Определение № 118 от 18.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 917/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. Й. В., Й. Ц. В., Н. Й. Ч., Н. Й. П. и Н. В. Д. против решението от 02.10.2014 г. по в.гр.д.№ 16927/12 г. на СГС, ІІ-А състав. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № І-026-93/ 25.07.2012 г. по гр.д.№ 27041/07 г. на СРС, 26 състав, с което са отхвърлени предявените от касаторите срещу [фирма]- [населено място] и [фирма]- [населено място] обективно кумулативно и активно и пасивно субективно съединени искове с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./ и чл.108 ЗС- за признаване правото на собственост на ищците, в качеството им на наследници по закон на С. П. М., върху възстановен в тяхна полза по реда на ЗСПЗЗ недвижим имот, представляващ имот с пл.№ 2147 по изработения през 1939 г. кадастрален план на [населено място], местността „М.”, респ. за осъждане на ответниците да предадат на ищците реални части от имота, както следва: [фирма]- [населено място] 103 кв.м., попадащи в УПИ І в кв.46А по плана на [населено място], местност -„М.-1”, и [фирма]- [населено място]- 1 734 кв.м., попадащи в УПИ ІІІ- 3422 в кв.46 по плана на [населено място], местност -„М.-1”. В касационната жалба се поддържа, че така постановеното решение е неправилно поради нарушаване на материалния закон, поради което се моли за неговата отмяна и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявените искове бъдат уважени със законните последици. В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване не е формулиран конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил обективираните в обжалваното решение изводи на въззивния съд. Посочено е единствено, че в същото неправилно е интерпретирано ТР № 1/97 г. по гр.д.№ 11/97 г. на ОСГК на ВКС, както и се поддържа противоречие с постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 547 от 12.01.2011 г. по гр.д.№ 660/10 г. на ІІ г.о. В останалата си част изложението обективира оплаквания за неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила при обсъждане на събраните по делото доказателства и нарушаване на приложимия по делото материален закон. Ответниците по касационната жалба [фирма]- [населено място] и подпомагащата го страна [фирма]- [населено място] са депозирали в срока по чл.287, ал.1 ГПК отговори, с които молят касационното обжалване да не се допуска, тъй като не са налице предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за ангажиране компетентността на касационната инстанция по спора. Останалите ответници по касационната жалба- [фирма]- [населено място] и подпомагащата го страна Столична община не са депозирали писмени отговори в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, намира следното: Допускането на касационното обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд е обусловено от посочване от страна на касаторите на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице, тъй като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е посочен какъвто и да е материалноправен или процесуалноправен въпрос от обуславящо изхода на спора значение, който да е поставен в основата на възприетите от въззивния съд изводи, което е самостоятелно основание да се откаже допускане на касационното обжалване. Независимо от изложеното, не е налице и твърдяното от касаторите противоречие със задължителните указания по приложение на закона, обективирани в ТР № 1/97 г. по гр.д.№ 11/97 г. на ОСГК на ВКС. Правилно и в съответствие с цитираната задължителна съдебна практика е възприетото от въззивния съд относно конститутивното значение на решенията на органите по поземлената собственост за възстановяване на собственост в стари реални граници, като е отчетено, че правоимащите лица по чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ могат да се легитимират като собственици на подлежащи на възстановяване по реда на този закон имоти само в случай, че предвидената в ЗСПЗЗ процедура е приключила с издаден в тяхна полза индивидуален административен акт по чл.18ж, ал. 1 и по чл.27, ал.1 ППЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне /т.1 от ТР № 1/97 г. на ОСГК/. Това принципно положение е константно установено и в установената по реда на чл.290 ГПК съдебна практика /Решение № 66 от 18.04.2012 г. по гр.д.№ 493/11 г. на І г.о., Решение № 244/2013 г. от 20.05.2014 г. по гр.д.№ 28/13 г. на ІІ г.о. и др./, с която обжалваното въззивно решение изцяло е съобразено, доколкото и самите ищци в случая не твърдят, че след признаване на правото им на възстановяване на собствеността административната процедура по ЗСПЗЗ е приключила в тяхна полза с окончателно решение за възстановяване на собственост в стари или в нови реални граници. Напротив- правният им интерес от предявените искове за собственост произтича именно от твърдението, че тази процедура не е могла да бъде финализирана поради наличието на противопоставени им права на ответниците, разполагащи с титули за собственост на реални части от признатия за възстановяване имот. Колкото до твърдението за допуснато противоречие с Решение № 547 от 12.01.2011 г. по гр.д.№ 660/10 г. на ІІ г.о., същото е неоснователно, доколкото цитираната съдебна практика е неотносима към разглеждания случай, тъй като е посветена на въпроса, допустимо ли е придобиване с кратка 5-годишна придобивна давност на имот, подлежащ на възстановяване по ЗСПЗЗ, преди да е приключила административната реституционна процедура, с оглед разпоредбите на чл.10, ал.13 ЗСПЗЗ и чл.5, ал.2 ЗВСОНИ, докато в случая изходът на спора е обусловен от преценката, при какви предпоставки правоимащите собственици по чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ могат да се легитимират като собственици на подлежаща на възстановяване по реда на този закон земя. С оглед изложените съображения, предвидените в процесуалния закон основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския градски съд не са налице. Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение