Определение № 50029 от 20.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 95/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ди Ес Ойл“ ООД, чрез адв. Р. против решение № 84/21.07.2021 г. по в.гр.д. № 135/2021 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което е обезсилено решение № 260161 от 18.12.2020 г., постановено по гр.д. № 712/2019 г. на Окръжен съд Русе и производството по делото е прекратено. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила /чл.6, ал.2 ГПК/ и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че при формиране на своите решаващи изводи за недопустимост на предявения иск по чл.440 ГПК, съдът не е съобразил, че искането на ищеца е да бъде установено, че неговите права върху процесната сума /а не върху вземането – стойността, която конкретните парични знаци изразяват/ са нарушени поради предприетите изпълнителни действия, т.е. твърденията му са, че е титуляр на права върху конкретна парична сума /индивидуализирани като конкретна сума, посочено е къде се намират, бидейки точно определени по размер и налични в запорираната сметка, върху която е насочено принудително изпълнение/, а не на право върху стойност, която парите изразяват. При съобразяване на мотивите по т.4 от Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по т.д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът поддържа становище, че в случая е предявен отрицателен установителен иск относно това, че посочените имуществени активи /парична сума в размер на 47 497 лв./ не принадлежат на длъжника по изпълнението, а не иск относно вземане за недължимо платено по отношение на един от ответниците – И. И.; че легитимация за предявяване на иск по чл.440 ГПК съществува и за лицето, чиито права върху парична сума, която последният е превел поради грешка по сметка на длъжника, върху която е наложен запор, биват нарушени при събиране на тази сума от ЧСИ в изпълнителния процес, какъвто именно е процесният случай, както и че обстоятелството, че ищецът разполага с осъдителен иск по чл.55, ал.1, т.3 ГПК, не изключва наличието на правен интерес от провеждане на иска по чл.440 ГПК, с който се цели да бъде установено, че недължимо получената парична сума, която поради грешка се намира в патримониума на длъжника, не принадлежи на длъжника по принудителното изпълнение и поради това принудителното изпълнение върху същата е материално незаконосъобразно, т.е става дума за различни форми на защита, които не се конкурират и не се изключват взаимно. В изложението се поставят следните процесуалноправни въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като се поддържа, че по тях липсва съдебна практика: 1/ Дали релевирането на права върху конкретна парична сума, а не право върху стойност, която парите изразяват, обосновава процесуална легитимация за предявяване на специалния отрицателен установителен иск по чл.440 ГПК; 2/ Изключва ли възможността да се претендира определена парична стойност /вземане/ като недължимо дадено по реда на чл.55, ал.1 ЗЗД правният интерес на солвенса да предяви иск по чл.440 ГПК, когато паричните знаци са превърнати в обект на принудително изпълнение, насочено към акцепиенса; 3/ Дали когато ищецът по отрицателен установителен иск по чл.440 ГПК твърди, че е титуляр на право на собственост върху имуществото, върху което е насочено принудителното изпълнение, това е въпрос на материална, а не на процесуална легитимация и на липса на правен интерес; 4/ Дали при уважаване на иск по чл.440 ГПК по отношение на конкретна парична сума /от позицията на вещноправния режим на паричните знаци/, респ. – по отношение на парите като стойност – обект на притезание /на вземане/, преведена погрешно в запорирана банкова сметка, последиците, предвидени в чл.433, ал.1, т.7 ГПК, са достатъчни, за да обосноват правен интерес от водене на отрицателен установителен иск вместо осъдителен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД и 5/ Дали може засягането на права върху парични знаци /които, освен като вземане, са индивидуализирани и могат да бъдат разглеждани и като особени движими вещи/, върху които е насочено принудително изпълнение, за което ищецът е трето лице, да обосноват правен интерес от иск по чл.440 ГПК, вместо иск за присъждане право върху стойност, които парите изразяват, а именно право на вземане. В срока по чл. 287, ал.1 ГПК от насрещната страна – „Банка ДСК“ АД, чрез юрисконсулт И., е постъпил отговор, в който се поддържа становище, че повдигнатите от касатора въпроси не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд, тъй като не отговарят на изискването на т.1 от ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - въпросите да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда. За да обезсили решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен предявеният иск по чл. 440 ГПК, и да прекрати производството по делото на основание чл. 270, ал. 3 ГПК, въззивният съд е приел, че искът е недопустим, тъй като ищецът не е процесуално легитимиран като надлежна страна по спора. С оглед разпоредбата на чл. 440, ал. 1 ГПК процесуалната легитимация на ищеца следва да се основава на твърдение за накърнено в изпълнителното производство негово право /вещно право или право на вземане срещу трето лице/, което не е част от имуществото на длъжника. Според въззивния съд такова твърдение за засегнати от предприетото принудително изпълнение права на ищеца не е направено, макар той действително да се явява трето лице за изпълнителното производство. Отчетено е обстоятелството, че извършената от ищеца платежна операция, а именно нареждане за превод по платежна сметка на получателя, представлява парична престация, която по същността си е родово, а не индивидуално определена. Изложено е, с оглед разясненията в т. 1 на Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС, че неоснователното й получаване предпоставя правен интерес от предявяване на осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на даденото при начална липса на основание. Възстановяването на получената без основание сума следва да се претендира от получилото я лице, но не и от третото лице, взискател по процесното изпълнително дело, по чието искане е наложен запор върху банковата сметка на получателя на престацията. Въззивният съд е изложил и съображения, че предявеният отрицателен установителен иск е недопустим поради липса на правен интерес, тъй като уважаването му не би довело до възстановяване на погрешно постъпилата в патримониума на длъжника по принудителното изпълнение сума и така не би се реализирала целената от ищеца правна защита. Това е така поради обстоятелството, че решението по установителния иск се ползва единствено със сила на пресъдено нещо. Съдът е достигнал до извода, че положително решение по иска с основание чл. 440 ГПК не би се отразило в правната сфера на ищеца, поради което той не се явява легитимиран да предяви такъв в качеството си на трето лице, чието право е засегнато от принудителното изпълнение. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че при така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора повдигнатите от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. С формулираните въпроси касаторът обосновава искане за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдение, че по тях липсва постановена съдебна практика. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В т. 4 от Тълкувателното решение се посочва, че правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касационният съд приема, че макар и част от повдигнатите въпроси /първи, втори и четвърти/, да отговарят на общото основание за допускане на касационно обжалване, доколкото касаят процесуалната легитимация и правния интерес за предявяването на иск по чл. 440 ГПК като абсолютни положителни процесуални предпоставки от значение за възникването и съществуването на правото на иск и са обусловили решаващите изводи на съда, то те не покриват сочения допълнителен селективен критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По първия въпрос, за да достигне до извод за недопустимост на иска по чл.440 ГПК, въззивният съд е приел, че извършената от ищеца платежна операция /нареждане за превод по платежна сметка на получателя/ представлява парична престация, която е родово определена с оглед характеристиката на парите на заместими вещи, поради което неоснователното й получаване в патримониума на получателя, предпоставя правен интерес от осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на даденото при начална липса на основание, насочен против лицето, получило сумата в какъвто смисъл са и разясненията в т.1 от Постановление №1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС. Видно от формулировката на въпроса, касаторът приравнява вземането си към длъжника за неоснователно обогатяване, за което при това не е снабден с изпълнителен титул, с право на собственост върху конкретна парична сума /като вещ/, която е преведена от него поради грешка по сметка на длъжника, върху която има наложен запор. Доколкото обаче не се твърди право върху индивидуално определени парични знаци – например старинни монети или определени парични знаци, предоставени на банката за пазене срещу възнаграждение по договор за обикновен влог, а се твърди право върху парична престация, която е родово определена, липсва надлежно твърдение за собственост върху конкретна вещ. Отделно от горното, в случая безспорно става въпрос за електронни пари, а не за парични знаци /фиатни пари/, от което следва извод, че твърдението на касатора е за право върху стойност, която парите изразяват, т.е. за право на вземане, което има към длъжника по изпълнението. Законът за платежните услуги и платежните инструменти определя електронните пари именно като парична стойност в електронна, включително магнитна форма, която представлява вземане към издателя / банка или дружество за електронни пари, лицензирани от БНБ/, която се издава при получаване на средства с цел извършване на платежни операции и се приема от физическо или юридическо лице, различно от издателя - чл.34, ал.1 от Закона за платежните услуги и платежните системи. Дадената в закона дефиниция за „електронни пари“ е идентична на тази по чл.2, т.2 от Директива 2009/110/ЕО на ЕП и на Съвета относно предприемането, упражняването и пруденциалния надзор на дейността на институциите за електронни пари. Ето защо, релевирането на право върху парична стойност в електронна форма, постъпила поради грешка на наредителя по банковата сметка на длъжника по изпълнението, не обосновава за лицето, наредило превода процесуална легитимация за предявяване на отрицателния установителен иск по чл.440 ГПК. Процесуалната легитимация за предявяване на иска по чл. 440 ГПК е ясно формулирана в посочената разпоредба, която очертава както случаите, когато той може да бъде предявен, респективно кога е налице правен интерес от него, така и кои са надлежните страни. Искът по чл.440 ГПК е предоставен за защита само на третото лице, чието право върху вещ, вещно право или вземане срещу трето лице – длъжник на длъжника по изпълнителното дело /а не вземане срещу длъжника/, е засегнато от принудителното изпълнение. Съгласно разясненията, дадени в ТР №3 от 10.07.2017 г. по т.д. №3/2015 г. на ОСГТК на ВКС посоченото в закона обстоятелство, което обуславя интереса за предявяване на иска по чл.440, ал.1 ГПК, е засягането на твърдяното от третото лице право от предприетите изпълнителни действия, а засегнатото право може да бъде както правото на собственост на третото лице върху вещта, така и притежавано от това лице ограничено вещно право върху същата вещ или пък облигационно право, което не би могло да се противопостави на купувача по публичната продан или съществува възможност да се погаси след извършването й. Приема се, че искът може да бъде предявен от всяко трето лице, чието право е засегнато от изпълнението, затова искът е допустим и е налице правен интерес за предявяването му, когато по започнало принудително изпълнение за парично вземане са предприети изпълнителни действия върху дадена вещ, които засягат права на третото лице и то отрича правата на длъжника върху вещта, предмет на изпълнението. Правата на третото лице върху вещта, предмет на изпълнението не са предмет на иска по чл.440, ал.1 ГПК, а само обуславят правния интерес за предявяването му. Вторият и четвъртият въпрос се отнасят до правния интерес от предявяването на отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК при възможност за предявяване на осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на недължимо платеното без основание. Отговорът се извежда от самата разпоредба на чл.440, ал.1 ГПК, съгласно която правният интерес от предявяването на иска се състои в установяването с цел защита на накърненото право, че имуществото, върху което е насочено изпълнението за парично вземане, не принадлежи на длъжника. От тук следва, че с предявяването на иска по чл.440 ГПК ищецът не би могъл да получи целената правна защита, тъй като дори съдът да установи, че имуществото, върху което е насочено изпълнението, не принадлежи на длъжника, това няма да се отрази в правната сфера на ищеца. При отчитане на обстоятелството, че в конкретния случай погрешно дадената престация е парична и следователно родово определена, т.е. не става въпрос за престиране на индивидуално определени вещи - индивидуализирани парични знаци като особени движими вещи, върху които да е насочено принудителното изпълнение, следва извода, че получаването й без основание в патримониума на определено лице обуславя правен интерес от осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД срещу получилото сумата лице, в какъвто смисъл са разясненията в т. 1 на Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС и в който случай установителен иск по чл.440 ГПК е недопустим поради липса на правен интерес. Нормите на чл. 55, ал. 1, предл.1 ЗЗД и на чл. 440, ал. 1 ГПК са пълни и ясни, а по приложението им е създадена константна съдебна практика, включително и тълкувателна такава на ВС и ВКС. Останалите два въпроса – трети и пети нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са решаващо произнесени от въззивния съд, а и съдържат фактически твърдения, каквито не се установяват по делото, а именно, че ищецът е титуляр на право на собственост върху индивидуализирани парични знаци като особени движими вещи. От изложените в исковата молба факти и обстоятелства е видно, че твърденията на ищцовото дружество, с които обосновава правния си интерес от иска по чл.440 ГПК се свеждат до това, че има право върху парична стойност в електронна форма, която поради допусната от негов служител грешка, е постъпила по банковата сметка на длъжника по изпълнението. Мотивиран от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по касационната жалба „Банка ДСК“ АД сторените разноски за юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба в размер на 100,00 лв. съгласно чл.25а, ал.3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,