Определение № 396 от 08.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 2902/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. С., [населено място], срещу решение № 1932/29.07.2019г., постановено по в.гр.д.№ 5463/2018г. от Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5663/27.08.2018г. по гр.д.№ 701/2017г. на Софийски градски съд в частта за осъждане на касатора да заплати на „Обединена българска банка“ АД, [населено място], на основание чл.430, ал.1 ТЗ, вр. чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД сумата от 44279,91 лв. – главница по договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство от 15.02.2007г., сключен между „Обединена българска банка“ АД и А. И. С., включена в месечните анюитетни вноски, с падеж от 10.11.2013г. до 28.01.2016г., както и предсрочно изискуемата част от непадежиралите вноски до края на срока на договора, ведно със законната лихва от 17.01.2017г. до окончателното плащане; на основание чл.430, ал.2 ТЗ - сумата от 10004,60 лв., представляваща възнаградителна лихва, включена в месечните анюитетни вноски, с падеж от 10.11.2013г. до 28.01.2016г. и на основание чл.92 ЗЗД сумата от 4138,15 лв. – наказателни лихви по чл.6 от договора за периода от 10.11.2013г. до 17.01.2017г., както и разноските по делото. Касаторът поддържа, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280,ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът оспорва касационната жалба. Претендира заплащането на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 15.02.2007г. между „ОББ“ АД и А. И. С. е бил сключен договор за предоставяне на кредит за ремонт и строителство в размер на 100000 лв. Срокът на предоставяне на кредита е бил уговорен до 10.03.2023г., а погасяването му е следвало да се извърши на 300 месечни анюитетни вноски. Уговорени са били възнаградителна лихва в размер на 9,25 % годишно и наказателна лихва в размер на 5 пункта над договорения лихвен процент при забава в плащането на анюитетните вноски и неустойка в размер на договорения лихвен процент с наказателна надбавка от 5 пункта при предсрочна изискуемост на кредита. По делото е било безспорно, че кредитополучателят А. С. е починал на 22.08.2016г. и ответницата по иска – настоящ касатор е негова дъщеря, както и че е налице неизпълнение на задължението за заплащане на анюитетните вноски, считано от 10.10.2013г., поради което кредитът е обявен за предсрочно изискуем с връчване на препис от исковата молба на наследниците на кредитополучателя. Спорният по делото въпрос пред първоинстанционния и пред въззивния съд е бил дали извършените от И. С. действия представляват приемане на наследството на кредитополучателя преди вписания на 16.11.2016г. отказ от наследството на А. С.. Установените безспорни факти са, че на 26.08.2016г. И. С. е подала искане до „Банка ДСК“ ЕАД, в което е заявила, че желае да получи внесените по банкова сметка средства за лечението на баща й, за да ги върне на лицата, които са ги превели. Средствата в посочената сметка са били дарявани за лечението на кредитополучателя, като на същата дата С. е получила сумата от 4619,30 лв. с посочено основание в операционната бележка: „изплащане на наследствен дял“. Сумата е внесена от С. по същата сметка с платежно нареждане от 25.09.2016г. с посочено в документа основание: „връщане на средства по банков път на вносителите на средства на А. С.“. Извършените от С. действия са преценени от решаващия състав като действия по приемане на наследството по съображения, че изтеглянето на суми от паричен влог на наследодателя може да са квалифицира като такова действие, а изразеното намерение от наследника да върне тези средства на лицата, които са ги дарили, представлява разпореждане със сумата, който извод не се променя от последващото връщане на средствата в банката. Според въззивния съд действията не представляват управление на наследственото имущество, тъй като не е установена необходимост от тяхното връщане в кратки срокове и същите не са свързани със запазване и охраняване на наследственото имущество. Въззивният съд е отхвърлил като неоснователно възражението за нищожност на клаузата за неустойка, като е приел, че уговорката в размер на 5 пункта над договорния лихвен процент, начисляван при забава и при предсрочна изискуемост на кредита, не води до прекомерност. Съпоставени са размерът на непогасената главница, върху която се начислява неустойката, и наказателната лихва за периода на забавата, както и обстоятелството, че задължението по договора е обезпечено само с ипотека, но не и с други неустойки. Прието е, че неустойката изпълнява придадените й от страните функции за обезпечаване на изпълнението, обезщетяване на вредите от забава и е санкция за поведението на кредитополучателя. Счетено е, че не е налице злоупотреба с права, тъй като реализирането на правата по ипотеката може да се осъществи само след снабдяване с изпълнително основание от кредитора, а последният е водил преди това преговори с кредитополучателя за предоговаряне на задълженията преди да пристъпи към действия по събиране на просрочения кредит. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касаторът е формулирал три правни въпроса, свързани с основния спорен въпрос за мълчаливото приемане на наследството, а именно: „Налице ли е „приемане на наследство“ при наличието на доказателства, сочещи, че действията на наследника са действия на обикновено управление на наследството или на доказателства, сочещи действия, които не предполагат несъмнено намерението на последния да приеме наследството, респ. – действия, от които да се направят други изводи?“; „Извършените от наследника действия по намаляване на пасивите на наследството представляват ли действия на разпореждане и от там – влияят ли върху валидността на отказа от наследство?“ и „Дали всяко теглене от банкова сметка на наследодателя от страна на негови низходящи, които са призовани към наследяване, съставлява недвусмислен акт на мълчаливо приемане на наследството, или само това, при което наследникът извършва действието с цел да получи средствата за себе си, респ. когато тегли сумите и се разпорежда с тях като със свои?“. Според касатора възивното решение противоречи на решение № 395/04.11.10г. по гр.д.№ 309/10г. на ВКС, II г.о., решение № 133/22.02.10г. по гр.д.№ 1929/08г. на ВКС, III г.о., ТР № 91/01.10.74г. по гр.д.№ 63/74г. на ОСГК на ВС, решение № 875/14.04.69г. по гр.д.№ 381/69г. на ВС, I г.о., ТР № 54/61г. на ОСГК на ВС, ППВС № 4/64г. на ОСГК на ВС. Тези въпроси са свързани и със заявения процесуален въпрос дали за изграждане на извода за наличие или липса на приемане на наследство, следва ли да се преценяват всички въведени и доказани обстоятелства в тази връзка, като по този въпрос касаторът поддържа противоречие на въззивното решение с т.6 от мотивите на ППВС № 4/64г. Според решение № 395/04.11.10г. по гр.д.№ 309/10г. на ВКС, II г.о. приемане на наследството с налице в случай на взети от наследника движими вещи от жилището на наследодателя, които са били негова собственост, като наследникът не е живял с наследователя и тези вещи не са обикновена покъщнина, с която да са си служили членовете на семейството. Същият извод е основан при установен факт на взети вещи, поделени между наследниците, разглобяване на мебели от жилището и разчистването му с намерение то да се отдаде под наем - решение № 133/22.02.10г. по гр.д.№ 1929/08г. на ВКС, III г.о. Липсва мълчаливо приемане на наследството, ако наследникът е продължил да живее и след смъртта на баща си в наследствената къща - решение № 875/14.04.69г. по гр.д.№ 381/69г. на ВС, I г.о. В цитираните от касатора ТР № 91/01.10.74г. по гр.д.№ 63/74г. на ОСГК на ВС и ТР № 54/61г. на ОСГК на ВС са коментирани случаи на предявяване на иск за собственост на наследствения имот, като действие за обикновено управление с цел запазване на собствеността, но спогодбата или отказът от права, които водят до прехвърляне, видоизменяне или прекратяване на вещното право, както и подаването на декларация за облагане с данък върху наследството, обжалване на постановлението на данъчните органи и заплащането на данъка, като действия, които несъмнено предполагат намерение за приемане на наследството. В т.6 на ППВС № 4/64г. е отстъпено от становището по ТР № 54/61г. и е изразено разбирането, че следва да се даде възможност на съдилищата за по-свободна преценка на всички обстоятелства, от които може да се направи извод за мълчаливо приемане на наследството. Въззивният съд се е позовал както на посочената от касатора практика, така и на решение № 64/24.02.2010г. по гр.д.№ 3838/08г. на ВКС, IV г.о., според което приемането на наследството не се предполага, а трябва да бъде безспорно установено; на решение № 1238/05.12.85г. по гр.д.№ 284/85г. на ВС, I г.о. – в смисъл, че ликвидирането на влогова партида и получаването на сумата е действие по приемане на наследството; а също и на решение № 10/10.01.56г. по гр.д.№ 7819/56г. на ВС, IV г.о. и решение № 429/22.04.91г. по гр.д.№ 227/91г. на ВС, I г.о., а именно, че изтеглянето на влога и изплащането на задължения е действие по приемане на наследството. Съставът на І т.о. на ВКС счита, че въззивното решение е постановено в съответствие с даденото разрешение в ППВС № 4/64г., като преценката на решаващия съд е направена при обсъждане на всички обстоятелства от значение за формирания извод, че е налице приемане на наследството от касатора с извършените от него действия преди вписване на отказа от наследство. Преценката на относимите обстоятелства е въпрос по правилността на обжалваното решение, като касаторът не сочи и настоящият състав не констатира противоречие с практиката на ВКС по поставените въпроси. Основният решаващ извод на въззивния съд е свързан с доказания факт на изтегляне на сумата от банковата сметка на наследодателя, както и от липсата на обстоятелства, които да налагат това с оглед охраняване на наследственото имущество или да представляват действия по обикновеното му управление. Моралните аспекти, изразени от наследника чрез твърдения в процеса, са за намерения за извършване на бъдещи действия, за които въззивния съд е приел, че не е доказано да са реализирани; да са съществували пречки за осъществяването им или посоченият начин на действие да е бил единствено възможният в случая. Поставеният въпрос: „Липсата на лимит на договорна неустойка представлява ли основание за нищожност на клаузата, установяваща същата, поради противоречие с добрите нрави“, е мотивиран с противоречие на акта на въззивния съд с решение № 1/10.02.09г. по т.д.№ 372/08г. на ВКС, I т.о., като неморалният характер на клаузата е обоснован и с начисляване на неустойка в период, през който кредитополучателят е бил неизлечимо болен, а след това е починал. По така заявения въпрос съдебната практика е уеднаквена с ТР № 1/2009г. на ОСТК на ВКС. В решението е прието, че не е нищожна клауза за неустойка в приватизационните и търговските договори, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява. Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, като преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, като критерият за нищожност на неустойката е обоснован от касатора с факти, настъпили след сключването на договора. Основанието за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност е мотивирано с неотчитане на действията на банката, които са в противовес на добрите нрави, тъй като тя се е възползвала от влошеното здравословно състояние на кредитополучателя, за да увеличи дълга, както и че още през м.10.2013г. дългът е следвало да бъде обявен за предсрочно изискуем. При уведомяване от страна на кредитополучателя на банката за тежкото заболяване договорът за кредит е следвало да бъде прекратен с цел предотвратяване на неговата прекомерна обременителност, а запазването му - противно за справедливостта и добросъвестността, тъй като дългът е нараснал многократно с начислените лихви, което представлявало непредвидимо от длъжника нарушаване на еквивалентността на престациите. За да е налице сочената предпоставка „очевидна неправилност” за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, следва при постановяване на въззивното решение да са допуснати особено тежки нарушения, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. В настоящия случай не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 от ГПК. Касаторът е мотивирал основанието изцяло с нарушения на добрите нрави, но не с оглед на конкретни уговорки в договора, а с оглед на становището му как е следвало да се развие облигационното отношение и какви действия евентуално да предприеме кредиторът, включително да се прекрати договорът. Посочените обстоятелства са житейски разбираеми, но не следват от клаузите на договора или от законовите разпоредби. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторът следва да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд