Определение № 226 от 30.03.2015 г. на ВКС по т. д. № 2014/2014 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от С. Димитров К. и Емил А. М. чрез адв. Д. Й. за обжалване на Решение № 70/12.02.2014 г. по в. гр. д. № 1177/2011 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 319/09.06.2011 г. по т. д. № 345/2010 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отхвърлен предявеният от касаторите срещу [фирма], [населено място], А. К. Т. и П. И. С. и [фирма] иск за заплащането солидарно на сумата 245 000 лв., част от дължимата по споразумение от 05.05.2005 г. сума. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е порочно, поради неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Ответникът А. Т. в писмен отговор поддържа, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Останалите ответници не вземат становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касаторите доводи, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима /с оглед изискванията за редовност/ - подадена е от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК. Касаторите не е посочили основанието за приложното поле на касационното обжалване, като не са определили кой е материалноправния или процесуален въпрос, по който съдът се е произнесъл в обжалвания съдебен акт при наличието на някоя от предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Основанието по цитираната правна норма за допускане на касационно обжалване следва да бъде посочено от касатора конкретно, т. е. точно и мотивирано посредством изложението на касационните основания, съобразно чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК и разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, което в случая не е сторено. Препращането към въпросите, предмет на обжалване или позоваването на неправилни, според жалбоподателите изводи, съдържащи се във въззивното решение не би могло да замести конкретните правни въпроси, след като в изложението се твърди, че е налице неправилно приложение на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, на чл. 12 ЗЗД и на чл. 20 ЗЗД и се цитират част от мотивите на обжалвания съдебен акт, а в заключителната част са изброени отделни съдебни актове на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК, така и по чл. 290 ГПК. Цитирането на съдебни актове, постановени по определени правни казуси по конкретните дела, не означава формулиране на правен въпрос, нито би могло да се установи точно какво е разрешението по чл. 20 ЗЗД, дадено в цитираната практика и каква е връзката с конкретното въззивно решение. Общовалидно е правилото, че действителната обща воля на страните следва да бъде търсена от обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключване на сделката, както и, че отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други. ВКС не би могъл да замести страната и вместо нея да формулира конкретен правен въпрос, анализирайки по собствена преценка факти и изводи, съдържащи се в обжалваното решение, и оттук и да ги съпоставя с приложената съдебна практика по собствена преценка. Процесуално задължение е на страната, която обжалва, да изведе правния въпрос и след съпоставка да аргументира защо счита, че даденото по този въпрос разрешение противоречи на задължителната практика на ВКС. Поради това и на основание чл. 288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, първо отделение