателното изплащане на главницата. По въззивната жалба срещу допълнителното решение на Окръжен съд Сливен, допускащо поправка на първото съдебно решение в частта за разноските въззивният съд е посочил, че първата инстанция била присъдила с оглед изхода от делото в полза на И. заплатената от него по делото държавна такса от 3127.22 лева, направените разноски от 752.00 лева за вещи лица и платените 2500.00 лева за адвокатско възнаграждение, което възлизало на общо 6379.22 лева, но в диспозитива на основното решение този сбор бил вписан технически погрешно, като 3564.22 лева. Тази грешка била поправена с последващото решение по чл. 247 от ГПК, като вписаната в него като общи разноски сума била правилно изчислена математически. Въведеното във въззивната жалба възражение на С., че не дължал въобще разноски за първата инстанция на противната страна, поради недоказаност на претенциите й, било неоснователно, защото изводите на въззивния съд били в обратния смисъл. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. С. С. е поискал да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд Бургас, поради наличието на допълнителната предпоставка за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Твърди, че е налице противоречие между въззивното решение и приетото с решение № 67/06.07.2010 година, постановено по т. д. № 898/2009 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 27/16.04.2014 година, постановено по т. д. № 1893/2013 година и решение № 116/19.09.2017 година, постановено по т. д. № 815/2016 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Въз връзка с това е поискал касационното обжалване да бъде допуснато по правния въпрос за това дали неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 от ГПК освобождава съда от задължението му да се произнесе по възраженията, поради преклудирането им, за неизпълнение от страна на кредитора, неговата забава и неоказано съдействие. В конкретния случай въззивният съд бил приел, че поради неподаването на отговор тези възражения не подлежали на разглеждане. Така поставения въпрос не обосновава допускането на въззивното решение на Апелативен съд Бургас до касационно обжалване. Въззивният съд е съобразил установената практика, че пропускането на срока за отговор по чл. 131 от ГПК не преклудира възможността на ответника да прави правни възражения по отношение на събраните по делото доказателства и по основателността на иска. Преценката на съда в тази насока обаче може да бъде правена само доколкото възраженията срещу основателността на иска са основани на факти, които са посочени с отговора по чл. 131 от ГПК, доколкото неподаването на отговор преклудира възможността тези факти да бъдат включвани в предмета на спора, освен в случаите по чл. 147 от ГПК. Тази преклузия не може да бъде заобиколена посредством правните възражения по основателността на иска. В случая именно непосочването на фактическите твърдения относно твърдяното неизпълнение и забавата на кредитора в отговора на исковата молба по чл. 131 от ГПК са мотивирали въззивният съд да не разглежда основаните на тези факти правни възражения на ответника. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. С. С. е поискал въззивното решение на Апелативен съд Бургас да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. В конкретния случай касационният съд би трябвало да извърши проверка на дейността на въззивния съд по оценка на доказателствата в тяхната съвкупност, което не може да бъде направено само при обикновен прочит на решението. Затова сочените обстоятелства не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на оспорваните изводи на съда по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от М. С. С. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Апелативен съд Бургас. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 155/29.12.2021 година на Апелативен съд Бургас, постановено по гр. д. № 352/2021 година по подадената срещу него от М. С. С., касационна жалба с вх. № 1549/15.02.2022 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение