Определение № 60 от 28.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 490/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Д. Б. М. срещу Решение № 2478 от 12.11.2019г. по в.гр.д.№ 682/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, 1 състав, с което е потвърдено решението по гр.д.№ 11865/2018г. на Софийски градски съд, ГО, 18 състав за отхвърляне на иска с правно основание чл.432,ал.1 КЗ, предявен срещу „Дженерали застраховане“ АД за сумата 30 000лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди от пътно произшествие, настъпило на 11.09.2016г. Касаторът се позовава на основанията за неправилност по чл.281, т.3 ГПК. Иска отмяна на въззивното и потвърденото с него първоинстанционно решение и присъждане на сумата 30 000лв., която, ведно с доброволно платените от застрахователя 50 000лв. според касатора съставлява справедливия размер на обезщетението за причинените от пътното произшествие телесни увреждания. Изложени са съображения за нарушение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, необоснованост на изводите и отсъствие на преценка на релевантните за спора факти и конкретно на обстоятелството, че уврежданията от пътното произшествие са причинили отстраняването на далака на ищеца. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: Относно обстоятелствата, които следва да бъдат обсъдени от съда при решаване на въпроса за определяне на справедливо по размер /чл.52 ЗЗД/ обезщетение за неимуществени вреди; Обезщетението следва ли да обезщети и вреди, които ще настъпят като пряка и непосредствена последица на непозволеното увреждане. Въведена е допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК като се твърди противоречие на обжалваното решение с ППВС 4/1968г. Акцентира се във връзка с втория поставен въпрос върху мотивите в обжалваното решение, че в размера, определен от съда, не се включват евентуално бъдещи заболявания или увреждания. Писмен отговор от насрещната страна не е депозиран в срока по чл.287 ГПК. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: Искът с правно основание чл.432,ал.1 КЗ е предявен след като застрахователят е изплатил по предявената от ищеца писмена претенция по чл.380 КЗ определеното обезщетение в размер на 50 000лв. за причинените от пътното произшествие от 11.09.2016г. увреждания. Ищецът претендира съдът да присъди още 30 000лв. като счита, че сумата 80 000лв. е справедливото дължимо му застрахователно обезщетение. Въззивната инстанция е приела за безспорно установено, че в резултат на пътното произшествие ищецът като водач на лек автомобил, по вина на застрахован при ответника по ЗЗГОА водач на друг автомобил, е претърпял установените от медицинската документация и заключението на медицинската експертиза увреждания: контузия на гърдите и на корема и травматично разкъсване на слезката /далака/, довело до оперативното премахване на разкъсания коремен орган. Оценени са фактите, че пострадалият е бил на болнично лечение до 17.09.2016г., след което е лекуван амбулаторно; че лечебният и възстановителен период е продължил 3 месеца като интензивни са били болките през първите 30 дни и в този период е имал нужда от помощ за обслужване и придвижване; че две години след злополуката общото му здравословно състояние е стабилизирано, а от извършената лапаротомия е останал груб козметичен дефект; че загубата на важен хемопоетичен /кръвообразуващ/ орган - на далака има отражение върху костния мозък и кръвната картина. Обсъдено е, че далакът има най-съществено отношение към имунитета, но вещото лице не установява настъпване на негативни последици в периода на възстановяване или постоперативни усложнения от премахването на органа, но в бъдеще появата им не е изключена; че след отстраняване на слезката много от нейните функции се поемат от костния мозък и от черния дроб. Въззивната инстанция е счела за релевантни обстоятелствата относно вида на уврежданията, продължителността на болките, лечението и възстановяването и промяната в обичайния начин на живот на ищеца; момента на настъпване на увреждането; социално-икономическата обстановка в страната към този период, определяща обществения критерий за справедливост на този етап; възрастта на пострадалия, който е бил на 23г.; претърпените неудобства от битов, социален и личен характер по време на възстановяването; невъзможността да работи през този период, лесната уморяемост, промените в стереотипа. Като определяща за размера на обезщетението е оценена безвъзвратната загуба на вътрешен орган - далака, отговорен за изработване на имунитета, при чието отстраняване е налице по-голям риск от инфекции. Акцентирано е, че макар и принципно да съществува вероятност от негативни последици или постоперативни усложнения поради отстраняването на слезката, по делото няма доказателства в конкретния случай да са настъпили такива. Прието е, че на този етап при определяне на обезщетението по справедливост следва да бъде отчетена липсата на такива негативни последици, поради което в размера, определян от съда, не следва да се включват евентуални бъдещи заболявания или увреждания. С тези аргументи е споделен изводът на първоинстанционния съд, че на ищеца не следва да се присъжда допълнително обезщетение извън вече платеното преди завеждане на делото от застрахователното дружество. Искането за допускане на касационното обжалване е неоснователно: Първият въпрос за приложението на чл.52 ЗЗД е от значение за правилността на обжалваното решение, тъй като предполага проверка за законосъобразност на изводите на въззивния съд при определяне на справедливия размер на обезщетението, поради което не отговаря на изискването за общо основание за достъп до факултативния касационен контрол. Преценката дали размерът на обезщетението отговаря на критериите на чл.52 ЗЗД може да бъде осъществена единствено във втората фаза на касационния контрол, след като касаторът е обосновал наличието на предпоставките за достигане до този етап на разглеждането на спора по същество, а не в производството по чл.288 ГПК. Въззивната инстанция е посочила, че отчита именно релевантните в конкретния случай критерии по т.11 от ППВС №4/1968г. - вид на увреждането, интензивност и продължителност на физическите и моралните страдания, период на възстановяване и отсъствието към настоящия момент на усложнения и проявени негативни последици. В тази връзка вторият въпрос е изцяло хипотетичен, а не обуславящ изхода на спора, поради което не притежава съществена характеристика на общото основание по чл.280,ал.1 ГПК съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът е предпоставен от заложена в него аксиома – „вреди, които ще настъпят като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане” докато въззивната инстанция обстойно е мотивирала, че евентуални негативни последици от отстранения коремен орган не са настъпили и изрично е мотивирала, че следва да бъде отчетена липсата на такива неблагоприятни последствия. Поради това отсъства и твърдяното от касатора противоречие на мотивите на САС с ППВС №4/1968г., което не вменява в задължение на съда да присъди обезщетение за не настъпили, неустановени и недоказани вреди. Невъзможно е такива „вреди” да могат да бъдат определени и квалифицирани като „пряка и непосредствена последица от увреждането“. Разноски за производството не се присъждат. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.